В историческите дни, които преживява цяла България, когато "не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира" (казва поететът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта "Протестът в първо лице".
Ето какво сподели Тошка Иванова, която е родена през 1981 г. в Стара Загора. Завършва "Връзки с обществеността" във Факултета по журналистика на СУ "Св. Климент Охридски". Работи като копирайтър. Ако не пише нещо за работата, пише за себе си или за блога. Първият й блог се превърна в книгата "Позивитивно", посрещната с голям успех.
45 дена протести, умориха ли се протестиращите? Виждаш ли светлина в тунела?
Физически – вероятно да. Като позиция и мнение – не. Хората не ходят всяка вечер пред Министерски съвет и Народно събрание, защото им се разхожда или няма какво друго да правят. Гражданската позиция няма как да се умори.
Нужни ли са по-радикални действия, като тези на 23 юли, за да имат успех протестиращите?
Доста са разнопосочни мненията по този въпрос, много хора вече са изнервени и напрегнати до крайност… Не бих се изненадала, ако напрежението ескалира отново в някакъв момент. Лично аз не подкрепям радикални действия и насилие. Нищо не може да оправдае проливането на човешка кръв.
Би ли нарекла тези протести креативни, какви са извънполитическите ползи от тях?
Твърде много се спекулира с креативността на протестите. Да, протестът определно показа творчество – на отделни хора или на групи съмишленици. Творческото лице на протеста е цветно, различно и привлича – включително и медиите. Затова се и правят такива инициативи – защото имат доста добри шансове да бъдат забелязани и отразени. Но зад творчеството стоят и други неща, които рядко са показвани – гневът, отчаянието, безпомощността. За мнозина този протест е последната надежда, че нещо може да се промени. Ако той не успее, с него си отива и надеждата.
На какво разчитат управляващите? Какви варианти има да се развият протестите?
Че ще се размине, и този път. Както се е разминавало толкова пъти досега. Заявките им за диалог са чисто декларативни, зад тях не стои нищо. А и времето за водене на диалог отмина. В тази ситуация имат само един полезен ход, и той е оставка.
Защо от 2 млн.София в протестите да се включат няколко хиляди души? На какво се дължи тази апатия?
Апатията е хронично заболяване, но за щастие – лечимо. То се храни с обезвереност, отчаяние и дълбоко вкорененото убеждение, че от теб не зависи нищо. Много е трудно да запазиш вярата си в това, че нещо може да се промени, ако години наред си буксувал заедно с опитите за демократичен преход. Много е трудно да имаш надежда, когато нямаш пари да си платиш тока. Много е трудно да вярваш в себе си, когато си отраснал с убеждението, че не индивидуалните способности имат значение, а личните връзки и познанства. Ужасно е трудно. И точно това прави протеста красив – вярата на хората в него, че нещо все пак може да се промени. Промяната ще бъде трудна, болезнена и продължителна – но е възможна.
Има и една друга апатия, добре позната на хората от моето поколение и на мен самата –незаинтересованост от това какво се случва в държавата, просто защото не искаш и не очакваш нищо от тази държава. Разчиташ само на себе си, на собствените си знания и усилия. Много от хората, които са мислели по този начин, в момента са на улицата с ясна и твърда позиция. Дори само това прави протеста успешен.
Една голяма част от хората на изкуството изобщо не се появиха на протестите, какво би казала на тези хора?
Нищо. Всеки има своята истина и всеки има право на избор. Не бих тръгнала да убеждавам никого да вярва в това, в което вярвам аз. Ако искаме всички хора да са еднакви, влизаме в едни други идеологии, които са особено опасни.
Каква е причината останалите градове да не се включват активно в протеста? Защо мълчат синдикатите?
Факт е, че в останалите градове протестите не са толкова масови, колкото в София. Но ги има, вече повече от месец и половина. А и да не забравяме, че далеч не всички протестиращи в столицата са софиянци – аз съм типичен пример. Активно искащите промяна хора протестират, независимо в кой град живеят. Има една огромна маса хора, която иска промяна, но не излиза на улицата. За мен лично мотивите и задръжките на тези хора са особено важни – кое ги спира да направят крачката навън? Кое им пречи да припознаят себе си в протеста и да се включат активно в него? Кой е най-големият страх, който е блокирал възможността им да действат? Отговорът със сигурност не е еднозначен, но вероятно би ни дал ключа към успеха на протестите. И към една по-висока гражданска активност, включително и на следващите избори.
Появи се контрапротест, какво мислиш за него?
Че е нещо напълно нормално и очаквано. Убедена съм, че сред малката група на контрапротеста има и искрено убедени в каузата си хора, които биха защитили това правителство, каквото и да се случи. Но ми е трудно да разбера онези, които се обявяват против протестите, защото „няма алтернатива”, „ще вземе да дойде Бойко” или „няма гаранции какво ще се случи после”. По отношение на ГЕРБ вече съм споделяла мнението си в социалните мрежи – те могат да са алтернатива на това правителство, колкото маларията е алтернатива на туберкулозата.
За да успеем да видим истинската алтернатива, може би трябва да излезем веднъж завинаги от очакванията си за спасител, месия, който ще оправи нещата за не-знам-си-колко дни. Алтернативата може да дойде и от някоя малка или нова партия, или от нови хора в сегашните партии, или от нови правила, по които да се случва управлението. И няма да стане веднага – ще е бавно и много, много трудно. Ще изисква непрестанно усилие и внимание от всички нас. Без никакви гаранции за успех. Ако хората искаха гаранции за успех преди всяка промяна, никога нищо не би се променяло – не само в политиката, но и в изкуство, култура, наука…
Има ли медийно затъмнение при отразяването на протестите?
Затъмнение не е точната дума – има истинска информационна война. Мисля, че за първи път ставаме свидетели на подобно нещо в такъв мащаб – което е нормално в ерата на интернет. Всяко изказване или материал от едната страна мигновено води до реакция от другата. Всеки опит за подмяна на информацията предизвиква силна ответна вълна – основно в интернет, но не само. Никога не е имало толкова много будни и активно търсещи достоверна информация хора.
Медиите се използваха и в опитите хората да бъдат разделени на красиви-грозни, бедни-богати, умни-глупави, дори и протестиращи-полиция. А всъщност единственото реално разделение, свързано с протестите, е на граждани срещу мафия. Бедни, богати, красиви, грозни, стари и млади граждани срещу всички проявления на мафията, престъпността и беззаконието. Точно толкова просто.
Защо в страната ни политическата система не работи? Ако в момента правителството подаде оставка, кои са първите 3 неща, които трябва да се направят?
Като гражданин на тази държава не виждам реално да съществува политическа система в България. Има едни формации, които се различават основно по абревиатурите си, а не по политиките, които водят. Има безочие, наглост, осакатена съдебна система, полицейщина, корупция. Няма истинско ляво и истинско дясно (добре е да помним, че не всичко, което не се е самоопределило като ляво, автоматично става дясно). Няма дългосрочна визия, която да се следва. Няма отговорност, а има криене зад имунитети. Няма разговор, няма откритост, няма действащи реформи. Има престъпност, която остава безнаказана.
И хората от протеста го казват кратко и ясно всяка вечер – не може повече така. Оставка. Следват спешни промени в Изборния кодекс до разпускане на парламента и насрочване на дата за нови избори.
А какво ще се случи на тях – зависи само от нас.