Ангел Игов е преводач и писател, автор на разкази, романи и литературна критика. Носител на литературни награди. Водил е предавания за култура по радиото и телевизията. Поводът да го потърся за това интервю е последният му роман "Кратка повест за срама".
Как написахте „Кратка повест за срама”?
Обикновено писателите дълго време обмислят историята и я остават да отлежи понякога с години. При мен се случи нещо съвсем различно. Досега не бях писал по този начин – романът беше готов за 2 месеца. „Роди се” в 2 творчески центъра – в Гърция и в Словения. Там прекарах 2 месеца, относително сам, единствено само с работата да пиша. Когато отидох в Гърция, имах в главата си само началната ситуация в романа – 4 души, които пътуват в една кола – възрастен мъж и 3-ма по-млади хора – едно момче и 2 момичета. Така започна всичко. Романът се развиваше, докато пишех. Аз бях едновременно и писател, и читател, защото не знаех какво ще се случи. Мисля, че не си личи, че е писан за толкова кратко време. Получи се здравословна смес от дисциплина и вдъхновение, и разбира се, от пътуване навътре в това, което правиш. През цялото време мислиш за писането, дори в миговете, в които не пишеш. Доволен съм от крайния резултат.
Имате ли вече отзиви за него?
Днес в България липсва литературна критика, затова е трудно един писател да получава по-задълбочени рецензии или поне те идват по-бавно, след няколко месеца. Затова разчитам много на мнението на познати и непознати хора, от лични контакти и от страницата на "Кратка повест за срама" във Фейсбук. Една жена ми каза, че романът е много хубав, но изреченията са много дълги и й се налага всяко да чете по три пъти. Истина е, но това направих съвършено умишлено. Романът през цялото време тече като поток, като река. Изреченията са дълги, защото исках да има по-свободно изливане. В рамките на едно и също изречение се пресичат и прекъсват гласовете на различни герои, така се получава този ефект. Не знам дали трябва всяко изречение да се чете по три пъти, защото други хора споделят, че са прочели романа на един ден. Но това е хубавото на литературата – ако всички я възприемаха по един и същи начин, не би имало нужда да се чете.
Разделихте ли се вече с този текст и работите ли върху следващ?
Да, при мен има един момент на разделяне. Аз го наричам „постнатален синдром” и тук е точно шансът един мъж-творец да почувства такъв синдром. След като си приключил с даден текст, искаш той да ти се махне от главата и да заживее собствен живот, на което, разбира се, произведението има право. С този роман това сатна доста отдавна. Романът беше готов миналата година по това време и сега лека-полека вече мисля за следващия. Той ще бъде много различен, защото ще бъде обмислен отдалече. Но тъй като в момента съм зает с други задачи, най-вероятно писането му ще започне догодина.
В разцвет ли е родната литература в момента?
Да, изглежда има бум, ако гледаме заглавията, които излизат всеки месец и издателският интерес към тях. Читателският интерес също е нараснал чувствително в сравнение с допреди 5-6 години, когато прочитането на българско име на корицата будеше подозрение. Нещо подобно се получава и с българското кино. Имаше време, когато хората, след като изглеждаха български филм казваха: „Като за български – става”. От друга страна тъй като излизат много нови заглавия, толкова много хора пишат и толкова книги се борят за вниманието на читателя, никак не е лесно нещо да се открои между останалите. От реализаторска гледна също е трудно всички книги да получат заслужаващото внимание и реклама. Това също е предизвикателство – в условията на бум да успееш да се откроиш.
Това, което със сигурност мога да кажа е, че съвременната българска литература не е точно българска, в смисъла, в който сме свикнали да я представяме. Тя се е откъснала от разбирането, че ние непременно трябва да сме стъпили върху някаква българска национална традиция на писането. Това е добре, защото ако една национална литература винаги остава в собствената си традиция и не се обогатява от чуждите литература, тя не се и развива. Все пак съвременната българска литература е българска затова, защото пише за нещата, които се случват тук и сега и които ни вълнуват и не рядко по много силен и откровен начин.
Какво обичате да четете?
Трудно ми е да изведа някаква нишка или типология. Чета много съвременна литература, което е важно за човек, който професионално се занимава с литература и с писане. Чета и класика, което не малко хора, особено от моето поколение, забравят да правят в последно време. Човек ако дълго време не е чел по-стара, класическа литература и след това се върне към нея, изведнъж открива неща, които не е очаквал да намери, които не е подозирал, че вече са там и са направени. А ние си мислим, че откриваме топлата вода…
Това ли е смисълът на препрочитането на литературата, на старите текстове?
Стари или нестари, препрочитането представлява много важно и ценно нещо. Изследователи и антрополози, занимаващи се с културата на четене, отбелязват, че в последно време хората все по-малко препрочитат. Днес все по-рядко ни остава време за препрочитане.
Кое е по-трудно – да се превежда или да се пише?
Различно е. Превеждането е в по-прекрия смисъл на думата работа, не само защото има твърда тарифа на заплащане, но и защото сядаш и знаеш, че днес имаш да превеждаш толкова страници. Напривил си си график и дори да не се чувстваш много в настроение за превод, сядаш и преводът тръгва. По-техническа работа е, въпреки че има и голяма доза творчество. Докато при писането на художествен текст не е точно така. Специално при този роман аз се опитах да си наложа дисциплина – по 2 страници на ден – предпочитах да не са повече, нито по-малко. Но това със сигурност не може да стане по този начин, особено, ако имаш да вършиш и нещо друго, освен писането. Не е изключено да получиш и така наречения „писателски блокаж”, за щастие на мен не ми се е случвало. Много ценя преводаческата работа, тя ми е много полезна, разбира се, ако писателят не се страхува да се повлияе от нещата, които превежда. Аз не се страхувам. Преводът е точно една такава детайлна, подробна работа със словото, с езика, която те научава на занаят. Писателите понякога са склонни да махнат с ръка и да кажат: „Идеите са важни!”, но аз бих отвърнал, че не по-малко важно е владеенето на писателския занаят, свободното и професионално боравене със словото. Всеки може да има идеи, но не всеки може да ги изяви и облече в подходящи думи.
Имате ли любима книга, от тези, които сте превел?
„Изкупление” на Иън Макюън. Много добър роман, еталон как би трябвало да се пише в днешно време – едновременно постмодерен, литературен в добрия смисъл на думата и роман, който много държи на преразказаната история, добре създадени, разпознаваеми персонажи. Това е точно този баланс, много ценен в съвременната британска литература, който и аз се опитвам да постигна в романите си.
Пожелание към читателите на Kafene.bg?
Да не остават без интересни четива. Това е лесно изпълнимо – толкова много хубава литература излиза сега. Затова добавям – да успяват в необятното съвременно литературно море да намират своите книги.
Вижте още:
Ангел Игов: Написах "Кратка повест за срама" за 2 месеца