Откъс от психологическия трилър "Оставих те да си отидеш" от Клеър Макинтош (издателстов "Сиела").
Събуждам се и за секунда не зная какво е това чувство. Всичко е същото и същевременно някак си е променено. Още преди да отворя очите си, в главата ми нахлува шум, прилича на подземен влак. Ето го и него: яркия спомен, който не мога да изключа или да сложа на тих режим. Притискам длани в слепоочията си, сякаш чрез тази груба сила мога да накарам об¬разите да ме оставят на мира, но те продължават да идват, ясни и бързи, като че ли без тях бих могла да забравя.
На нощното ми шкафче се намира месинговият будилник, който Ив ми подари по случай влизането ми в университета
– Защото иначе никога няма да отидеш на лекции – и съм шокирана, когато виждам, че вече е десет и половина. Болката в ръката ми е засенчена от главоболие – то ме заслепява, ако движа главата си прекалено бързо, и докато се опитвам да се отлепя от леглото, всеки мускул ме боли.
Обличам вчерашните дрехи и излизам в градината, без да се отбия да си направя кафе, макар устата ми да е толкова суха, че е истинско изпитание да преглъщам. Не мога да си намеря обувките и докато вървя по тревата, сланата щипе стъпалата ми. Градината не е голяма, но зимата е тръгнала насам и когато стигам до другия и край, вече не усещам пръстите си.
През последните пет години градинското ателие е моето убежище. За случайния наблюдател то не е повече от обикно¬вен навес, но идвам тук, за да мисля, за да работя, за да избя¬гам. Дървеният под е целият в петна от глината, която пада от грънчарското ми колело, стабилно разположено в средата на помещението, където мога да се движа около него, да заста¬вам по-назад и да оглеждам с критичен поглед произведенията си. Трите страни на навеса са изпълнени с рафтове, на които поставям скулптурите си в подреден хаос, който само аз мога да разбера. Недовършените работи – тук, опечени, но ненарисувани – тук, приготвени за клиенти – тук. Стотици различни произведения, чиито форми все още помня под пръстите си, чиято влажност на глината все още усещам по дланите си.
Взимам ключа от скривалището му под подпрозоречна- та дъска и отварям вратата. По-лошо е, отколкото си мислех. Подът е скрит под килим от начупена глина, закръглени поло¬вини от вази се зъбят насреща ми. Дървените рафтове са праз¬ни, бюрото ми е лишено от скулптурите, върху които работех, а малките фигурки на перваза на прозореца са неузнаваеми, превърнати са в чирепи, които блестят на слънчевата светлина.
До вратата лежи малка статуетка на жена. Направих я ми¬налата година като част от серия от фигури, специално за мага¬зин в Клифтън . Искаше ми се да създам нещо истинско, нещо, което да е далеч от съвършенството, но в същото време да е красиво. Изработих десет жени, всяка от тях със своите отли¬чителни извивки, форми, белези и несъвършенства. Базирах ги на майка ми, на сестра ми, на момичета от моя клас по грънчар- ство, на жени, които срещах в парка. Тази тук съм аз. Бегло никой не би ме разпознал, но все пак съм аз. Гърдите са малко плоски, хълбоците малко по-тесни, а краката – по-големи. Ки¬чур коса се е оплел около врата. Навеждам се и я вдигам. По-мислих си, че не е счупена, но когато я докосвам, глината се размърдва под пръстите ми и вече имам две счупени парчета. Поглеждам ги, след което ги хвърлям с всичка сила срещу сте¬ната, където се разбиват на малки парченца, които се посипват върху бюрото ми.
Поемам си дълбоко въздух и го оставям бавно да излезе.
* * *
Не знам колко дни са минали от злополуката насам, нито как съм се справила през тях, чувствам се така, все едно крака¬та ми се влачат в гъста меласа. Не знам защо решавам, че днес е денят. Но наистина е днес. Взимам само онова, което ще се побере в чантата ми, защото ако не тръгна сега, може никога да не го направя. Ходя наслуки из къщата и се опитвам да си пред¬ставя, че никога вече няма да я видя. Мисълта е едновременно ужасяваща и успокояваща. Мога ли да направя това? Възмож- но ли е просто да си тръгна от този живот и да започна нов? Налага се да опитам: това е единственият ми шанс да се справя.
Лаптопът ми е в кухнята. В него са снимките, адресите, важна информация, която може да ми потрябва един ден, а я нямам на никакъв друг носител. Не разполагам с време да я записвам и макар устройството да е тежко и странно, го при-бирам в чантата. Не ми е останало много място, но не мога да си тръгна без една последна част от миналото ми. Махам един пуловер и няколко тениски, за да мога да прибера дървената кутия, в която са скрити спомените ми, натрупани един върху друг под кедровия капак. Не поглеждам вътре – няма нужда. Няколко тийнейджърски дневника, хаотично водени и с откъ¬снати страници, връзка с билети от концерти, дипломата ми, изрезки от първата ми изложба. И снимки на сина, когото оби¬чах със сила, която изглежда невъзможна. Безценни фотогра¬фии. Толкова са малко. Дете с изключително слабо отражение върху заобикалящия ни свят, но център на моя живот.
Не успявам да устоя, отварям кутията и взимам най-горната снимка: направена е от милата акушерка в деня, в който беше роден. Той представлява малко розово личице, едва видимо под бялото болнично одеяло. На снимката ръцете ми са заели странната поза на млада майка, изпълнена с любов и изтоще¬ние. Всичко се случи толкова бързо и беше толкова плашещо, толкова различно от книгите, които бях изчела по време на бре¬менността си, но любовта ми винаги беше налице. Усетих, че не мога да дишам, оставих снимката обратно в кутията и я при¬брах в чантата си.
Била е черна кола.
Била е червена кола.
Полицията е близо до арест.
Полицията не разполага с никакви улики.
До мен стои някаква жена. Тя отваря вестника си и сякаш ня¬кой внезапно притиска гърдите ми. Лицето на Джейкъб се взира в мен, посинелите му очи ме порицават, че не съм го предпазила, че съм позволила да умре. Насилвам се да го погледна и нещо стяга гърлото ми. Зрението ми се размазва и не мога да прочета думите, но няма нужда да го правя – видях различни версии на тази статия върху всеки вестник, покрай който минах днес. Из¬казванията на покрусените учители, бележките върху цветята, оставени отстрани на пътя, разследването – започнато и след това отложено. Втората снимка показва венец от жълти хризан¬теми върху невъзможно малък ковчег. Жената до мен изпухтява и започва да говори: мисля, че по-скоро на себе си, но и на мен, вероятно смята, че също имам мнение по темата.
– Ужасно е, нали? И то точно преди Коледа.
Не отвръщам нищо.
– Да кара така, без да спре. – Жената изпухтява отново. – Да не забравяме – продължава тя, – че е било на пет години. Каква майка би позволила на дете на тази възраст да прекосява само?
Не мога да издържа – изхлипвам. Без да разбера, по бузите ми потичат горещи сълзи, които попивам с нежно набутаната в ръката ми кърпичка.
– Горкото агънце – казва жената, все едно утешава малко дете. Не е ясно дали думите и са насочени към мен или към Джейкъб. – Не можеш да си представиш подобно нещо, нали?
Истината е, че мога и искам да и го кажа, защото каквото и да си представя тя, моето е хиляди пъти по-лошо. Жената ми намира още една кърпичка, тя е намачкана, но е чиста, и разли¬ства страниците на вестника си, за да прочете за включването на коледната украса в Клифтън.
Никога не съм смятала, че ще избягам. Никога не съм смя¬тала, че ще се наложи.
* * *
Смъртта на Джейкъб е новината на първите страници на вестниците. Статиите крещят към мен от будката, покрай която минавам, от магазина зад ъгъла и от автобусната спирка, на ко¬ято стоя до всички останали, все едно не съм различна от тях. Все едно не се опитвам да избягам.
Те говорят за злополуката. Как било възможно да се случи подобно нещо? Кой го е сторил? Всяка спирка е източник на нова информация, късчетата клюки плуват през главите ни и за мен е невъзможно да ги игнорирам.s