Александър Хемон "Любов и препятствия" – откъс
Добър живот
(разказ)
Едно време, когато беше войната в Босна, аз преживявах в Чикаго, като продавах абонамент за списания от врата на врата. Шефовете ми смятаха, че босненският ми акцент, очевиден продукт на ничията земя на „другите култури“, е необичаен и следователно стимулиращ за пазарните инстинкти на американците от предградията. По онова време бях отчаян от войната, отчуждението и прочие, така че безсрамно експлоатирах и най-беглия намек за съчувствие от страна на самотните домакини и сърдитите пенсионери, които ми отваряха вратата.
Много от тях се вълнуваха от самата ми поява на прага на техните домове, защото бях живо доказателство за американската мечта: ето ме, преодолял враждебните житейски обстоятелства в една нова страна, точно като предците на бъдещия абонат, който в момента подписваше чека и с копнеж разказваше сагата как неговият собствен род беше пристигнал в Америка.
Но драматичният ми чуждестранен акцент беше твърде силен за тучните абонаментни поля на северните предградия, където хората, изискано затрупани от ведрината на богатството, редовно четяха списание „Нумизматика“ и си купуваха доживотен абонамент за списание „По-дълъг живот“. Вместо това ме изпращаха в работническите предградия, на границата със стоманолеярните комплекси и градските сметища, където местните хора, за разлика от жителите на северните предградия, като цяло не смятаха, че мечтая за онова, което имат те, общо взето защото и те не мечтаеха точно за него.
Най-добрата ми територия беше предградието Блу Айлънд, далеч надолу по авеню „Уестърн“, където номерата на улиците бяха с пет цифри, сякаш предградието беше някъде в края на опашката, която чакаше да влезе в рая на центъра. Разбирах се доста добре с жителите на Блу Айлънд. Те бързо се досещаха за това, че работата ми поначало е гадна; предлагаха ми храна и вода; веднъж за малко да правя секс. Тези хора не си губеха
времето да разсъждават за смисъла на човешкия живот; годините им минаваха така, както се разказва дълга история: бавно и постепенно, все по-близо до неизбежния край. Междувременно единственото, което искаха от живота, беше да живеят, мъдро да изразходват малкото любов, която бяха успели да натрупат, и да устояват на света с обезболяващото съдействие на телевизията и списанията. А по една случайност аз отивах в техния квартал точно за да им предлагам списания.
Над предградието като църковна камбанария беше надвиснал коминът на пещта за боклук, от който дори хвърчаха искри към небето. Може би това беше причината широколистните
дървета в Блу Айлънд да губят листата си толкова изобилно и красиво, а улиците да бъдат плътно покрити с килими в жълто, оранжево, охра и ръждиво червено. Един ден преминах по сух килим от листа с цвят на пчелен мед, за да стигна до прашна веранда, обсипана със стари купони за намаления, почти превърнати в прах. Една черна котка с настръхнала козина не помръдна, когато минавах покрай нея; дървена статуетка на Дева Мария сковано висеше до звънеца. Някой извика „Влизай!“, преди да успея да позвъня, и аз влязох – в просторна сумрачна стая, изпълнена с вонята на вкиснато мляко и свещи от пчелен восък. На дивана в центъра на стаята седеше един дребен свещеник – в пълно снаряжение от тържествена роба, бяла якичка и сребърно разпятие – а крачетата му, мънички като на кукла, едва достигаха пода. Лицето и плешивото му теме бяха белязани от червени петна и обелена кожа. В дясната си ръка държеше чаша със скоч, а полупразната бутилка беше на масичката пред него, обградена от купища вестници и опаковки от чипс. На издутия му корем, около кръста, се виждаха трохи от чипса.
– Какво ще обичате? – попита ме той и се оригна. – Извинете. Какво ще обичате?
Той ми посочи креслото от другата страна на масичката и аз седнах.
Работата на продавача се състои основно в безмозъчното повтаряне на предварително подготвени фрази. И така, аз му предложих голям избор от списания, които покриваха всички сфери на съвременния живот. Имаше списание за всеки, независимо дали се интересуваше от астрономия, самоусъвършенстване или градинарство. Освен това бях в състояние да му предложа и голямо разнообразие от заглавия за съвременния християнски читател: „Християнството днес“, „Християнски професионалист“, „Божието слово днес“…
– Откъде си? – попита ме той и отпи голяма глътка от чашата си.
Цветът на скоча се римуваше с листата навън.
– От Босна.
– „Не забравяйте гостолюбието“ – каза той, като заваляше думите – „понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели.“
Кимнах и му предложих още няколко списания, които биха отворили нови хоризонти за него в археологията, медицината или популярната наука. Той поклати глава, като се мръщеше, сякаш не можеше да повярва в съществуването ми.
– Загубил ли си някой близък във войната? Някого, когото обичаш?
– Няколко души – отговорих аз и наведох глава, за да подскажа за силна душевна болка.
– Сигурно ти е трудно.
– Не е лесно.
Той рязко извърна глава към тъмната врата в дъното на стаята и се провикна:
– Майкъл! Майкъл! Ела да видиш един човек, който наистина страда. Ела да се запознаеш с едно истинско човешко същество.
Майкъл влезе в стаята, като закопчаваше ризата си – беше безупречно бяла и скриваше гладки обезкосмени гърди. Беше рус и синеок, абсурдно красив в сивотата на Блу Айлънд, с квадратната челюст на американска кинозвезда.
– Този млад човек е от Босна. Знаеш ли изобщо къде е Босна, Майкъл?
Майкъл не отговори, а с небрежна походка се доближи до масичката, като отмяташе раменете си, сякаш крачеше по моден подиум. После изрови една цигара от купищата боклуци по масичката и си излезе, като остави след себе си вълна от гняв.
– Пуши – оплака се свещеникът. – Разбива ми сърцето.
– Пушенето е вредно – съгласих се аз.
– Но пък много тренира – продължи свещеникът. – Макар и с духа си да не е сред нас, телесно е.
Казах му, че разполагам с голям избор от списания, подходящи за Майкъл. „Мъжко здраве“, „Форма“, „Същност“, „Тяло и Дух“ – всички те покриваха широк спектър от интереси: тренировъчни режими, съвети за добра форма, диети и прочие.
– Майкъл! – провикна се свещеникът. – Искаш ли абонамент за „Тяло и дух“?
– Да ти го начукам! – изкрещя в отговор Майкъл.
Свещеникът довърши скоча си и тромаво се избута от дивана, за да стигне до бутилката. Изкушавах се да му помогна.
– Ако имаше списание „Егоизъм“ – изръмжа той, – Майкъл щеше да бъде главен редактор.
Той отново си напълни чашата и се оттегли в дълбините на дивана. Почеса се по кубето и в орбитата му запърха цяло ято снежинки от пърхот.
– Майкъл иска да стане актьор, нали разбираш. В него няма нищо друго, освен суета и отегчение – обясни свещеникът. – Но засега успява само да си намери работа в някой и друг порнографски филм, където поддържа ерекцията на истинските актьори, докато пуснат камерата. А да ти кажа честно, не виждам голямо бъдеще в това.
Беше време да си ходя. Вече имах достатъчно опит, за да разпозная началото на едно доброволно самопризнание. Беше ми се случвало да стана и да си тръгна по средата на изповед – което несъмнено беше накарало изповедника да се разплаче още по-силно – защото това беше най-благоразумното, което можех да направя в онзи момент. Но този път не можех да си тръгна – може би защото конфликтът беше толкова вълнуващо неразрешим, или пък защото свещеникът беше толкова дребен и слаб, а от челото му се отлюспваха цели пергаменти. След като толкова често бях в ролята на човека, към когото изпитват жалост, сега се наслаждавах на възможността да съчувствам на някой друг.
– Познавам Майкъл още от малко момче. Но сега той си мисли, че може да продължи сам. Не е добре за човека да бъде сам, не е добре.
Майкъл се показа от стаята в дъното, косата му беше безупречно сресана, но продължаваше да трепери от раздразнение.
Той профуча покрай нас и излезе от къщата, като затръшна вратата след себе си.
Свещеникът довърши скоча в чашата си на една голяма глътка.
– Всички падаме като листа през есента – каза той и хвърли чашата си към масичката.
Чашата се приземи върху боклуците, изтърколи се от масичката и изчезна от поглед. Беше време да си тръгвам, понечих да се изправя.
– Знаеш ли кой е бил свети Тома Аквински? – попита ме той, като вдигна пръст, сякаш се канеше да започне проповед.
– Да, разбира се, че знам – отговорих аз.
– Когато бил млад мъж, семейството му не искало той да посвети живота си на църквата, затова изпратили една красива девойка да го изкуши, за да не го направи. Той я прогонил с факла.
Свещеникът ме изгледа много продължително, сякаш очакваше да потвърдя, че го разбирам, но това така и не се случи – разбирането не влизаше в работата ми.
– „Не ставай чрезмерно праведен“ – каза той, като завали думата „чрезмерно“. – Никога не съм държал факла.
Вратата рязко се отвори и Майкъл нахълта обратно. Свих се на стола, докато той се приближи до свещеника и се надвеси над него, като го сочеше и размахваше пръст, а челюстта му стърчеше настрани от гняв.
– Искам да ти кажа само едно нещо, шибан извратеняк – каза му той; няколко косъма бяха залепнали на потното му чело. – Само още едно нещо искам да ти кажа.
Зачакахме в надвисналата тишина, свещеникът затвори очи в очакване на удара. Но Майкъл не успя да измисли още едно нещо, което да каже, така че в крайна сметка не каза нищо, а се обърна на пета и излезе с маршова стъпка, като този път дори не си направи труда да затръшне вратата. Свещеникът сграбчи една възглавница от дивана и се зае да я удря в челото си, като виеше и съскаше от болка. Използвах тази възможност да се изнижа към отворената врата.
– Чакай! – провикна се той. – Искам да се абонирам. Искам абонамент. Почакай малко.
И така, аз му продадох два сочни двугодишни абонамента. Казваше се отец Джеймс Макмеън. Цяла вечер след това обикалях из квартала и разправях на всички – възрастни дами, млади майки, раздразнителни пенсионирани полицаи – как отец Макмеън току-що се е абонирал за „Американски дърводелец“ и „Добър живот“, представяте ли си? Някои от тях ме питаха как е той и аз им отговарях, че е имало голям скандал с младия му приятел. Те въздъхваха и казваха „А, така ли?“, а после намръщено се абонираха за „Творческо плетене“ и „Семейна забава“. Това със сигурност беше най-успешният ден в кариерата ми като продавач на списания. И в края на смяната, докато чаках да ме вземе началникът на моя район, аз гледах потрепващите светлинки на телевизорите зад прозорците и звездите, които искряха на небето, и си мислех: мога да живея тук. Мога да остана тук завинаги. Това място е добро за мен.
***