"Събрани съчиненния (и други разкази)" от Аугусто Монтеросо излизав в поредицата "Кратки разкази завинаги" на Издателтво "Жанет 45". Преводът от испански е на Нева Мичева. Оформлението и илюстрациите са на Люба Халева.
Събрани съчинения (1959) шеговито подвежда от самото си заглавие: книгата е всъщност първа за гватемалския писател Аугусто Монтеросо (Черната овца и още басни). В нея е поместено едно от най-често цитираните литературни произведения на ХХ век – Динозавърът, за който Итало Калвино казва: “…досега не съм попадал на микроразказ, който да превъзхожда този на Монтеросо: “Когато се събуди, динозавърът бе още там.” В Събрани съчинения са включени още дузина далеч по-обстоятелствени истории, в които неизменно личи типичното за автора съчувствено, но и хапливо отношение към света: чудните премеждия на продавача на туземски главички мистър Тейлър; съдбата на злочестия швед Орест Хансон, най-високия човек на света; вътрешния монолог на магната, изтерзан от музикалните амбиции на дъщеря си; разказаната на няколко гласа смърт на едно куче в Диоген също; първообразът на социалните мрежи в Един на всеки трима плюс няколко изтерзани писатели, няколко актриси любителки и една навеждаща на философски размисли крава. (~ Нева Мичева, преводач и редактор на поредицата)
„Често чувам възхвали на краткостта и за миг аз същосе ентусиазирам, като ми кажат за пореден път, че хубавото, ако е кратко, е дважди по-хубаво*. И все пак нали се сещате как в началото на първата от Сатирите Хораций се пита (или се прави, че пита Меценат) защо никой не е доволен от своята орис, та търговецът завижда на воина, а воинът – на търговеца? Истината е, че авторът на къси текстове нищо не желае повече на тоя свят, отколкото да пише безкрайно дълги текстове, в които на въображението да не му се налага да се труди и в които факти, вещи, животни и хора да се съчетават, търсят или отбягват, да живеят и съжителстват, да се обичат или свободно да
проливат кръвта си, без да зависят от точката. Същата точка, дето в този момент се налага да сложа по силата на нещо по-властно от мен, което уважавам и ненавиждам.“
~ Аугусто Монтеросо, из Перпетуум мобиле (1972)
* Години по-късно един уругвайски вестник префасонира същата поговорка на „Хубавото, ако е кратко, е Монтеросо“. Б. пр.
За автора:
Аугусто Монтеросо (1921–2003) – Тито за приятелите си – е, по думите на Карлос Фуентес, сред „най-чистите, умни, ефирни и усмихнати“ класици на испаноезичната литература. Баснописец, хуморист, мистификатор, есеист, публицист, преподавател, гватемалски консул в Боливия и автор на един от най-късите, но най-коментирани разкази в света, големият майстор на малката форма е превеждан на десетки езици, сред които и латински. Монтеросо отрасва в Гватемала, но започва да публикува книги едва в Мексико, където забягва през 1944 г. по политически причини: първият му сборник, Събрани съчинения (и други разкази), се появява през 1959-а. Следват Черната овца и още басни (1969), Перпетуум мобиле (1972), единственият му роман Останалото е мълчание (1978), сборникът с интервюта Пътешествие до центъра на баснята (1982), илюстрираната от самия Монтеросо Вълшебната дума (1983), автобиографичните Буквата е (1987) и Златотърсачите (1992), есеистичната Кравата (1998), портретите на писатели Птици от Латинска Америка (2002). През 1992 г. заедно със съпругата си Барбара Джейкъбс публикува вече легендарната в Мексико Антология на тъжния разказ, в която са събрани майстори от ранга на Джойс, Фокнър, Рулфо, Мелвил.
Монтеросо е носител на ред престижни международни награди за произведенията си: Хавиер Виляурутия (1975), Хуан Рулфо (1996), Принц на Астурия (2000). В мотивацията за последната – най-значимото отличие за цялостно творчество на испански – журито казва: „Неговото художествено и есеистично дело представлява отделна литературна вселена с изключително етическо и естетическо богатство, сред което си заслужава да се открои Сервантесовото му, меланхолично чувство за хумор. Творчеството на Монтеросо преобрази жанра на разказа и го надари с художествена наситеност и тематично разнообразие, невиждани преди. Образцовият му граждански път, мъчният опит на изгнанието и постоянното внимание към злободневните въпроси от съвременния живот на Латинска Америка превръщат Монтеросо, спечелил си неслучайно международно признание, в един от най-нетипичните писатели в нашата култура.“
Нева Мичева (1973) е преводачка на италианска, испанска и каталонска литература и журналистка на свободна практика. Сред преводите `и на проза са Черната овца и още басни на Монтеросо, Шейсет разказа на Дино Будзати, Телефонни обаждания на Роберто Боланьо, Твърди Перейра и Изгубената глава на Дамашену Монтейру на Антонио Табуки, Целувката на жената-паяк на Мануел Пуиг, Хроника на второто начало на Мануел де Педроло, За мен спомни си в утрешната битка на Хавиер Мариас, Александрийска роза на Мануел Васкес Монталбан, Ако пътник в зимна нощ, Американски лекции и Разполовеният виконт на Итало Калвино. Нейни са и преводите на български на 20 пиеси от Жорди Галсеран, Серджи Белбел, Хуан Майорга и други. В сътрудничество с поета Хуан Мануел Родригес Тобал през 2009 г. превежда на испански Естествен роман на Георги Господинов (Una novela natural, Saymon, Barcelona).
За книгата:
„Ювелир. Артист на сдържаността и изчистения стил – свободен, бистър, прям.“
Archivos del Sur
„Преди него никой не е дебютирал така в литературата. Със сборник, озаглавен Събрани съчинения, който отгоре на всичкото съдържа най-краткия разказ на света, въстава срещу Патоса и започва от края, защото Събрани съчинения всъщност е заглавието на финалната история. Финална за книгата, не и за автора, който през последвалите години се постарава да достигне висотата на Рулфо и Борхес.“
Енрике Вила-Матас, El País
„Аугусто Монтеросо познава толкова отвътре каноничните жанрове, че предпочита да ги използва пародийно. Още от своето заглавие Събрани съчинения е урок по ирония – всяко изречение тук има минимум две значения, всеки текст отдава непочтителна почит на историята на литературата… За Монтеросо се иска читател, който да оцени великолепния безпорядък на това кълбо от нишки и да устои на изкушението да изплете от тях някое скучно елече.“
Хуан Вильоро, Barcelona Review
„Монтеросо е най-известен с Динозавърът, смятан от някои за най-миниатюрния разказ, писан някога. През 1996 г. в интервю за Massachusetts Review писателят си припомня: “Още пазя първите отзиви за книгата: критиците възненавидяха Динозавърът. Оттогава много пъти съм чувал възмущения, че това не е разказ. На всички отговарям: вярно, не е. По същността си е роман.“
MobyLives
„Аугусто Монтеросо е един от малкото писатели (сякаш Борхес е един от другите или единственият друг), които се раждат в литературата като класици и с намерението да бъдат класици.“
La Vanguardia
„Хуморът на Монтеросо – който понякога се превръща в сатира – засяга еднакво всички ни, защото от мига, в който поемем първия си дъх, нищо човешко не ни е чуждо и допускаме грешки, и ставаме за смях. Ала зад сатирата у Монтеросо се крие море от спокойствие, сурово и горчиво, свидетелство за житейски опит и разочарования, които текстът преобразява в мъдрост.“
Хорхе Руфинели, Texto crítico
„Монтеросо е един от шепата действително убедителни латиноамерикански експериментатори… От 50-те години на ХХ век той публикува – наред с другите си произведения – чудновати свръхкъси истории, в сравнение с които повечето от най-лаконичните американски разказвачи изглеждат плоски или старомодни. Събрани съчинения съдържа някои от най-добрите му текстове.“
The Review of Contemporary Fiction
„Срамежлив до театралност и съвсем дребен на ръст, Монтеросо изпълняваше своята задача на проницателен коментатор на света откъм една неясна зона, която прекоси без драматизъм, с ироничен или язвителен, но винаги внимателен в детайлите поглед… Светът според него беше трудно място, в което справедливостта невинаги възтържествува, доброто и разумът не са абсолютни ценности, а човекът е трагикомично създание, обременено от животинската си природа, за която обикновено не се говори… Литературната продукция на Монтеросо – прочута из целия свят заради своята знаменателна, бодлива краткост – разми елегантно границите между разказа, хрониката, есето, личния дневник и биографията.“
Гилермо Сааведра, La nación
Разказ:
СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ
В мига, в който брат Бартоломе Арасола осъзна, че се е загубил, прие, че спасение вече няма. Могъщата тропическа гора на Гватемала го бе уловила в безжалостна, окончателна клопка. Безсилен в топографското си невежество, той кротко седна да дочака смъртта. Възжела да загине на място, без помен от надежда, сам-самичък, с мисъл, отправена към далечна Испания и по-точно – към манастира Лос Аброхос, където веднъж Карлос V бе снизходил от висотите на своето величие и бе споделил с него, че разчита на религиозното му дръзновение в душеспасителното дело.
Когато се събуди, се видя обкръжен от група туземци с безизразни лица, които се готвеха да го принесат в жертва пред някакъв олтар; олтар, който му заприлича на ложе, където най-сетне да отдъхне от страховете, съдбата и самия себе си.
За три години в страната бе овладял в известна степен местните езици. Направи опит. Произнесе няколко думи и те бяха разбрани.
Тогава у Бартоломе разцъфтя една идея, която му се стори съвършено достойна за талант и обща култура като неговите, както и за щателното му познаване на Аристотел. Спомни си, че същия следобед се очаква пълно слънчево за тъмнение. И дълбоко в себе си реши, че непременно ще си послужи с това свое знание, за да измами похитителите си и да си спаси живота.
– Ако ми посегнете – рече, – мога да сторя тъй, че слънцето да помръкне в небето.
Туземците го погледнаха втренчено и в очите им Бартоломе съзря неверие. Видя как набързо се съвещават и зачака, изпълнен с надежда, пък и с известна досада.
Два часа по-късно от сърцето на брат Бартоломе Арасола буйно шуртеше кръв над жертвения камък (лъщящ под матовата светлина на потъмнялото слънце), докато един от
туземците бавно, с равен глас нареждаше дата след дата безбройния низ от идните слънчеви и лунни затъмнения, които астрономите на маите бяха предвидили и описали в своите кодекси* и без неоценимата помощ на Аристотел.
* Кодекси се наричат предшествениците на книгите: ръкописи на пергамент или хартия, подвързани заедно. След целенасоченото им унищожаване от испанците, едва три от Кодексите на маите са се съхранили. Те датират от векове преди Конкистата (т.нар. Дрезденски кодекс е най-старата книга на двете Америки) и съдържат листове, получени от кората на фикус аматъл, изписани от двете страни с идеограми и илюстрирани с рисунки, в които се говори за астрономия, астрология, календари, хороскопи, религия, предсказания. Б. пр.