Ангел Игов говори за романа си „Кротките” (ИК "Жанет 45"), който през историята разказва за властта, справедливостта и морала – дилеми на хората тогава и за хората днес.
Ангел Игов е автор на романа „Кратка повест за срама“ ("Сиела", 2011) и на два сборника с разкази: „Срещи на пътя“ (ИК "Лодос" 2002) и „К.“ (ИК „Адрона“, 2006). Негови разкази са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски, хърватски и словенски език. Публикува във в. “Култура“, в. „Литературен вестник“, в. „Сега“, в. „Капитал Light“, сп. „Алтера“, сп. „Следва“ и др.
Досега не беше се заравял толкова назад във времето, как ти хрумна идеята за „Кротките” и да скочиш точно в този период?
Отдавна обмислях сюжет, поставен назад в историята. Но, онова време винаги ме е вълнувало, не бих казал, че семейната ми история е тясно свързана с него, макар че колко ли български семейства са останали съвсем недокоснати от тази промяна.
Докато писах „Кротките” си дадох сметка, че българската история е много благодатна на теми, които и днес звучат по важен и съвременен начин. В България имаме традиция на историческия роман, но той обикновено е в много далечното минало или пък във Възраждането, а за по-новата ни история е писано малко.
Дали се отърсихме от тези събития, за да погледнем на тях от перспективата на времето?
Да, това е вярно, въпреки че е парадоксално – когато темите се отдалечат от нас, те стават по-достъпни за разработка. Освен това не трябва да подценяаме, че вече започнаха да се появяват и първите сериозни исторически изследвания за онова време. Това при мен изигра роля, защото се оказаха много полезни като стъпих на тях.
Колко време ти отне проучването или то вървеше успоредно с писането?
От един момент нататък вървяха заедно. Имаше около десет-дванадесет месеца, в които се занимавах предимно с проучване, докато си казах: „Стига толкова”. Първоначално и замисълът ми не беше да напиша огромен, пълен с фактология роман. Сега понякога чувам хора да съжаляват, че книгата не е по-дебела, докато на други им харесва именно лаконичността й. От друга страна, още преди да започна с проучванията, бях написал някои епизоди. Има няколко страници, които написах още преди пет години, и те в крайна сметка останаха същите в романа.
Къде намери хората от Ючбунар? Имат ли някои от героите ти прототипи?
Не бих търсил реални прототипи. За някои герои взех определени черти или детайли от реално съществували личности. Няма човек, за когото мога да кажа, че ето той стои зад образа на Емил Стрезов или зад Щилянов. Така е и с юбунарците – там би било още по-трудно да има реални прототипи, защото те са множество, работна маса. Това са хората от корицата, с каскетите, на които дори не им се виждат лицата. Нямам обяснение, дори за себе си, как изведнъж стигнах до този ючбунарски корен. Наречи го, ако искаш, вдъхновение. Първоначално смятах романът да се разказва във второ лице. После се получи така, че някой се обръщаше от второ лице към героя и това се оказаха юбчунарците.
Като че ли много помага неутралността на гледната точка и балансът на гледните точки. За мен това е много силна страна на романа – че не взема страна и не съди, а само проучва и задълбава в оцеляването в онова време.
От самото начало започнах да пиша романа с идеята за това колко е трудно да съдиш. Логично е и аз на свой ред да не изпитвам никакво желание да съдя. Ючбунарците не са склонни да съдят, но може би по други причини.Те не искат да се замесват в събитията, предпочитат да минават между капките и да се ориентират. И все пак те не са лишени от известни достойнства и добродетели. За разлика от други по-интелигетни, възвишени и мечтателни хора, те са здраво стъпили на земята и знаейки си мястото, те се опазват от истински страшните неща, от големите престъпления, като не се въвличат в тях.
Беше ми любопитно задълбаването ти по темата за медиите, на поезията. Очевидно, ти обичаш да се задяваш с поетите и журналистите. Поетите са погледнати с насмешка, което е и приятна препратка към днешния ден. Струва ми се, че много неща от книгата можем да отнесем пряко и към нашето време.
Когато един автор напише книга, той я пуска в публичното пространство. В него тя може да получи множество прочити и повечето от тях да са напълно валидни, дори ако авторът не е имал намерение да прави преки аналогии. Поетите бяха важни за мен, защото наистина така е било. Аз пиша за Дело № 6 – съдебният състав, който съди интелектуалци, журналисти, „проводници на фашистка пропаганда”, както са ги наричали. Действително и от двете страни – на обвинителите, и на обвиняемите, доста от тези хора са действително поети. Когато кажем „поет”, веднага минаваме в режим на възвишеното, обаче доста хора и от двете страни, първо, не са били кой знае какви поети, второ, не са били особено възвишени натури. Това е едно от нещата, които държах да покажа – в крайна сметка целият размах на терора се осъществява не само сред цвета на българската интелигенция и елит, но засяга и много хора, които не са от елита. Те разбира се са жертви, несправедливо пострадали и от днешна гледна точка е нормално да будят нашето съчувствие, но нека не ги изкарваме прекалено велики и прекрасни. Да не говорим, че е имало и съвсем пряко въвлечени хора във военни престъпления и хитлеристка пропаганда
Вече разбрахме от социалните медии, че знаеш началото и края на своя следващ роман. Далече ли е той от тази епоха и тематика?
Той ще бъде за днешно време. „Кротките” може да се чете като исторически роман, но той се ограничава в краткия период от няколко месеца. Следващият ми роман няма да е точно исторически, но смятам да обхване 20-30 години – да кажем от 80-те години на ХХ век до наши дни. Отново време на промени. Отсега се опасявам, че ще му лепнат етикети като „роман на прехода”, но той няма да е това. Макар че, ако някой иска да го чете по този начин, е свободен да го направи.
В заключение – за кого е „Кротките” – само за читатели, които се вълнуват от историята ли е?
Първо, оказа се, че много хора се вълнуват именно от тази история, защото това са премълчани и неизговорени неща, рани, които оставят белези. „Белите петна”, както ги нарекох веднъж, оставят белези в общественото съзнание.
Разбрах, че има хора, които харесват книгата без да имат специален интерес към историята. Нали все пак аз се опитах през историческите събития да говоря за морални дилеми и проблеми, неограничени до конкретно време. Те се проявяват с особена острота около 9.IX.1944 г. и Народния съд, но са валидни по различни начини за всяко време, включително и за нашето. Вярвам, че високата литература говори именно за тези неща, за актуални днес теми, които звучат различно във всяко време и ние не преставаме да си задаваме въпроси, свързани с тях. Така че за всички, които обичат да си задават подобни въпроси, които се вълнуват от темите за справедливостта, вината, властта (защото „Кротките” в голяма степен е роман за случайно падналата власт) – за всички тях вярвам, че романът ще бъде интересен.