На екскурзия в България - разказ от Мартин Ралчевски

На екскурзия в България - разказ от Мартин Ралчевски

На екскурзия в България
(завръщане след 200 години)

разказ от Мартин Ралчевски – авторът на романа ''Полубогиня''

Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи една странно бреме – той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българи. Нещо като неписана традиция. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.

Откакто го знам той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно. Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и, благодарение на неговата подкрепа, тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити*. Толкова ми е помагал, и с пари и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия да ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша на връщане впечатленията си от България.

В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18-ти Август, а годината е 2211*. (б.а. Няма грешка в годината!). Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз, според молбата на татко, започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: ''На екскурзия в България''.

Татко ми е разказвал много истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.

Някога, през далечната 2011 г. моят пра-пра-дядо Никола напуснал България и поел, заедно с жена си, за Америка. Една бележка – именно поради тази причина татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се е интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин за препитанието на семейството си. След кратко колебание, решил да изкара книжка за камион. Било е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпити и после дълги години работил като шофьор.

Татко много тачи паметта на прадядо Кольо. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство, днес ние имаме прекрасен и осигурен живот. Но, стига толкова за повода на пътуването ни.
 
Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел ''Айсел''. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморено, но същевременно е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето й е запазено, стойката добра, а излъчването – интелигентно. Незнайно защо обаче, никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард Дорук Едиз – някогашния булевард Васил Левски.

След като ни нагости тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк ''Енвер'' и великолепната джамия ''Севаш Селим''. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минаретата са високи точно осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим – един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. От вън красотата й е забележителна. Гравюрите й са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Останах впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за ''Севаш Селим''. Тя сподели, че сградата е построена през първата половина на 20-ти век и, че до около 100 години след построяването й това е било църква. Тогава храма е се е казвал ''Свети Александър Невски'' и е изглеждал съвсем различно днес. 

Като чу тази история татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.

След това посетихме ''Алтан Джам''. Това е така наречения – площад на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е известен като модерният архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка, метална стена. Когато Слънцето ги освети, на срещуположната сграда, се получават страхотни цветови прелести, геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място събира като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.

От ''Алтан Джам'' поехме към третото по-значимост място в София – открития пазар ''Толга''. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се досети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработени, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче май пак не се впечатли особено.

Когато вечерта се прибрахме, той сподели с мен, че след посещението ни в ''Севаш Селим'' нещо го жегнало в сърцето. Станало му тъжно, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, че е имала славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална. А всичко това се е изпарило днес. След като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези, които останали пък, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. В следствие от това българите дотолкова загубили влиянието и числеността си, че не след дълго, управлението на държавата по естествен път, преминало в турската партия. След това всичко коренно се променило и нещата тръгнали в различна посока.

Трудно ми е да разбера поведението на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова от отминалите неща. Или, ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той стои приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.

На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.

Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеели онези хора, който някога с гордост се наричали българи. Днес основния език бил турския, а държавната религия – исляма. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на книжовния български език и че ако човек не знае турски, или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75 % от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз  гледах вяло през прозореца докато в един момент ненадейно установих, че навсякъде край пътя, се бяха появили много индийци. Леля забеляза безпокойството ми и ми разясни, че това всъщност не били индийци, а цигани, които живели по тези земи отдавна. Според нея, те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и дори на някакво ниво се почуствах застрашена от присъствието им. 

Втория град, който посетихме бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и други араби. В известен смисъл, Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и от там се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме леля Катя обясни, че някога този град се е казвал Пловдив и бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.
 След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е бил казвал Бургас и е бил важно, стратегическо пристанище. В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините, с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са трапчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.

След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и едновременно и най-южният морски български град. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето и сподели, че можел без проблем да гледа под водата, защото не била толкова солена. Аз обаче не последвах примера му. Предпочетох, доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се стори малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна. Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам – вкусът й беше божествен.

От там трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него щяхме да си заминем веднага, но понеже обратния ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам натам из София, но леля Катя каза, че в това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета й и където и да излизах взимах татко със себе си. Той ми се противопостави съвсем за кратко, но после ме остави да го водя. Разгледах още няколко забележителности и, заедно с него, опитах някои блюда от екзотичната българска кухня.

Въпреки, че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка. 
 
Вече близо час самолета лети над континенталната част на Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.
 
Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми обаче за татко. Милият, толкова се промени по време на това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло и очите му все сълзят. Питам го, какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, за която е чел в книгите, вече не съществува. Мисля си, че като възрастен мъж, той трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще се случи! Убедена съм, че щом отново стъпим на Американска земя той ще се почуства по-добре.
Американците имат една поговорка, която казва, че родината не е там от където някога си дошъл, а там където живеят близките ти. Скоро татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолета да се приземи.

 Послепис

Два месеца по-късно татко почина. Докторът каза, че основната причина за смъртта му бил стресът от видяното по време на тази екскурзия.

Мама е много тъжна от неговата загуба. Плаче и проклина всичко свързано с България. Още в деня на погребението събра всички български книги от библиотеката ни и ги изхвърли. Искаше да унищожи и този разказ, но аз успях да го скрия. Може би ще е добре да го пратя на леля Катя. Или пък ще си го оставя тук, за спомен. Сега обаче съвсем не ми до него. Времето ще покаже.

31. Дек. 2010.      
Мартин Ралчевски

Бележка на Автора:
Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, но само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.

Бел. Ред.:
Романите на Мартин Ралчевски впечатляват с дълбочината на мисълта и сърцатостта си. Те свидетелствуват за умението на автора да дарява читателите си с най-съществено – идеята за вечността!
Владимир Кранев, журналист

Вижте още:
Видео с Мартин Ралчевски
За "Безкрайна нощ"
Интервю с Мартин Ралчевски: Голямата ми мечта бе да напиша книга

Интервю с Мартин Ралчевски: Щастието дреме в сърцата на всички
За "Полубогинята"
За "Горски дух"

реклама
Коментари 30 коментара
Tatyana
Публикувано на 31.01.2011
Определено е разтърсващ, но в днешно време човек трябва да бъде разтърсен,за да прогледне. Да вдигне очи от ежедневните неволи и да се замисли кое го радва в живота и какво би искал
да видят децата му.
Ружа Манолова
Публикувано на 30.06.2011
Трудно ми е да изразя с думи чувствата си.Първо прочетох разказа ви за децата на българи в чужбина,които не знаят български.Учудва ме това,че вие определяте техните родители като интелигентни.Един интелигентен човек би знаел,че всеки един език е богатство и открива цяла вселена пред знаещия го.Затова не мога да се съглася,че хората ,напуснали България са чак толкова интелигентни.Те може и да са постигнали по-добър статус там,но това е по-скоро благодарение на системата,отколкото на техните способности.Не вярвам,че ние ,които сме тук сме обречени.Ето,ние живеем тук и се справяме.Всичките ми приятели са все още тук.И всички ние успяваме да живеем тук.Изобщо не мога да кажа ,че искам да бъда другаде и даже съм се дразнила на хора,които ,връщайки се от екскурзия в чужбина са "изпадали в депресия",заради видяното там.Човек може да мине през живота и без костюм Армани и обувки Маноло и пак да бъде щастлив.Колкото до това дали ще изчезнем като нация...кой може да знае....но дори и да се случи...може да прозвучи еретично,но ....животът е джунгла и просто сме били застигнати от нейните закони-по-силния побеждава...Когато българите са били силни,те са побеждавали...
Иван
Публикувано на 29.01.2011
Aко някой народ изчезва - значи трябва да изчезне и сам си го е заслужил... разбира се, подобни мрачни размисли никак не помагат в практически план.

Aз се върнах от Щатите в момент на страшно тежка депресия - до голяма степен породена от носталгия - и с огромното желание да последвам идеята си да работя за развитие на гражданското общество в България и за спасяването и развитие на т.нар. "underdeveloped regions"... защото за мен само и единствено истинско гражданско общество може да помогне - истинско отговорно гражданство - ако изобщо е възможно в нашите условия... а и по принцип...

Почти три години по-късно със срам мога да заявя, че почти нищо не съм успял да направя все още. Само работя и едва ми остава малко време за почивка. Както е тръгнало, моето поколение, родено през 80те явно ще стане свидетел на залеза на българската нация...

Аз за себе си ще се опитам да направя поне малко от нещата, за които съм мечтал, но не знам доколко ще ми стигнат силите. Все пак не трябва да забравяме и нещо друго - колкото и да е бедна и корумпирана, България сега в известен смисъл става "страна на неограничените възможности" - просто защото нищо не е разработено и развито тук, има много "празно" пространство.... разбира се, простанство без хора - не е от никаква полза. Но може да се получи така, че тук да пожелаят да се заселят хора (от Запад), не само етнически българи....

Илияна
Публикувано на 27.11.2011
Забележката на Андрей спрямо Михаела и оня 'турската подлога' са много на място.На Михаела не и се вярва,но не само автора е емигрант,загрижил се за родината,има и други.Има наитсина и такива,на които не им пука .Прекъсват връзката с България,раждайки в чужнина,учейки ги на английски(или друг чужд език),без да знаят бащиния и/или майчиния си език,слагат край на това поколение ,което може да спаси България след години-50 ,100 или повече.Не се замислят дори какво причиняват,затриват цял един народ. Всеки един,както капка по капка вир става,така и емигрантите много скоро ще станат повече от българите на които им стиска да живеят сиромашки начин на живот,но с много други ценности,които не се измерват с пари.Повечето не са имали пари като деца,като студенти,но съм сигурна,че това са им скъпи спомени от България.Нищо,че не е имало пари,щастие е имало и без тях.
И както писа Нина Ковачева непрекъснато трябва да "бие камбаната". Поздравявам автора за това и всички други негови творби и статии.
wlada
Публикувано на 26.05.2011
Г-н Ралчевски,случайно попаднах на статията ви за филма на М.П. /гнуся се да цитирам името му дори/ и оттам открих и този покъртителен за мен разказ-като героят от разказа очите ми се насълзяваха след всеки ред...Тъй като "у нас свестните мислят за луди" и сега има хора,които предупреждават за подобен апокалипсис, бих го нарекла, в България даже не след 200, а може би и след 50 г....Развълнувана съм дълбоко от вас като българин,па макар и живеещ в чужбина...Ще прочета и другите ви творби и надявам се съвсем убедена в качествата ви на писател ще ви препоръчам на близки и приятели. Желая ви здраве и успешна кариера !
Тони Свещарова
Публикувано на 26.04.2011
Прекрасно и професионално разработена идея!Таланта е безспорен!Поздравления!
tania
Публикувано на 26.03.2011
Благодарим от Германия за разказа. Чакаме нови творби. Желаем попътен вятър на автора.
Българче
Публикувано на 25.08.2011
Разказът е отличен.

Хората, които с лекота се съгласяват с бъдещето, описано в него и го приемат за истина, просто трябва да се откажат от българското си самосъзнание.

Позитивните мисли за бъдещето на народа ни са по-нужни от всякога в момента. За съжаление няма много такива, тъй като българинът е краен реалист и трудно може да си създаде положителен образ за бъдещето. Но сме длъжни да опитаме.
Миглена
Публикувано на 25.05.2011
Г-н Ралчевски,
Благодаря Ви за разказа, който сте публикували. Не съм съвсем съгласна с темата и насоката на разказа Ви, въпреки че идеята е оригинална, прилича по-скоро на съчинение-описание, характерите на героите не са развити. Но това е мое лично мнение.
Вие със семейството си отдавна ли живеете в Англия?
tania
Публикувано на 25.03.2011
Благодарим от Германия за разказа. Чакаме нови творби. Желаем попътен вятър на автора.
К. Стоянов
Публикувано на 24.08.2011
Без думи останах. И от разказа и от коментарите.
Мария
Публикувано на 22.06.2012
И дано описаното тук никога не се случи.
kyobul
Публикувано на 21.06.2011
Изключително плоска, просташка статия (или разказ, или каквото и да е)
Бивша
Публикувано на 15.02.2012
Не съм литературен критик и не мога да оценя стойностите на произведенията на автора. Определено това, което е написал е гротеска, но нали с произведенията си писателите ни пращат послание, а това някак си не ми се понрави по начина по който ми го изпраща. Не става въпрос за самото послание. Някак си не ме грабна. А нали разказите се пишат за читателите, не за критиците. Тук автора е малко фалшив, но това е само едно мнение. Успех, Мартине!
Kiril Kadiev
Публикувано на 13.02.2011
една дума - тъжно
Svetoslav
Публикувано на 13.01.2012
Za sujalenie takova e polojenieto ne samo v BG.Dori v strani it zapadna Evropa tozi fenomen e predviden.Islamiziraneto na Sveta shte zapo4ne sled okolo 50 godini po estestven na4in,te rajadat po 5/7 deca ,a nie po 1....Franciq i germaniq ve4e biqt alarmata...
Za da ne se poly4i tova neshto i v Bg. nay dobre shte e vmesto da se davat pomoshti na ciganite za decata im ,da se davat na Bulgarite za da pravqt pove4e deca ...
No tova tupite Bg politici skoro nqma da go razberat za nashe nay golqmo sujalenie ...Puk i kato poglednem nashat suvremenna istoriq se vijda 4e bulgariq e bila ypravlqvana po dobre ot Tyrcite samo prez Kymonisti4eskoto vreme ...taka 4e moje i da bude po dobre da ni ypravlqvat ymni Tyrci otkolkoto tupi Bulgari...Nali vijdate do kude sme q dokarali kato se ypravlqvame sami ...
Иво Иванов
Публикувано на 12.03.2011
Идеята е оригинална, според мен. Като литературен език не ми допода, доста е протоколен, прилича да доклад по география и не се чете леко. Освен това внушението се размива от избора на 2211 година. В исторически план това са твърде много години. Помислете дори колко много се е променил светът през последните 100. Един съвременник трудно се вълнува за 200 г. напред. Може би 50 г. в бъдещето е много по-смислено послание. Тогава четящите ще се идентефицират като потенциални съвременници и ще се замислят по.сериозно. Но, като цяло е добра находка.
Михаела
Публикувано на 11.02.2011
Автора-много лицемерие,много чудо!!!Емигрирал нашия,трудно му било в България да се реализира,обаче много се загрижил за родината,брей - почти ти повярвах...
Андрей
Публикувано на 11.02.2011
Абе много пост народ има май.
Михаела и оня 'турската подлога' вие чели ли сте 'Горски дух'? Що ли питам изобщо.
Всяка книга на Мартин Ралчевски досега ме е разплаквала и също ме е зареждала с любов.
Ама нас нали само ни бива да критикуваме. А е хубаво и да четем между редовете?

Бележка на Автора:
Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, но само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.

''..И ДАНО ОПИСАНОТО ТУК НИКОГА НЕ СЕ СЛУЧИ!!!''

Който има уши да слуша, ще чуе.

Савко Паникян
Публикувано на 09.02.2011
Моето потекло е от дядовци арменец и грък и баби българки. Аз съм българин, знам само български език (не се гордея с това), женен съм за българка, децата ми и внуците са българи. Убеден съм, че етноса БЪЛГАРИ (независимо от произход и пребиваване) ще го има и в бъдещето! Имам много добър приятел български турчин (не помак) с произход от Кърджали, преселен (не доброволно) в Инстамбул, но пази и гражданството си българин... А като погледнеме в миналото (малко по далечно) ще откриеме, че българите са от и на други места в света ... :)
Илия Горанов
Публикувано на 09.02.2011
За мен най-тъжната част от разказа е това, че след 200 години управление на турската партия в България вече има ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ и нещата изглеждат уредени. Т.е. това управление е имало положително отражение, въпреки, че е премахнало езика и религията.

Както е казал Иван по-горе, ако някой народ изчезва, най-вероятно си го е заслужил.
аман от турски подлоги
Публикувано на 08.02.2011
Трябва да си супер анти-патриот да пишеш така за България!! Плюя на хора като вас!!!
Стоян
Публикувано на 08.02.2011
От този разказ излиза, че днешна България е велика цивилизация, създала красиви и развити градове, а турците ще дойдат и ще ни развалят реда, модерната инфраструктура и великата култура... Още ли има хора, които не са осъзнали какво всъщност представляваме?
саша
Публикувано на 07.02.2011
стпесиращ и много оригинален начин за поглеждане към това което ства сега и какво следва след него.Прекрасно и много благодаря
Макар че ми причинихте доста тъга с това .
Жалко че всички ние няма да можем да опазим Бълграия
Душан
Публикувано на 05.03.2011
Ако всеки писар е "писател",светът щеше да е съвършен с написаните внушения.Пълна глупост,вдъхновена от бездарие!
Хриси
Публикувано на 04.02.2011
Страшно е!!!
Дано се замислят хората изобщо?!
Г. Тодорова
Публикувано на 03.02.2011
Здравейте, благодаря за разказа. За съжаление това е бъдещето. Снощи министъра на образованието каза, че за 48% от първокласниците българският език не е майчин!
Пратих линка на някои приятели.
На автора желая още творчески успехи.
Митко Станчев
Публикувано на 02.08.2011
Прекъсвам четенето на разказа само за да споделя, че това никога няма да се случи. Защото българинът има невероятна родова памет и е родолюбив християнин. Омразата и отвращението към турско-циганската и помашка сган е невероятно силна и е генетично вградена у нас, с течение на времето тя не намалява, а расте. Изпълнени сме с трепетното очакване в най-скоро Цариград да потъне и ние да нанесем удар в самото сърце на тази отвратителна сган, надявайки се точно в този момент да избухне от изток и бомбата със закъснител, наречена кюрдски народ. Никаква милост към враговете на България и българите ! По пет на нож !!! Както в миналото ...
Христина
Публикувано на 02.02.2011
Разтревожен, но напълно възможен вариант на България!
А дали ще стане така... не мисля, че зависи само от желаещите да я променят, но и от живеещите в нея.
Нина Ковачева
Публикувано на 01.05.2011
Господин Ралчевски,определено шокиращ и вбесяващ разказ.Но като попремине стъписването си казваш,че точно такива автори трябват на многострадалната ни родина.Непрекъснато трябва да "бие камбаната".Поздравявам Ви.Радвам се,че Ви открих.

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Ако се построи къща на щастието, най-голямото помещение ще е чакалнята.

    Жюл Ренар

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2017, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
eXTReMe Tracker