Очите ѝ – все едно къпинови храсти. Поглеждаш ги отрупани с плод и тръгваш напред. Хващаш къпина, но и бодлите те хващат. Дори да се прежалиш и откажеш, не те пускат. Такива са очите на Светослава. Мамещи и грабливи.
Гласът ѝ силен и който го чуе, пак търси компанията му.
Висока и слаба – готова баскетболистка. А тя певица стана. Певица по нощни барове и ресторанти. Желанията за записи и известност останаха назад. Както изискванията на шефовете на оркестрите или собствениците на заведенията да си слага високи токове. Ръстът 1, 86, плюс токчета и заприличва на Айфеловата кула. Пееща кула. На публиката ѝ оставаше да се катери или да взема асансьор, за да я погледне.
Ще се изруси сама, както го е правила десетки пъти, и ще си спретне една маска за лицето. Довечера я чакаше пиано бара, публиката там беше непредвидима.
Миналата нощ някакъв искаше да му донесе тръпка, както се изрази, и я кара да пее руски романси. След романсите и водката мераците му го прекатуриха на пода. Алкохолът и музиката не вървяха за ръка, винаги единият избързваше.
Аааа, прибра се сестричката ѝ. Най-малката от трите. Райнето. С това име и бялото си личице за къде ли ще тръгнеше. Невинността днес събуждаше у хората лошотията им. Можеше да я накара да я изруси и да си говорят. Райна се съгласи и взе да я моли да дойде довечера с нея. “Решила съм да участвам в конкурс за стихове и темата е за виното и жените…” На Светослава, дето ѝ викаха ту Слава, ту уж шеговито “свят да ти се завие”, ѝ дожаля за малката. Какво вино и какви жени? Поезия в ресторанта? Нежност след наливането? След изпитото в компанията следваше разврат. А вдъхновението за стиховете – търси го другаде.
Сестричето ми, дето не вкусваше вино, но за виното се канеше да съчинява стихове. Ако я вземеше със себе си ще я изплаши. Пиян мъж е гледка позната. Баща им си го биваше в изпълненията. Ама пияна жена – червей, дето пълзи наляво и надясно, но не хваща пътя си.
Райнето щастливо се върти около нея. И даже припява. Припява и то не фалшиво. Гласчето си го бива! Глас за певица носи в гърлото си. Но не би ѝ казала. Една нощна птица в семейството стига. Както викаше баща им: “Имаме си гарга, дето ни пее на клона и ако се счупи някой ден, гарката ще е виновна…” Идваше ѝ да му излезе насреща и да извика, че гарките не пеят, но си кротуваше. Покрай пияните клиенти се умириса не само на цигари, но и прихвана нещо от психологията.
Телефонът звънна.
Не ми се весвай другата седмица! – изкомандва баритонът отсреща. Една деветнайсетгодишна ябълчица съм намерил да пее…
Едно говорим, а ти го извърташ! – черният сок от узрелите къпини в очите се изля върху невидимият мъж.
И ми излиза по-евтино! Не забравяй – деветнайсетгодишна!
Гадняр! Аз да не съм на сто и девет! – избухна трийсетгодишната певица.
Натам вървиш, Славо!
Мъжки злобар! – затвори му преди да каже неприлични думи. Не беше сама в стаята.
Како, ще ме гримираш ли? – примоли се Райничка.
Милото! В момента нервите ѝ настояваха за малко водка, например. Сякаш десетина кучета ръмжаха в главата ѝ. И от ръмженето им се чуваше настояване за водка. Или джин. Или… каквото ѝ да е, но с по-висок градус. Извинението ѝ да пийва по петдесет грама преди началото на вечерта, когато не се чувстваше спокойна, почваше да се превръща в привичка. Алкохолът можеше да бъде избутан с внимание към гримирането.
Кожата, едва загатнатите скули, дългите мигли – това лице щеше да е обичано от прожекторите и от хората. Но не би я повлякла след себе си. Малката нямаше нейния характер. Светослава изглеждаше нежна като пеперуда и арогантна като неуспял да открадне просяк, когато се бранеше. А и школата на кръчмата, където певецът ставаше певец… едва ли ще ѝ понесе на Райничката. Към очите ѝ, в които живееше рая, щяха да се забързат мръсните крака на всичките помияри. Би избила де що види мъжко, но нямаше да позволи на красивото си сестриче да се цапа от мътната вода на ненапилите и ненапялите се.
Как ѝ се пееше на една широка поляна. Без борове и дъбове. Не е придирчива. Пяла би и на гола поляна, с изсъхнала трева, с обикновен изглед без претенции за четири и пет звезди. Гласът ѝ да не се съпва в поръчката “нещо за разтапяне на сърцето”, а да тича – докъдето му се иска. Да не я правят на хамалин – изпей това, изпее още веднъж, а знаеш ли онази… и да те разхождат из целия репертоар за едно “мерси”, а за бакшиш уригване. Певица да се почувства, не жена, изпълняваща музикални поръчки.
Добре, Райничке! С мен си тази вечер. Ама до края да издържиш.
Искам да съм като теб! Толкова си изискана! – суетеше се малката. – Избери ми тоалет, да не те загрозявам.
Защото ме виждаш, когато излизам, а призори съм уморена. Единственото, което ме интересува, е леглото.
Обуваше си обувките и телефонът я стресна.
Славо, не пееше ли преди песни на Едит Пиаф?
Пеех и още мога да ги пея! Да не е объркал някой французин посоката към хотела си?
Ще те сбъркам аз, ако ме изложиш вечерта! Я си припомни нещичко, че гости от Париж ще имаме! Позакъсней, но се подготви! – примоли се накрая шефът. Е, не на френски, но и на български звучеше мило.
Светослава се захили и отвори едно от чекмеджетата на старото си ученическо бюро. Миниатюрната Айфелова кула, спомен от приятелка, се приземи в джоба на мантото ѝ. Париж идваше на крака при нея.
