Днешното интервю е с един изключителен човек с богат жизнен път, съчетаващ преподаването, преводи, писане на поезия и проза – проф. Александър Шурбанов. Конкретният повод е преведената наскоро от него книга – "Щедрото дърво". За творчеството и вдъхновението – специално за читателите на Kafene.bg.
Имате дълга кариера, свързана с литературата – като поет, писател, преводач. Обръщайки се назад – кое е най-ценното, което Ви донесе заниманието Ви с литература?
Най-ценното в това привилегировано занимание е свободата сам да структурираш времето си, сам да избираш какво е интересно и важно за теб. Доколкото е възможно, разбира се – всички живеем в общество. Това е – и за човека, който се занимава с изкуство, и за човека, който се занимава с академична работа – голямата награда за този избор.
Имате богато творчество …
Около 20 авторски книги и толкова поне – преводни. Продължавам да пиша – стига да имам настроение за това. Да, и превеждам. Не съм спирал през годините. Имало е по-интензивни периоди и по-малко наситени с такава работа. Даже по едно време бях решил: толкова с превода, а после някак ми се услади наново.
Къде е баланса между авторството и превода? Преводът ли е по-труден?
Да се каже така е пресилено, разбира се, но може и такава теза да се развие. Мисля че Драйдън, английският поет, преводач и критик, беше писал, че преводът е като да танцуваш по опнато въже с окови на краката. Писателят няма тези окови. Може да се измисли и друга метафора за преводачеството – по-красива от оковите, но и те са си на място. Преводът стяга своя труженик, ако не в окови, то в предварително готов калъп. Писателят го има този калъп вътре в себе си. За преводача той е отвън и това го респектира с допълнителното чувство на дълг.
Има ли преводачът право на пристрастия, избор? Случвало ли Ви се е да работите върху текст, който не харесвате?
Не се сещам за такъв случай. Може и да е имало, защото доста години съм превеждал. Но съм имал щастието сравнително рано в преводаческата си работа да си извоювам собствено място и да се сдобия с правото сам да избирам нещата, които превеждам. Избирал съм по вътрешно убеждение, по афинитет, а не съм очаквал да дойдат като поръчка. Мисля, че това е важно за всеки амбициозен и съвестен преводач – да работи само върху онова, което може да запали в него творческата искра.
Преведени ли са, според Вас, най-важните автори и произведения от Световната литература на български език? Например „Щедрото дърво“, което преведохте наскоро, е едно от значимите произведения, останало доскоро без превод.
Трябва да си призная, че то и за мен беше далечно като задача. Признателен съм на издателите, че ме поканиха да работя върху тази много богата на внушения, макар и малка по обем книга. За мен „Щедрото дърво“ е една от забележителните творби от втората половина на 20-ти век, за жалост останала неизвестна у нас близо 50 години. Бих я поставил в един ред с прочутите притчови творби на Екзюпери и Оскар Уайлд.
Сигурно има и други значителни книги, които продължават да чакат на опашката. Въпреки че през последните две десетилетия, откак в България отпадна политическият надзор над изкуството и литературата, много от белите петна се запълниха.
Но литературата е огромна. Тя непрекъснато се създава, непрекъснато откроява и стари събития, поради това, че конфигурацията се променя, включително и у нас, в България. И ми се струва, че винаги ще имаме тази грижа, да не оставим нещо, което е ценно, което ни трябва, непознато на нашата публика.
Огромно количество заглавия излизат вече, наистина. Има ли сред цялото това количество и качество?
О, има! Има, разбира се. Много малко. Но не можем и да се надяваме да е другояче. Просто човек понякога се затруднява да намери това, на което да посвети малкото свободно време за четене. Радостното е, че напоследък излизат доста, особено белетристични произведения на наши автори, които обещават добро бъдеще на българската литература. Едно име само да спомена – Милен Русков. Наскоро прочетох с удоволствие новия му роман, „Възвишение“. Мисля, че този писател прави много сериозни неща. Малко по малко отива вероятно към своя връх като творец. Радвам се и на успехите на други романисти.
Вие самият четете и български автори, наред с чуждите?
Да, никога не съм загубвал интерес към българската литература. Смятам, че човек трябва да се ситуира в собствената си страна – и като писател, а и като преводач. Защото не само оригиналното творчество, но и преводът не съществува в чужда среда. Да, той черпи стойности отвън. Но ако ти като преводач нямаш достатъчна сигурност в собствения си културен контекст, в собствения си език, не можеш да постигнеш нищо. Затова преводът и писателството са много сродни. Те се преливат едно в друго. Твърде често, у много творци, се и съчетават.
В моя живот преводът е изпъкнал сравнително рано като нещо важно. Понякога дори затъмнява други неща, които съм се опитвал да правя с не по-малко ищах. Но всички те си идват на мястото едно по едно. Сами воюват за място в биографията ти. И това, какво мислиш за тях, не е много важно. Важното е да се работи – не насилено, а когато човек има нужда да каже нещо или да преразкаже нещо, което е прочел, да го покаже на другите от най-хубавата му страна, най-важната му страна.
Дали през последните години поезията не бе някак набутана в ъгъла? Много малко поезия се издава?
Трудно намирам нови стихотворения, които да ме хванат, да ме зарадват, да ме стреснат така, както се е случвало в годините назад. Дали се дължи на мен, на моите, вече преситени от много впечатления сетива, или на това, че рядко излизат наистина важни неща в съвременната поезия, не мога да кажа. Но отново и отново има изключения. Аз се радвам и на неща, написани от мои връстници, че и на по-възрастни от мен поети, които продължават да творят, като Иван Теофилов например – невероятен талант, който продължава да блика чудесна поезия и на тази вече напреднала възраст. Опитвам се да не изпущам от поглед и младите. Все пак белетристиката е в по-добро състояние от поезията. Защо е така – не знам. Бих очаквал, че в такова преломно време ще е обратното. Като че ли новата ни поезия бяга от обществените проблеми, занимава се предимно със самата себе си.
Днес има много повече възможности за издаване. Дори и ако никой не ти харесва нещата, ще събереш някой друг лев и сам ще си ги издадеш или ще ги пуснеш някъде в Интернет и пак ще стигнеш до публиката. Това преди 89-та година беше немислимо. Имаше само няколко все държавни издателства със заплашителен редакторски апарат, в които много трудно се проникваше. Сега не е така. Може би стигнахме до другата крайност, когато продукцията се разводнява и е почти невъзможно да се ориентираш кое заслужава четене и кое – не. Но това е несъмнено по-добрият вариант и рано или късно той ще даде плодове.
Какво си пожелавате в творчески план за тази година?
Да имам желание и сила да пиша. Направих си равносметка миналата година с един двутомник, събрал онова, което смятам, че бих искал да запазя най-много от поезията и от прозата, която съм писал. Но животът не ти дава мира. Все още имам вътрешна нужда да посягам към молива при всяко вълнение. И се надявам това да продължава. Иначе какво струва животът? За мен той е едно непрекъснато удивление от всичко, което е около тебе, откриване на нови и нови неща. Това те поддържа жив. Ако може чудото да продължава и да се превръща в думи, които имат значение и за другите – ще бъда щастлив.
Още от този автор на Kafene.bg: