"Цели 37 години години ми отне тази серия проучвания. Направих ги относително лесно, само трябваше да живея през цялото време в тази прекрасна страна и да си отварям широко очите и ушите." Това казва писателят Андрей Велков за "Български психар" и "Хрониките на Звеното". Безпощаден, кървав, реалистичен, суров уличен език, стил, който увлича и не те оставя до края на книгите. Общо двете книги предлагат 6 финала – читателят избира. В това интервю разговарям с него за втората част на екшъна "Хрониките на Звеното" (Издателство "Колибри", 2014).
Защо се върнахте към "Български психар" и написахте Хрониките на Звеното"? Сякаш първата не беше достатъчно жестока и трябваше да я направите още по-кървава?
Първо, защото читателите на „Български психар” поискаха да разберат още за момчетата от Звеното. Второ, защото и аз поисках (а имам навик да правя нещата, които искам). Така, като пряк резултат, се роди „Хрониките на Звеното”.
Относно кръвта и жестокостта – нима животът не е жесток? Повечето хора живеят с илюзията, че всичко е цветенца, меченца, позитивно мислене, прегръдки и светлина. Реалността обаче, за съжаление, е съвсем различна. Животът е джунгла, в която има много хищници. Съществува някаква илюзорна обществена система от правила, които създават на масите фалшиво чувство за сигурност, но на човек му трябва съвсем малко, за да се разпръсне тази илюзия и да види истинското състояние на нещата. Няма правила, няма справедливост, няма морал, уви, в повечето случаи няма и щастлив край.
За тези неща пиша в книгите си. Не те са жестоки и кървави, реалността е такава.
Полицията проявява ли интерес към книгите ви? Особено към терористичния финала в „Български психар”?
Полицията проявява интерес към книгите ми, да. Доколкото няколко мои приятели-полицаи ги прочетоха и казаха, че са им харесали много.
Радвам се иначе, че никой не занимава полицията с разследвания на събития, описани в художествената литература, защото това вече щеше да е наистина прекалено. И без това законотворците с дейността си създадоха такъв хаос, че вече никой не знае дали има пилот в самолета.
Да вземем малоумните текстове от НПК по темата за марихуаната. Целият цивилизован свят легализира, нашите хора тук си седят в седемдесетте години на миналия век. Арестуват за един джойнт. Това – първо, ангажира полицията с незначителни казуси, вместо фокусът да се насочи върху истински престъпления; второ, задръства съдебната система и трето, е нечовешка глупост. На втора инстанция са отменили оправдателната присъда на едно момче от Ловеч с множествена склероза, което отлеждало две растения, за да се лекува. Няма да е лошо малко по-сериозно и с мислене да действат хората от властите – законодателна, съдебна, изпълнителна. 2014 година сме, в Европа сме, хайде стига глупости!
Колко време ви отне проучванията и как ги направихте?
Цели 37 години години ми отне тази серия проучвания. Направих ги относително лесно, само трябваше да живея през цялото време в тази прекрасна страна и да си отварям широко очите и ушите.
Казвате една-две добри думи за българската жена, която изнася прехода на ръцете си и за недоимъка на българския пенсионер, но те са само бегло споменати. Има ли положителни герои в Български психар и Звеното?
Едната-двете думи за българската жена са, позволете да се самоцитирам : “Ако оцелее българската държавица през следващите години, един ден трябва да се направи огромен паметник на Черни връх на българската жена – как носи две пазарски торби и крачи усмихната към бъдещето. Казвам ви, пичове, ако оцелеем, само заради тези жени ще е, само се огледайте и ще ги видите навсякъде около нас. Не ние, не шибаните политици, а те са гръбнакът и силата на нашето общество. Без тях сме нищо, пълна нула.”
Отново заставам напълно зад тези си думи. Така е. Паметник трябва!
Бегло съм споменал и смазването на възрастните хора в страната. По тази тема трябва да се напишат отделни книги. Национално престъпление е адът, през които минават мнозинството от пенсионерите в милата ни родина. Тази хора трябва да изживеят достойно последните си години, а съществуването им (то не може да се нарече живот) наподобява кошмар.
И в „Български психар”, и в „Хрониките на Звеното” не самите момчета, а техните потенциалните проекции на това, което можеха да бъдат, са положителните герои. (за справка да се прочете финал номер шест).
С трите финала не намеквате ли, че човек винаги има избор в действията си, дори да е престъпник?
Хубаво е човек да мисли, че винаги има избор в действията си. Тъжното е, че в реална обстановка всъщност понякога се случва така, че да нямаш полезен ход. А тогава става страшно.
Споделят ли читатели с вас кой от трите финала се харесва най-много?
Като сумираме двете книги, финалите стават шест. Забелязал съм, че повечето хора харесват реалистичните финали в двете книги, а за идеалистичните казват, че са много хубави, но че са невъзможни. Това сигурно може да бъде обяснено с типичното балканско недоверие към доброто и хубавото. Относно фантастичния финал от „Български психар” мненията бяха силно поляризирани. Много хора бяха във възторг, но по-аналитично мислещите бяха буквално възмутени. На тези възмутени съм посветил финал номер 5 в Хрониките.
Дочувам, че има стъпки Български психар да се превърне в филм?
Това е логичното развитие на нещата, Психаря и Хрониките са идеален и много благодатен материал за филмиране. Има първоначални индикации на интерес.
Наскоро завърших сценария, базиран върху двете книги, получи се много добре. Смятам (а и не само аз), че наистина е време да се появи хубав български филм в стил Тарантино, Гай Ричи, братята Коен, който да бъде силен, интересен, гледаем и най-вече успешен (не само у нас, а и в чужбина). Имам зверския сюжет, силен сценарий, само трябва да се намери кинаджията, който да изстреля нещата нататък. Отворен съм за предложения.
Какво пишете сега?
В главата си имам десетки идеи – за книги, за филми, за сериали, дори за театър. В момента работя паралелно върху два проекта, чакам да видя кой ще вземе превес, но и двата се заформят да са зверски интересни и забавни. Няма да разкривам детайли, защото докато се стигне до готов продукт има много време, но очаквайте включване. Тепърва започвам да набирам скорост.
Пожелайте нещо на читателите на Кафене.бг.
Да са здрави, да са спокойни, да са успешни и да им остава много свободно време за четене на хубави книги.