Виждаме се с Алек Попов в една хладна пролетна сутрин и говорим за Телесни плевели – новият сборник разкази, издаден наскоро от ИК Сиела. Говорим не само за сборника, но за много неща, случващи се или не в родния културен живот в последните години. Един критичен поглед на човек, въвлечен по различни начини в изкуството на България в днешния ден. Важни акценти и дълбоки мисли на Алек Попов специално за читателите на Kafene.bg.
Какво намираме в сборника Телесни плевели?
Има неща, които са писани в различни периоди. Има такива, които са писани доста отдавна и по една или друга причина са много слабо познати на публиката. Имам много читатели, които са чели мои неща, фантастика, в тази стилистика, мисля, че им го дължа по някакъв начин, да им предоставя възможност да прочетат тези истории. Още повече има хора, които може би по-отскоро четат мои книги и за тях тези текстове ще са съвършено непознати.
Защо именно Телесни плевели се казва и целият сборник?
Първо защото много харесвам тази история. И второ – защото темата за тялото се повтаря в книгата – това е една от водещите теми. Водещият мотив са трансформациите на телесното, има силен елемент на еротизъм, който също се трансформира по най-различни начини, намира най-различни форми. Затова ми се стори, че това заглавие съвсем пасва.
И корицата е много красива!
Радвам се, доста си играхме.
Има ли и неща, писани специално за сборника?
Има и съвсем нови неща, които не са излизали в отделни книги. Това е новелата Solve coagula и един разказ – Ковачи. Този разказ е създаден паралелно с една пиеса, която вече може да бъде видяна и на сцена. По нея има и радио пиеса. Дело на Възкресия Вихърова. Едно доста гротескно и ефектно шоу. Този разказ е по-скоро в сферата на социалната фантастика, отколкото на чистата фантастика. В него има и елемент на утопия. Не случайно се намира в края на книгата. Човек може да проследи как еволюира гледната точка и отношението към тези неща.
Литературата винаги попива социалните трептения и вълнения, човек не бива да бяга от тях. Това винаги ме е интересувало. Социалното само по себе си винаги е вплетено в моите истории, но не е цел на моите неща. Понякога самото то може да се превърне в източник на сюжет, но никога не е изцяло във фокуса на това, което правя.
Да се върнем на тялото…
Човешкото тяло е нещо много важно и в книгата на много места се говори за тази неотделимост, в крайна сметка, но тялото е част и от духа. Това не е тема, която е особено развита в българската литература. Както е казал Пенчо Славейков – „Свенливия реализъм на българската литература“.
Много интересно как част от произведенията ви продължават своя живот в други форми на изкуството – театър, кино…
Това е форма да ги поправя, да ги редактирам, макар че не винаги се получава точно така. Една възможност човек да види друга гледна точка, да изследва проблема. В крайна сметка всяка история е и един изследователски проект.
Забавно ли е?
Зависи, понякога е натоварващо. Никога нещата не са изцяло забавни или изцяло мрачни. Но че не е само забавно – не е, определено.
Обикновено най-добрите идеи ми хрумват докато работя, а не когато се шляя по улиците или съзерцавам природата или пия в някой бар. Истината е, че най-свежите истории се раждат когато работя.
Доколко историите от Телесни плевели са свързани с реални случки, звучат доста реалистично?
Общо взето нещата винаги тръгват от реалността, обаче ако не успеят да я преодолеят остават на едно битово равнище. Винаги трябва да се надхвърля реалността и действителността, това в крайна сметка е смисълът на изкуството. Започваш от един делничен детайл, разработваш го и той вече не е делничен. Иначе защо ще се интересува човек от изкуството, ако то показва неща, които ни заобикалят?!
Същото важи и за историите – една история трябва да е нещо повече от една истинска история. Неслучайно чисто житейските истории ако човек ги разкаже буквално ще види, че в тях няма кой знае какво. То затова е и изкуство – защото е изкуствено, в крайна сметка.
От връзката с реалността идват много често импулсите. Макар че в процеса на работа човек да трябва да запази творческа дистанция от тези импулси.
Обикновено най-силните работи са там, където има някакъв биографичен елемент, то винаги има, в крайна сметка. Писателят не може да избяга от него. Тази истории звучат, разбира се, убедително, силно, така че това не е нещо, от което човек бяга. Аз самият вплитам такива елементи в някои от нещата, които пиша. Но в крайна сметка се опитвам да запазя дистанция, защото това дава повече поле на въображението и повече възможности за игра. Това не пречи човек да обича героите си.
Повечето герои в книгите Ви са мъже. В Телесни плевели виждаме един доста убедителен женски персонаж…
Въпросът е как идва историята, с какъв герой. Ако историята е с мъже – такава си и остава. Но ми хрумват и много истории с жени, ако трябва да сме честни.
Има ли бум в българската литература – какво е Вашето усещане?
Моето усещане е, че продуктивността е малка. Като се изключат отделни случаи, общо взето не са толкова много текстовете, които са на това равнище, което на читателя би му се искало. Да не говорим и за просветения читател. Има раздвижване и голям интерес от страна на читателите, което е много хубаво. Но много важно е той да не бъде похабен, да не бъде разочарован, отблъснат. Но това зависи изцяло от писателите – не е нещо, което може да се регламентира. От издателите също, защото в крайна сметка те правят някакъв подбор, селекция. Но в крайна сметка от хората, които ги създават тези неща най-много зависи.
Издателите могат да играят не само селективна роля, но могат много да помогнат и за подобряването на един текст с редакторския институт. За съжаление малко български издателства могат да си го позволят това. Това е доста скъп механизъм, защото изисква много добре подготвени хора, с широка култура, висок литературен вкус, усещаме за структура, за композиция. Това е един много специфичен талант, който не е често срещан. Такива хора могат много да допринесат за подобряването на една книга. Защото писателят винаги има нужда от едно критично око, от един добър читател, който да му каже. Всеки текст може да бъде подобрен, ако трябва да сме честни. Няма текст, който идва в съвършена форма. И отговорността на издателите е да оценят това, което е ценно в един текст, да разберат струва ли си този текст да се работи и след това този текст да бъде издигнат на едно още по-високо равнище. Защото правенето на една книга изисква много неща, които понякога убягват от вниманието на писателя, който е обвързан преди всичко с това да си разкаже историята.
Умерената и балансирана редакторска намеса е много важна и желателна. Това, за съжаление, в България е почти непостижимо. Много малко са издателствата като Сиела, които могат да си позволят това, а и много малко са хората, които могат да го направят ефективно. Това е вече по-тежката част. Така основната тежест си пада върху писателите, които трябва да са едновременно и добри редактори на собствените си текстове и да имат усещане и разбиране за структура, за композиция, особено когато се пишат по-дълги работи.
Това е един сложен процес и е хубаво човек да има някой до себе си, на когото може да се довери.
Виждате ли Телесни плевели на филм?
Да, това е една история, която бих искал да я направя, но за съжаление производството на филми в България е твърде малко.
Следва продължение…
Още от този автор на Kafene.bg: