Кой е Ангел Сотиров?
Ако отговорът ми трябва да е кратък – аз изглежда съм Homo ludens. Ако мога да отговоря малко по-многословно: един градинарстващ и графоманстващ доста щастлив пенсионер, който се прави на психолог и диалектолог, на сатирик и историк, на журналист и биографист, на градинар и лозар, а в последно време – и на велик кучешки дресьор и клакьор.
Ексцентричен ли сте?
Вероятно за повечето хора аз съм доста ексцентричен. Или пък други смятат, че просто се правя на интересен, за да привлека върху себе си нечие внимание.
Вие пишете. Има Ваши текстове публикувани в Интернет. Разкажете ни къде намирате своята Муза?
Изглежда писането не може без музи – реални и въображаеми… Защото всеки жанр си има сякаш и съответната муза, която вдъхновява и подкрепя съчинителя на текстове. За появата на първите ми три книги музата ми беше сякаш една единствена… Най-често музите при мен се появяват сами, без да полагам особени усилия – изглежда Бог ми ги праща… Но добри текстове се появяват понякога като че ли и без интервенциите и стимулациите на музите…
На каква тема пишете най-често?
Обикновено пиша почти на всякакви теми – от информацийката за интересно събитие и злободневната епиграма, до "Социалните дeстанции към слепите – реалност или митология". Обект на моето любопитство цели три години бяха българските организации на слепи – вчера и днес. Темите са в зависимост най-вече от провокациите на деня, от моите дългогодишни любопитства, и разбира се, макар и много рядко – от атрактивни и настойчиви поръчки. Например, през последните 3 месеца доминираща тема беше биографичната. Съставих 12 статии за българската Уикипедиа, представящи невиждащи хора с определени приноси в българската наука и култура а също и за учредяването, прохождането и развитието на организациите на слепи. Все пак, за поддържане на художествената форма, написах по същото време и едно почти страхотно есе, а също и една не съвсем лоша епиграма.
Всичко ли публикувате в Интернет на своя сайт?
Всичко, което ми изглежда достатъчно прилично. За по-суровите работи си имам псевдоним и друг личен, силно законспириран съвсем мъничък сайт. Чак когато се убедя, че нещата са вече за пред хора, тогава свалям своята авторска анонимност и ги премествам на известния Ви вече сайт Разбира се, понякога стават и гафове и на личния ми сайт попадат и по-сурови мои текстове…
Определяте се като автор на “псевдожурналистически, наукообразни и квазисатирични текстове”. Какво е мястото на писането във Вашия живот?
И пак съм склонен сякаш да потвърдя тази моя самооценка. И това не е поза, не е някаква показна скромност, изтръгваща куртоазни потупвания по рамото. По скоро изглежда това е едно намигване, чието послание е, че уж не се вземам особено насериозно, макар, че книгата ми „Българските организации на слепи – вчера и днес” е четвърта година вече притежание на Конгресната библиотека във Вашингтон, на Московската държавна библиотека и на други престижни библиотеки в Ню Йорк и по света.
Писането в моя живот през последните десетина години като че ли се превърна някакво дрогиране, в май не съвсем безопасна наркомания. Вероятно съчиняването на текстове е силно заразно – бях се включил, съвсем на шега, в един литературен клуб и май от там лепнах графоманската зараза… А може и да е наследствена обремененост… Възможно е също и да избивам някакви комплекси за да подкрепя тезите на неофройдиста Алфред Адлер, отключвайки най-вероятно съвсем спонтанно всички тези егоцентрични пориви към перманентно себедоказванеи себепоказване… А може и да задоволявам някаква бушуваща у мен потребност от успех… Или от уважението на другите, от техния респект към моята май не съвсем скромна особа…
Границата между “графомана” и “писателя”?
Изключително ми е трудно да посоча такава граница. Сигурно не съм никак прав, но съм склонен да смятам, че и талантливия, и не особено талантливия писател, яко сякаш ги друса графоманията, а тя изглежда си е също наркомания, някакво пристрастяване, от което се изпитва блаженство, и при негово отсъствие е налице и абстиненция…
А кои са Вашите любими автори?
Те са доста, но аз ще посочаследните: Георги Стаматов, Димитър Димов, Станислав Стратиев, Любен Николов, Ярослав Хашек, Джон Стайнбек, Джоузеф Хелър, Елиът Арънсън и, разбира се – Ангел Сотиров.
Заглавието на последната книга, която прочетохте?
Точно преди 8 дни прочетох на един дъх и почти изцяло учебника „Българска диалектология" от проф. Стойко Стойков.
Според Вас, има ли достатъчно избор и съвременни произведения достояние и достъпни за незрящите хора у нас?
Тук ме спипахте силно неподготвен и ми е трудно да отговоря достатъчно компетентно. През последните години, изглежда подобно на чукчата от всеизвестния виц, аз не чета, а пиша. По-точно, почти не чета, най-много една-две книги месечно, и то ако много са ми нужни във връзка с някои мои дългогодишни любопитства. Или ако някои мои приятели са ми обещали някакви награди.
Прочетете още за него: Аз съм отявлен оптимист