Мария Сапунджиева е от Варна. През 1992 г. завършва НАТФИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Атанас Илков. От 2000 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където през този сезон играе в спектаклите “Да си вземеш жена от село”, “Домът на Бернарда Алба”, “Иванов”. Носител е на награда на Съюза на артистите в България за ролята на Таня в "Таня, Таня" (1997 г.) и на “Аскеер 2001” – за поддържаща женска роля в "Декамерон или Кръв и страст по Бокачо". Популярна е и с участията си в “Клуб НЛО”.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
С какво ще изненадате Вашите почитатели през този сезон?
Ще участвам в три нови постановки, но предпочитам да не говоря предварително за това.
Как се подготвяте за даден спектакъл?
Самата подготовка е много вълнуващ процес, даже бих казала, че е много по-вълнуващ преди първата репетиция. Подготвям се по различни начини, зависи каква е ролята. Предпочитам да понауча и малко текст, защото се работи много по-лесно, когато човек е с готов текст, отколкото да го учи в процеса на работата.
Имате ли някакви ритуали преди да излезете на сцената?
Дори и да имам, те са си мои (смее се). Всеки актьор според мен има. Важно е как се концентрираш. Аз съм суеверна, правя някои неща, но те не се казват.
А имате ли любима роля?
Имам роли, които съм запомнила във времето, към които се връщам с голяма радост и те не са малко. Но любима – не мога да кажа.
Все едно да ме питате кое от децата ми е любимо. Аз съм ги родила и двете, носила съм ги девет месеца, те са част от мен.
Да, но ролите са много повече.
Така е. И слава Богу! Но всяка една има път, който си извървял, и ти е скъпа. Не мога да ги отделя, ще почнат да ревнуват.
Тази вечер излизате на сцената на Театър “София” в спектакъла “Ревизор” (интервюто е правено непосредствено преди спектакъла, б.а.). На какво можем да се научим от Гогол?
Гогол е един от любимите ми автори. Гениален е. Колкото повече четеш и влизаш надълбоко, откриваш такива пластове в него, че …
Аз имах щастието да направя “Женитба” на Гогол, сега – “Ревизор” и съм дълбоко благодарна на Бойко Богданов, че ми даде тази възможност да участвам в това представление. Много ми е любимо. Хората го харесват. Гледат го. Приемат го, което е още едно доказателство, че Гогол е гениален. След толкова години да го гледаш и жадно да го поглъщаш …
Затова е класик. Кои други драматурзи харесвате?
Харесвам руската драматургия и обичам да участвам в руски пиеси. Така, на душата са ми руските драматурзи. Веднага бих казала Чехов. От съвременните автори има доста имена, които пишат сполучливо. Зависи откъде ще погледне човек и какво търси, къде го стиска обувката. Но най-важното според мен е да намериш добрата драматургия и въобще това, което се захващаш да правиш, трябва да бъде и твой проблем. Иначе не става.
Какво е предизвикателството човек да се занимава с изкуство?
Не знам дали е предизвикателство, или е голяма печалба, късмет от лотарията на живота. Според мен хората, които се занимават с изкуство, някак си звездите са ги белязали, че трябва да правят това. Имам един колега – Юрий Ангелов от Бургаския театър, който казва: “Тази вечер си проводник на Божията енергия”. Така че не ми е случайна тази професия и аз съм щастлива, че й останах вярна през целия си живот въпреки трудностите, които предлага. Сложна е тази професия. Понякога е трудно за личния ти живот. Това са изпитанията, които тя ти дава, но мисля, че си струва.
Кога Ви е било най-трудно на сцената?
Трудно ми е преди да изляза на сцената. Последните 5 – 10 минути преди началото на спектакъла са ми най-трудни. Чувствам се, сякаш съм на ръба на две действителности и се успокоявам в момента, в който изляза на сцената. Тогава съм в пълна хармония със себе си.
Освен в Народния театър, в чиято трупа сте, играете и в постановки на други театри. Означава ли това, че имате намерение да станете актриса на свободна практика?
Засега не. Мислила съм по този въпрос, но не съм го направила. Откакто съм завършила, аз съм щатна актриса. Седем години съм била в Малък градски театър “Зад канала”, а сега съм в Народния театър. Но това, което са ме учили във ВИТИЗ и което съм запомнила от Юлия Огнянова, която беше мой преподавател, е, че театър се прави от единомишленици, че най-хубавият вариант е да се сформира трупа от даден режисьор, който да подбере актьорите, които той реши – и да направи трупа, и да отглежда този театър. В България това не може да се случи. Това са някакви смели мечти. Защото все пак има и доза държавна политика. Но си седи като моя мечта.
А докъде стигат Вашите актьорски амбиции?
Дотам, докъдето стига думата театър.
Разбрах, че ще се занимавате и с преподаване. Вярно ли е?
Да, ще започна да преподавам на деца в една частна школа, която съществува от три-четири години. Първата година художествен ръководител е бил Велко Кънев, а после – Малин Кръстев и Филип Трифонов. Съгласих се да работя, понеже аз самата от втори клас се занимавам с това и то осмисли цялото ми детство. Някак си сантиментално подходих към тази работа. Но виждам, че децата губят времето си в компютри, в глупави занимания и ми се струва стойностно да запълня времето им с нещо полезно. Нямам за цел да произвеждам актьори. По-скоро амбицията ми е да възпитам стойностни зрители, които ще влязат в салона и ще уважават това изкуство, и ще знаят поне малко за какво става въпрос.
Първите Ви изяви пред публика са били във варненския делфинариум. Разкажете за работата Ви там!
А, не, не са първите. Моите първи стъпки са някъде във втори – трети клас, когато ме приеха в детското театрално студио във Варна. А в делфинариума бе моят осеммесечен стаж, който се искаше, за да мога да кандидатствам отново във ВИТИЗ, тъй като първата година ме скъсаха. Тогава зъдължително трябваше да се работи осем месеца.
В делфинариума бях по време на Пипи, Попи, Сплит, Кимбо и Тоби. Много се радвах, когато ми позволяваха да храня делфините, защото само треньорът им имаше право да ги храни. И от време навреме ми позволяваха да им дам риба. Те са изключителни животни. Мечтаех си също да ме пуснат вътре и да плувам с тях. И това не се случи, разбира се. Но според мен доста измъчваме тези животни, защото много години минаха оттогава и няма никакво подобрение по условията на делфинариума. Басейнът е изключително малък. Имаше планове да се направи външен басейн, да се разшири. Печелим от билетите на хората, които влизат, а животните са някак си на втори план, което никак не ми допада.
Изпитвате ли носталгия по “Клуб НЛО”?
Носталгия – не. Но имам прекрасни спомени от тези години, които съм била там. Мисля, че “Клуб НЛО” изживя своето време, но остана класика в телевизията. Не мога да съжалявам за хубави неща. Как!
Ще Ви видим ли скоро на големия екран?
И аз не знам. Ако ме поканят, ще ме видите. Но в момента не снимам.
Имате много динамичен живот. Как успявате да съчетавате професионалните и семейните задължения?
Съчетавам ги, защото много ги обичам и двете неща. И така им се отдавам изцяло. И това придобива някаква лекота. На човек му тежи нещо, когато не е доволен, когато е неудовлетворен от това, което прави. Пък аз и от двете се чувствам много щастлива и затова ги правя с лекота.
А какво обичате да правите през свободното си време?
Което е малко (смее се). Обичам да оставам със себе си насаме. По принцип съм винаги сред много хора и обичам разходките в планината, като отивам на село, където имам къща. Обичам да слушам музика. Чета книги.
Коя книга четете в момента?
“Историята на моя живот”. В нея се разказва за една жена, която е феномен. Името й е Хелън Келър – американка, която е и сляпа, и глуха. Книгата е писана от нея.
Кой е наи-големият подарък, който сте получила от съдбата?
Това са децата ми.
Какъв човек е Мария Сапунджиева?
Какъв ли? Боже, мой, не знам! Не знам – тъжен и весел, и бърз, и бавен, и забавен, и скучен, всякакъв.
И накрая, какво ще пожелаете на нашите читатели?
Пожелавам им да се опитват да се събуждат сутрин с усмивка! Да стават от леглото с десния крак, да гледат напред, да се опитват да бъдат добри и ако може – да носят отговорност за всяка една постъпка, защото според мен България страда от страшна безотговорност. И ако всеки не тръгне от себе си – доникъде няма да стигнем.