Калин Терзийски: Искам да видя хора, които говорят мощно и правят хубави неща  -  Интервю

Калин Терзийски: Искам да видя хора, които говорят мощно и правят хубави неща

С писателя Калин Терзийски разговарям за ъндърграунд писателите и романа му "Лудост". 

Как започна всичко?
Отдавна. Един пич седеше на Народния театър и беше сложил 2-3 маниерни картинки, пейзажчета. Аз аз имах в къщи 3-4 картини, рисувани на фазер, някои от които с неправилна форма, със счупени ъгли, напрегнат сюрреализъм. Една от тях бяхме рисували заедно с брат ми. Два автопортрета в двата ъгъла, а по средата едно еснафско семейство, жената с едробуклеста коса, на ролки навита, дебела, с бинтован пръст, защото е правила буркани. Мъжът сигурно кара камион. 87-ма година, какво може да е едно хубаво такова семейство, като аналог на семейство Арнолфини на Ян ван Ейк. Казах си – тези картини трябва да се продават! Изтичах до вкъщи и ги донесох. И ги сложих до този пич на съседна пейка. И си приказваме и дойдоха веднага милиционери, учудени какво правим. Това бе абсолютно неразбираемо – някой в София да продава каквото и да било на улицата и въобще да прави нещо, което не е по схемата. По-приемливо беше да се търкаляш пиян, защото знаят какво да те направят – в изтрезвителя ще те закарат. Но да седнеш и да сложиш картини... пък може би и ги продаваш, а ... А бях на 16 години. Изгониха ни. Ние се махнахме и отидохме на "Кристал". Сложихме там нещата си. След няколко дни вече имаше още 3-ма – 4-ма, после още и още. След около две години станаха събитията с Екогласност и "Кристал" стана едно от най-култовите места.

И после?
Изпълних целта на живота си. Някак си като футболист, който трябва да мине през всички защити, така да финтира, всички падат покрай него, счупват си краката, той минава покрай тях и накрая сам пред вратата. Но без топката. Не – с топката, а топката са моите химикалки, с които пиша, моето компютърче. И аз съм си аз сам, с топката и нямам други ангажименти, освен да пиша по най-майсторския начин, и то само това, което аз смятам за редно.

Много се радвам, че съм достигнал до такова ниво на себеусещане, себепознаване и самочувствие, че да не се интересувам от абсолютно нищо друго, освен от собствената си вътрешна потребност в писането, от вътрешния си глас. Все пак, като много суетен човек живо се интересувам дали хората харесват това, което съм написал. Но няма да го променя и с един ред, ако ще и да ме изгорят за това.

Понякога се изхвърлям малко. Като импулсивен човек, искам да кажа прекалено ядно, че не искам да пиша комерсиално, ще пиша антикомерсиално. То пък се оказа, че „Алкохол“ е най-продаваната книга за 2010-та година, според "Хеликон".

Не съм искал никога да кажа, че не пиша комерсиално или че пиша комерсиално. Пиша само както смятам, че е редно да се пише. Не бих писал и нарочно некомерсиално.

Има неща толкова големи, силни и важни, като реки – като Об, Енисей, Лена и Мисисипи, в сравнение с които конюнктурите, временните изисквания, пазара, мненията на хората, всички други такива дреболии са като врабчетата и лястовичките, които летят над тези реки. Все едно Достоевски да се интересува от мнението на някой критик или река Енисей да се интересува от това кой минава с лодка през нея. Няма такова нещо. Има страховити неща, които интересуват писателя. Както казва Толостой (това съм го прочел на стената в Студентска поликлиника) „Само болестта и угризението на съвестта са истинските неща в живота“.

Неща като пазарната поставеност на книгата ти, дали се харесва и дали се чете бързо, са пълна глупост. И с тях повече няма да се занимавам.

Е ли Калин Терзийски „ъндърграунд“ писател, при все че „Алкохол“ е най-продаваната книга? Как се получава така?
Това е една тема, за която мога да говоря с месеци, а може би и с часове. Сложно е. Под „underground“ в България се разбират наистина доста много неща. Примерно, ако нямаш някакви по-близки или далечни контакти с Държавна сигурност, си ъндърграунд. В България има две Българии – както казваше другарят Живков „Създадохме две Българии“. Има все още една България на хора, които са „вътрешни“ и едни „външни“ хора. „Вътрешните“ хора са вътрешни не защото са синове на полковници от ДС, много от тях са, а са приятели на синове на хора от ДС, някак си са влезнали при тези от ДС. Всъщност не става въпрос и за ДС, а просто за хора, които смятат България за някаква бащиния. Това е една грозна, но сочна като баница българска дума. Бащиния. Те я ползват, орат, преебават, правят я на кочина, след това си я правят на собствена кочина, след това си я правят на кошара, след това на къмпинг "Елените", след това на лични хотели... правят я каквото си искат – тя си е тяхна. На децата им. Пращат децата си да учат в чужбина. След това ги връщат тука, за да са управляващи. Това е от времето на Ботев. Той е бил ъндърграунд, а вуйчото владика на Венета е бил „от нашите“. Имало е една ъндърграунд група – Бенковски, Ботев, вероятно Левски. Веднага след тях са дошли „вътрешните хора“. Шуробаджанаците.

След това някой ще каже за комунизма. Има такова нещо – някакъв 1% от тези хора е пострадал. По-голямата част е успяла някак си да мине през това сътресение, веднага да се прилепи към новообразувалия се малък елит от овчари. Това е било бунт, за да влезе по-голяма групичка от външни хора към вътрешните. Така пак се е получила групата на вътрешните хора. Всички останали сме външни хора, които искат-не искат са ъндърграунд.

Примерно аз не получавам награди, не ми е лесно, определено ми е много трудно. Непрекъснато. За всичко. Приемат ме точно като външен човек. Талантлив, охо – сладуран. Но какъв си ти? Когато започнах работа като лекар, директорът на болницата ме пита „Какъв си ти?! Кой те изпраща“. Тогава разбрах.

Естествено, може да станеш вътрешен. Както казва Кърт Вонегът в „Бог да Ви поживи, мистър Розуотър“ - богатите стоят до една река, реката с парите, гребат с кофи и ако някой успее все пак да пробие до тях, те му подават кофата и „Тихо, и да не се е чул звук“. Това прилича и на "Стълбата" на Смирненски. Колкото по-нагоре се качваш и вече си сляп, глух, ням, вътрешен... и вече не си ъндърграунд, вече си свиня.

А другото е, че съм стар пияница, защото съм бил винаги много беден и винаги някак си неприет. Това е също защо съм ъндърграунд. Освен това изключително мразя тривиалната литература. По всякакъв начин. Всяка примиренческа, конюнктурна, примиренческа и стилово, и тематично, и смислово, и всякак. Примерно „От дърветата нея есен падаха жълти листи като пендари“. Чуя ли такова нещо, аз си прегризвам единия крак, за да остана жив. Както казва Дъглас Адамс за поезията на вогоните – писания, които показват глупост, страхливост или мързел. Едно от трите, когато пишеш по глупашкия тривиален начин по течението. Или си глупав и не можеш да разбереш, че това вече няма никакъв смисъл. Или си мързелив и ти е удобно просто така. Или си страхлив и не смееш да обърнеш нещата. Когато една изчерпана, оглупяла традиция е твоята лодка, с която се движиш.

Повечето писатели в България са традиционалисти. Най-малкото стилово, в думите си, в диалозите си, в речниковия си състав, в типа изречение, да не говорим в страхливостта си, която витае във всичко написано и  се превръща в смешно позьорство. „Джони беше еди-какъв си“, защото не могат да използват български имена. Или от другата страна „Станойко отвори портника на кочината и отвътре излезе рошавия като пес шопар Драгойко“. Което дори Елин Пелин толкова архаично и жалко не би си позволил да го напише. Или писането в лайфстайл угоднически стил марково-брендово и незнам си как насочено. Това са неъндърграунд писателите, които усещат къде има добро русло, за да се повлечат като мърши по него.

Ъндърграунд писателят е този, който пише така, че определено дразни всички, които са в традицията, в конюнктурата, в мейн стрийма, в удобното русло. Затова съм ъндърграунд писател.

При все това - четете ли български писатели?
Да, макар че е много мъчително и трудно. Човек, когато е активен писател, т.е. непрекъснато работи, непрекъснато е в литературно действие, той няма как да не се сравнява, да няма влияния, които може да са на възприемане или на отхвърляне и отдалечаване. Така че е много трудно и не е препоръчително да се четат, особено съвременни автори, докато се работи активно. Карат човек прекалено много да мисли за тях и да извива мисълта си.

При мен това не е голям проблем, защото аз не контролирам стила си на писане. Аз се радвам, че мога да го наблюдавам и да осъзнавам движенията му. А той се движи сам някак си. Не е много зависим от мен. Аз съм изграден 41-годишен човек и стилът ми на писане съм всъщност аз. И оставям себе си, такъв, какъвто съм, да се излива. Аз мога да гледам отгоре, да наблюдавам и осъзнавам това, което се случва. Което е приятно.

Да поговорим за "Лудост". Тя е силно автобиографична. До къде е истинския Калин Терзийски и къде започва героят му?
Формално погледнато няма никакви фикции, никакви измислени неща. В края на краищата аз пиша сега, на 41, а съм преживявал всичко това на 25-30. Разликата е много голяма. Аз пиша за едно момче, когато вече далеч не съм момче и нямам същите представи, мироглед, поглед, Формално случките са тези, които помним, защото сме ги разказвали много пъти и сме си ги припомняли. Ние ги помним като разказчета, като някакви вече готови схеми. Иначе съдържанието им се напълва от сегашния момент. Аз ги напълвам сега. Схемата  на случката е от тогава, но вкарвам сегашни усещания, мисли и съдържание. Книгата е един непрекъснат диалог за лудостта между мен и други хора, между мен и мен.

Лудостта е едно перманентно състояние на всички...?
Състояние е лудостта. Аз се опитвам да създам усещането за разнообразие, богатство и на моменти безпомощност пред това море, което е лудостта. Не психичната болест, а всичко, което наричаме лудост.

Ако се слагат твърди обяснения, ограничения на смисъла на това, което съм написал, ще е грешка. Всичко е трептящо, вибриращо и на ръба на яснотата. Това са теми за размисъл. Загатнати, някои казани почти дидактично и назидателно. Точно тази назидателност дава още по-голяма тема за размисъл.

Според мен хубавата книга е тази, която дава тема за размисъл за цял живот, не по-малко. Може и повече. Така животът е по-богат. Който върви сам през степта и има много мисли за мислене в главата, въобще не е сам и не е нещастен.

Какво ще е следващото писание?
Роман, чието работно заглавие е „Войник“. Виж видео.

А искам и романът „Войник“ да е такъв, че да го четат с удоволствие и жени.

Нещо, с което да завършим?
България страда изключително много от една вкиснатост, малодушие и чувство за незначителност у хората, липса на смисъл, на причини да се прави каквото и да било. Даже има едно доста плашещо мнение, че в България, защото никога не е имало много пари и парите не са причина, не са повод за въодушевление. „Аре бе... нищо няма да стане“ и махаш с ръка. Както се казваше в един много хубав стар виц  - единият казва „Е, пак заваля... "а другият отговаря „Остави ги да правят каквото искат“. Ей такова е винаги в България. Не сега, а открай време.

Искам да виждам въодушевени хора, които да гърмят и да трещят, хора, които да направят от това кекаво, свито, кисело и мрънкащо нищо – нещо. Защото нищо и нещо са предмет на човешко решение. Реши ли някой да не е муха, а да бъде нещо голямо – той ще го направи. В България няма кой да реши да бъде голям, да бъде силен и да бъде прекрасен. Всички мънкат на дребно. Искам да видя хора, които говорят силно, мощно и правят хубави неща.

Вижте още:
Предстои премиера на романа "Лудост" на Калин Терзийски

реклама
Коментари 1 коментара
Ева
Публикувано на 09.09.2011
Страхотно интервю! Калин Терзийски е прекрасен автор, много истински и доколкото си личи от интервюто, е и прекрасен събеседник. Успех му пожелавам и очаквам с нетърпение новите му книги!

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


ТЪРСЕНЕ
МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Добрият овчар сваля от овцете вълната, а не кожата.

    Светоний

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2014, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
kafene.bg
eXTReMe Tracker