След „Бурунданга”, която Петър Денчев постави това лято в Сатиричния театър, през октомври софийската публика видя нова пиеса под негова режисура – "Мизантроп". Тя се играе във Фабрика 126. В това интервю писателят и режисьорът Петър Денчев разказва за предизвикателството да правиш театър извън държавната субсидия и извън класическата театрална среда. Повече за спектакъла и творческия екип прочетете тук.
Видео с него можете да видите в youtube – https://www.youtube.com/watch?v=-_wpI2wNVN0
– https://www.youtube.com/watch?v=_pHirrrhkWE
Как се роди „Мизантроп” и как се срещна със Сдружение „Клас”?
Сдружение „Клас” е съставено от млади абсолвенти от Театралната академия, които са харесали начина ми на работа през последните години и ме поканиха да направим заедно "Мизантроп". Съгласих се, защото бях привлечен от възможността да работя с много млад екип, който предварително се е определил като група. Беше ми интересен подходът, при който не аз избирам хората, а хората избират мен. Другото интересно нещо беше, че представлението трябваше да се играе в нетеатрално пространство, каквото е Фабрика 126. Така се събраха няколко предизвикателства, които с радост приех.
Що се отнася до текста – той е нестандартен и необичаен, един от най-неясните жанрово текстове на Молиер. Макар да е определен като „комедия на характерите”, „Мизантроп” се докосва до много трагични нотки и сериозни опитности. Реших, че трябва да извадя този текст и сюжет извън формата му, да го изтупам от прахта, да му намеря адекватна форма, да намеря онова нещо в него, което днес би било вълнувало. Целтат ми беше да направя интерпретация, която да не е свързана с нравите и маниеризма на епохата на класицизма и френския театър от 17 век. Затова не се заехме да правим историческа възстановка, а заложихме на експресивността на актьорите и хореографията на София Георгиева. Искахме да направим представление, което да разказва за лицемерието в една крайна форма, което е възможно само когато хората същестуват в херметическа среда – нещо, което много прилича на българското общество в момента с невъзможността за автентичен контакт, за говорене на един език. Интерпретирахме Мизантропа не като човек, който на всяка цена е решил да не се съобразява със социалните норми и с общественото лицемерие, а показахме историята от гледна точка на това какво би станало, ако един капризен луд, когото всички приемат за част от обществото, започне да говори истината, ще бъде ли той отхвърлен или не, ще бъде ли принуден да избяга в изгнание или не, също както останалите персонажи. В голяма степен персонажите в тази пиеса са толкова угнетени и с толкова тежки поражения от невъзможността да осъществят контакт, че те отдавна са емигрирали вътре в себе си, отдавна са изгнаници вътре в душите си.
В какво се състои разликата да работиш в нетеатрално пространство? Не е ли това пътят на съвременното изкуство, което излиза от класическата рамка?
Работата в нетеатрална среда е несъмнено предизвикателство. Интересно е да съумееш да употребиш пространството, да намериш ясен и точен израз на това как то може да се превърне в театър и да го наситиш с някакъв вид театрална енергия. В този смисъл тази работа прилича малко на фотографията – да можеш да видиш кадъра преди да си го заснел, да можеш да видиш театъра преди да се е случил. Трудностите произтичат от технологично естество, защото не разполагаме с цялата театрална машина, която се използва за производството на един спектакъл, като ателиета, работилници, технически служби. А иначе е много приятно и свободно да се работи в такава среда. Мисля, че успяхме да създадем отлична театрална ситуация в него. Разбибра се, с уговорката ,че за да съществува която и да е ситуация, трябва да има адекватни усилия от двете страни, тя не би могла да съществува сама по себе си.
Как ще коментираш правенето на театър извън голямата машина на държавното субсидиране?
Този спектакъл се реализира със субсидия от Столична община, по проекта „София – европейска столица на културата, Югозападен район”. Финансовото му оцеляване не е никак лесно, защото изисва много организация и труд. Оптимист съм, че хората от Сдружение „Клас” са достатъчно амбицирани да съхранят представлението и то да бъде видяно от повече хора и на повече места.
Един голям плюс на свободата да работиш извън системата на държавния театър е, че не се съобразяваш с ничии очаквания за публика. В настоящето системата на финансиране на държаваните театри е раздвоена между краен либерализъм, в който продаденият билет е мярката за успех и схоластичното разбиране за това какво би харесала и какво би гледала публиката. По този начин липва поле дори за умерени експерименти и новаторство. Тази система изважда, особено, когато има театри, които се управляват от неособено компетентни хора, всички естетически негативи и пропуски за разбирането за култура и съвременен театър и за какво и на кого служи театъра днес. Когато целта е просто да бъде изпълнен проекто бюджета, за да може тази субсидия да подсигури същестуването на театъра следващия сезон, това го обрича на трагично боксуване. Освен това липсва система за таргетиране на театралните представления, за развитие на публиката.
И последен въпрос, като продължение на предишния. Коя е публиката на „Мизантроп”, кой каниш да дойде да гледа „Мизантроп”?
Любопитни хора, които идват с нагласата, че всеки изгледан от тях спектакъл, и този специално, ще даде добавена стойност на живота им.
Прочетете още:
Видео с режисьора Петър Денчев за спектакъла "Бурунданга"
Петър Денчев: "Тихото слънце" утвърждава идеята, че всяка утопия се ражда първо в нечия душа
„Тихото Слънце“ на Петър Денчев