Разговаряме със Златко Ангелов за книгите, за липсата на литературна критика, за читателя като основен мерител. Един спокоен и приятелски разговор специално за читателите на Kafene.bg
Как ти се видя България по време на последното ти посещение?
Това е възможно най-трудния въпрос, който може да ми се зададе. От една страна, аз ценя думите и ги натоварвам с много смисъл, поради което отговорността ми за казаното, съзнавам, е много голяма. От друга, кой съм аз да давам оценки след едно двуседмично пребиваване. И от трета, какъвто и да е отговорът ми – положителен или отрицателен – рискувам да засегна някого. Най-сетне, онова, което прави впечатление при разговорите ми с непознати, е, че българите не знаят, не могат или не искат да слушат отсрещната страна. Те винаги имат мнение по темата – понякога дори голямо мнение за себе си – и не показват готовност да го променят. В Америка се научих, че нюансираният отговор е най-добрия отговор … но само тогава, когато читателите или слушателите са готови да вникнат в аргументите, които им се предлагат.
Така че честният директен отговор е: видя ми се зле! Но зад тази видимост се крие сложна картина. В България срещнах много истински добри хора – неподправено добри, естествено добри – които обаче живеят един тежък живот. Опитай се да видиш това изречение като два слоя: на повърхността са лошите неща, неуредиците, грубостта, мръсотията, неподредеността, лошото обслужване, завистта, постоянното оплакване и негодувание от Кризата (като нещо стоварено от някого, сякаш нарочно), комплексите за малоценност и т.н. В дълбокото обаче хората са добри, чувствителни, помагат си, в някаква степен дори са задоволени за елементарните неща и са готови да се веселят и да преживяват силни чувства.
Обаче не са обединени! Няма да се уморя да повтарям, че българите нямат колективна цел, около която да се мобилизират и да създадат свое добро общество. Но никой не обръща внимание на това. Никой не е формулирал тази цел, никой не се и опитва да я формулира и наложи като визия за просперитет. В това аз виждам обяснението защо липсва връзка между двата слоя, които съществуват паралелно и се преживяват от едни и същи хора, но като че ли у дома си хората са в дълбокия слой, а навън, в публичното пространство, смятат, че трябва да се държат като че ли са в повърхностния слой – в калта и мизерията. Тъкмо този особен балкански индивидуализъм се чувства винаги: подредеността, чистотата, високите помисли, надеждите се ограждат вътре в собствения двор и никой не го е еня за това, че има общ двор, който е всъщност дворът на цяла България. Аз виждам този ужасен, изоставен от всички общ двор. И него виждат самите българи и всички посетители на България. Но за разлика от чужденците, аз мога да вляза в домовете на приятелите си и там усещам колко истински и чудесни са моите сънародници. Но защо самите те не се стряскат като излязат от къщи и поемат по улиците – а това е метафора за всичко, което хората наричат “държава” – убий ме, не мога да си обясня.
Всички са единодушни, че българското общество боледува. Но никой не поставя диагнозата, никой не търси лечението, търсят се палиативни и сипмтоматични лечения, но не и – на причините за заболяването. Книгите, които се появяват в едно общество, са били и си остават най-добрия показател за общественото здраве. Ето защо за мен едно доказателство, че обществото е болно, е, например, че писател като Калин Терзийски се радва на голяма популярност, получава награди и номинации. Една интелигентна жена ми каза, че според нея българските жени искат да видят мъжа смазан, унижен, уязвим, слаб, притиснат в ъгъла. И Терзийски им дава точно това, струва ми се. За съжаление той е бил лош психиатър – което личи от романа му “Лудост” – и, вместо диагноза и лечение, в прозата си предлага някаква абстрактна, изсмукана от пръстите душевна емпатия.
Нека поговорим за читателите – колко са важни те за случването на една книга?
Без читателите няма книга. Това не е пресилено твърдение. Когато пиша, винаги имам предвид, че някой ще я чете и, по-специално, кои читатели ще я четат. Това е рефлекс, който придобих когато бях журналист, и той стана моя втора природа. Виждам, че работи прекрасно в белетристиката. На представянето на “Еротични спомени” в Аполония казах, че читателят е съавтор. Дълбоко вярвам в това. Ако авторът е свършил добре своята половина от работата – да напише книгата – то читателите свършват другата половина. И така книгата заживява като едно цялостно същество. Писателят може да си пише каквито си иска неща, които задоволяват егото му, но ако те не намерят читател, книгата му остава мъртва. Ето защо литературните експериментатори рискуват много. Ако няма история, читателят трудно се идентифицира с героите и действието и губи интерес. От друга страна отговорността на добрия писател е особено голяма, защото читателите му вярват. Той не трябва да ги води в погрешна посока или да служи на сантиментите им.
Търсиш активно обратна връзка от читателите си. Как я намираш?
Не я търся, само я очаквам. Няма как да я търся, понеже не познавам читателите си. Да не говорим, че живея на хиляди мили далеч от тях. Аз съм скептичен към ефекта от ПиАр кампаниите, които наглед са “търсене” на обратна връзка. Те са всъщност търсене на купувачи, не на читатели. Но се оказа, че читателите намират начини да ме намерят. Моят имейл е публично обявен – zanguelov@gmail.com – и който изпита непреодолима нужда да ми каже нещо, ми пише. Аз съм общителен човек, имам профил във Фейсбук, не се пазя от публичност и не се страхувам, че някой ще ми отнеме самоличността или ще ме наблюдава или подслушва. Нямам какво да крия.
Досега съм получил отзиви само от жени. Това ме кара да мисля, че първо, жените, противно на по-горе цитираното мнение, всъщност харесват литературни герои, които са силни, успели мъже и второ, че жените са чувствителни към любовта и сложните чувства плюс че са готови свободно да говорят за това. Мъжете са все още втвърдени в мачо ролите си и смятат, че не им отива да изразяват чувствата си. Ала най-синтезираният отговор на твоя въпрос е, че аз търся своите читатели като пиша своята проза. Колкото по-добре пиша, толкова по-лесно ще ги намирам.
Пълната липса на литературна критика в последните години не изправи ли и автори и читатели пред една безпътица? Какво мислиш за това?
Когато говоря за читатели, имам предвид и писателите и литературните критици. Те също и преди всичко са читатели. Какво те четат никой не научава, ако не публикуват впечатленията си. Онова, пред което са изправени авторите и читателите, по мое мнение, не е безпътица породена от липсата на критика, а дезориентация поради разпада на йерархията в литературните стойности. За да има критика – която е реакция на нещо вече създадено – трябва да има книги, които предизвикват реакции. Значи едно от вероятните обяснения за липсата на литературна критика е липсата на сериозен национален литературен живот.
Но на мен ми се вижда по-достоверно едно друго обяснение. Нали знаеш, че един от начините да бъде лекуван болния човек е чрез развлечение и смях. Нещата му се представят по-лесни и по-безобидни, отколкото наистина са. И ето, в това боледуващо общество забелязах, че цари бодрящина вместо сериозен анализ, самохвалство вместо самокритичност, загърбване на проблемите вместо пряко конфронтиране и опит за решаване, с една дума, хората са в състояние на хроничен отказ да приемат действителността каквато е. В това състояние нещата се назовават с някакви имена, които не означават всъщност нищо. Да вземем за пример критикът Панко Анчев, прекарал живота си във Варна. Неговата био-справка съдържа следния пасаж: “Дълги години работи в издателство „Георги Бакалов” – Варна, където стига до главен редактор и директор. Автор е на 13 книги литературна критика, история на литературата, обществена история, философия на историята. През 2009 г. е удостоен със званието „Почетен доктор на Литературния институт „А. М. Горки” за заслугите му в изучаването на руската литература.” Някой да е чувал за Панко Анчев? Някой да е цитирал неговите 13 книги или да е взел на въоръжение неговите идеи? Дори от този пасаж на внимателния читател е ясно, че Панко Анчев е едно изкопаемо от комунистическото минало. Но пред името му стои титлата “критик”. Той се смята за такъв. Давам това като пример за подменени или несъществуващи стойности. Вместо да чакаме с клюкарско злорадство следващото име, което Комисията по разкриване на досиетата ще обяви като бивш сътрудник на някое от Управленията на ДС, за обществото ще е по-полезно онези, които в миналото са направили кариера в литературата с комунистическата си принадлежност, да не бъдат повече категоризирани с понятия, които трябва да имат съвсем друго съдържание. Защото иначе излиза, че има голям брой “критици”, но няма критика. И ако прочетеш едно интервю на Панко Анчев, там той също се възмущава, че у нас днес няма критика. Но се възмушава безадресно. А би трябвало да се възмущава от себе си, защото именно той е липсващата литературна критика.
Чия отговорност или грижа следва да е литературната критика? При положение, че медиите у нас много се обезцветиха и олекнаха?
Досега никой не ме е контактувал с предложение да напише за книгата ми. В същото време аз публикувах шест статии за романите на Владимир Зарев и отзиви за “Реквием за никого” на Златко Енев, за разказите на Кристин Димитрова, за “18% Сиво” и “Симетрия” на Захари Карабашлиев. Съзнателно казвам отзиви, а не критични статии, защото избрах в тях публицистичния стил, за да покажа социалната стойност на тези писатели – не толкова литературната им стойност. Но социална стойност те имат само защото книгите им са с голяма литературна стойност. Сега смятам да напиша литературна критика за една книга, която ми хареса, но която има и сериозни слабости. Мисълта ми е, че не е необходимо да си завършил литература, за да бъдеш литературен критик. То е призвание, както всяка артистична дейност. Призваните обаче трябва да са хора с характер: да умеят да странят от гилдийни и други частни интереси, да гледат на литературата като на неконюнктурна, висша ценност и да имат смелостта да кажат за всяка книга онова, което наистина мислят. Такива хора в България не може да няма. Измежду тях постепенно ще израснат фигури, които ще придобият авторитет и ще сложат известен ред в литературната йерархия. Аз съм оптимист в това отношение.
А за това, че медиите се обезцветиха и олекнаха, са отговорни не медиите като някакво абстрактно понятие, а хората, които публикуват в тях. Човешко е да се греши, но когато грешността се превърне в начин на съществуване, дейността на човека се обезценява. Читателите избират какво да четат – критиците могат само да ги съветват. Училището е призвано да възпита култура на емоциите и литературен вкус. Ако там се е получила празнина, трудно е на критиците да възпитават – те могат само да посочват. Но, както и с прозата, една критика се случва, когато има читатели, които я четат. Онова, което в България няма, не е точно критика и критици, а авторитетна критика и авторитетни критици, които хората да признават и четат с уважение. Отговорът на въпроса кой и как ще си извоюва този авторитет е в бъдещето.
Къде е мястото на Държавата в литературата? И в частност в българската литература и пътя й навън, а и навътре?
Живея в държава, където литературата е самоконтролираща се система и правителствата – федерално или щатски – нямат никакво, най-малко финансово, участие в нейните проявления. И тази система функционира безотказно по правилата на пазарния механизъм и според културните ценности, които изповядват американците. На всичко отгоре, поради английския език, литературният истаблишмънт се самочувства като интернационален като особено силна е връзката с английската литература. И знаеш ли защо това е така? От една страна е свободата на индивида, който не желае правителството да се бърка в културата, но от друга е почитта на хората към а) думите като изразяващи истина и б) мнението на другите. В тази свободна и самоконтролираща се система критиката играе структуроопределяща роля: тя категоризира и дава стандарти за сравнение. В тази система освен това добрите писатели няма как да останат неразпознати, а лошите – бързо забравени. Хубавото на тази система е също, че тя никога няма да позволи на човек като Вежди Рашидов не просто да се разпорежда с културата, но дори и да се изказва за нея.
Но аз сякаш се размечтах. В грубата българска реалност държавата все още има да играе роля за развитието на литературата, най-вече чрез субсидиране на преводи. Българският език е рядък език и добрите български книги трябва да бъдат превеждани. Но ако се даде на държавните чиновници да решават кои автори трябва да се превеждат, ще настъпи отново нещо, намирисващо на клиентелизъм. Ще отпадне свободната конкуренция. Фондацията Елизабет Костова субсидира преводи и публикуване на български книги в Америка и това е едно нормално игнориране на държавата. Въпросът е, че и в тази фондация не е ясна компетентността на онези, които решават кои са най-добрите книги, заслужаващи да представят българската литература. Така че пак опираме до липсата на сериозна литературна критика, която да има авторитет пред читателите и писателите и която да пресява зърното от плявата.
За мен всяка национална литература е ценна и сравнима с останалите, защото отразява националния характер и националния дух в състояния на подем и падение. Така че, дори в сегашното й наглед хаотично състояние, в българската литература има книги, които са на световно ниво и трябва да бъдат преведени. Проблемът е, че вътре в България няма съгласие за това кои са тези книги и кои са тези автори. А няма съгласие, понеже няма критерии и отсъства чувството, че тези критерии трябва да се прилагат безпристрастно и да бъдат приети от всички. Анжел Вагенщайн например има два преведени романа в Америка, но нима някой в България го смята за национален писател?
С всичко това искам да кажа, че държавата няма роля в литературата. Това е моето убеждение и писателите трябва да престанат да се надяват някой да ги храни. Те трябва сами да си създадат самоконтролираща се система. Кога това ще стане ли? Едва когато отмине поколението, възпитано в комунистическия дух на привилегии и познанства.
Какво пишеш и какво си пожелаваш?
Пиша няколко неща, но за нито едно от тях не съм готов да говоря. Онова, което искам да не пресъхва никога, е жизнената ми енергия. Тя ме е отличавала през целия ми живот, и днес не ми позволява да се отпусна. Чувството, че имам несвършена работа, ме преследва постоянно и всяка сутрин се събуждам с проекти и задачи. А си пожелавам сегашното състояние на хармония с многобройното ми семейство и творческа свобода да продължава безконечно.
Лозенец – Айова Сити, септември 2012