A. С. Пушкин – „Повести на Белкин, Дама пика, Капитанската дъщеря“

Книгата включва най-популярните белетристични произведения на A. С. Пушкин (1799–1837), създадени през зрелия и преломен творчески период на писателя: първата му завършена прозаична творба „Повести на покойния Иван Петрович Белкин“, мистериозната и новаторска за времето си повест „Дама пика“ и последната – романа „Капитанската дъщеря“.

Обръщането на Пушкин към прозата е дълбоко обмислено решение, предшествано от сериозни размисли за природата на словесното изкуство и от осъзнаването на изключително сериозната задача, стояща пред руската литература – обновяване на белетристичния жанр и на литературния език.

„Точност и краткост – ето първите достойнства на прозата. Тя се нуждае от идеи и смисъл – без тях блестящият изказ не е нужен на никого.“
А. С. Пушкин

„Прозата на Пушкин е ясна, светла, съвършена и загадъчна. Затова, за да прочетеш и разбереш Пушкин, да разгадаеш неговата загадка – трябва да имаш талант.”
С. А. Есенин

Александър Сергеевич Пушкин е руски поет, драматург, литературен критик, историк, публицист и белетрист, основоположник на руския реализъм в литературата и една от най-влиятелните литературни фигури от началото на XX век. Той не само подкрепя някои от идеите на декабристите, но и засяга основните социални проблеми на своето време. Още приживе Пушкин си създава репутацията на най-значимия руски национален поет, а по-късните изследователи го определят като основоположник на съвременния руски литературен език.

Откъс

ДАМА ПИКА

Дама пика означава тайно недоброжелателство.
Най-нова книга за гадаене
В студ, във дъжд и мъгли
те на карти били.
Често.
С главоломен залог —
да прости риска Бог —
до сто.
С тебешир до зори
пишат сметки, пари
взети.
В студ, във дъжд и мъгли
те заети били.
Тъй заети.

 

Веднъж играеха на карти у кавалериста гвардеец Нарумов. Дългата зимна нощ мина незабелязано; седнаха да вечерят в пет часа сутринта. Онези, които бяха спечелили, ядяха с голям апетит, останалите, разсеяни, седяха пред празните си чинии. Но поднесоха шампанското, разговорът се оживи и всички взеха участие в него.

– Какво направи, Сурин? – попита домакинът.

– Загубих както винаги. Трябва да призная, че нямам късмет: играя мирандол, никога не се горещя, с нищо не можеш ме обърка, а все губя!

– И ни веднъж ли не се съблазни? Ни веднъж ли не заложи на руте?… Твоята твърдост ме учудва.

– А виждаш ли го Херман – рече един от гостите, като посочи младия инженер, – откакто се е родил, не е вземал карти в ръце, откакто се е родил, не е прегънал нито един парол, а седи до пет часа с нас и гледа играта ни!

– Играта ме занимава силно – рече Херман, – но не съм в състояние да жертвам необходимото с надежда да добия излишното.

– Херман е немец: той е пресметлив, затова! – забеляза Томски. – Ако някого не мога да разбера, туй е баба ми, графиня Ана Федотовна.

– Как? Какво? – развикаха се гостите.

– Не мога да проумея – продължи Томски – как баба ми не понтира!

– Та какво чудно има в това – рече Нарумов, – че една осемдесетгодишна старица не понтира?

– Че вие нищо ли не знаете за нея?

– Не! Наистина нищо!

– О, тогава слушайте.

Трябва да знаете, че моята баба преди около шейсет години ходила в Париж и била там изключително на мода. Народът се трупал, за да види la Vénus moscovite; Ришельо я ухажвал и баба твърди, че той едва не се застрелял поради нейната жестокост.

По онова време дамите играели на фараон.

Веднъж в двореца тя изгубила на доверие от Орлеанския херцог твърде голяма сума. Когато се върнала вкъщи, баба, като си отлепвала изкуствените бенки от лицето и си отвързвала кринолина, казала на дядо за своята загуба и му заповядала да я заплати. Покойният ми дядо, доколкото помня, беше нещо като иконом на баба. Той се страхуваше от нея като от огън; ала тогава, като чул за тази ужасна загуба, излязъл от кожата си, донесъл сметките, показал ѝ, че за половин година са изхарчили половин милион, че край Париж те нямат нито краймосковското, нито саратовското имение, и отказал категорично да плати. Баба му ударила плесница и легнала да спи сама, за да му даде да разбере, че е в немилост.

На другия ден тя заповядала да повикат мъжа ѝ, надявайки се, че домашното наказание му е подействало, но го намерили непоколебим. За първи път в живота си тя стигнала с него до разсъждения и обяснения; мислела да го вразуми, като му доказвала снизходително, че от дълг до дълг има разлика както между принц и каруцар. Къде ти! Дядо се бунтувал. Не, и толкова! Баба не знаела какво да прави.

Тя се познавала отблизо с един много бележит човек. Чували сте за граф Сен Жермен, за когото разправят толкова чудесии. Знаете, че той се представял за вечния евреин, за изобретател на еликсира на живота и философския камък и прочее. Присмивали му се като на шарлатанин, а Казанова в „Записките“ си казва, че бил шпионин; впрочем Сен Жермен въпреки своята тайнственост имал много почтена външност и в обществото бил много мил човек. Баба и досега го обича безумно и се сърди, ако говорят с неуважение за него. Тя знаела, че Сен Жермен може да разполага с много пари. Решила да се обърне към него. Написала му писъмце и го помолила веднага да дойде при нея.

Старият чудак се явил начаса и я сварил ужасно разстроена. Тя му описала с най-черни бои варварството на мъжа си и му разказала накрая, че възлага цялата си надежда на приятелството и любезността му.

Сен Жермен се замислил. „Аз мога да ви услужа с тази сума – рекъл той, – но знам, че няма да бъдете спокойна, докато не ми се издължите, а не бих желал да ви вкарвам в нови грижи. Има друго средство: можете да спечелите отново загубеното.“ – „Но любезни графе – отвърнала баба, – казвам ви, че нямаме никакви пари.“ – „Тук не са нужни пари – възразил Сен Жермен, – благоволете да ме изслушате.“ Тогава той ѝ открил една тайна, за която всеки от нас би дал мило и драго…

Младите картоиграчи удвоиха вниманието си. Томски запали лулата си, смукна и продължи:

– Същата вечер баба отишла във Версай, au jeu de la Reine. Орлеанският херцог държал банката; баба накратко се извинила, че не е донесла своя дълг, скроила за оправдание някаква историйка и почнала да понтира срещу него. Тя избрала три карти, заложила на тях поред: и трите спечелили от първо раздаване и баба напълно си върнала загубеното.

– Случайност! – рече един от гостите.

– Приказка! – забеляза Херман.

– Може би картите са били подправени? – подзе трети.

– Не мисля – отговори важно Томски.

– Как – рече Нарумов, – ти имаш баба, която отгатва три карти подред, и досега не си научил нейната кабалистика?

– Ами, как не! – отвърна Томски. – Тя има четирима синове заедно с баща ми: и четиримата са отчаяни картоиграчи, а не е открила на нито един тайната си, макар че това не би било лошо за тях и дори за мене. Но ето какво ми разправи моят чичо, граф Иван Илич, като се кълнеше в честта си, че е вярно. Покойният Чаплицки, същият, който умря сиромах, след като прахоса милиони, веднъж на младини загубил – доколкото си спомням, от Зорич – около триста хиляди. Бил отчаян. Баба, която беше винаги строга към лудориите на младите хора, кой знае как, съжалила Чаплицки. Казала му трите карти, при условие да ги заложи една след друга, и поискала да ѝ даде честна дума, че повече никога няма да играе. Чаплицки отишъл при своя победител: седнали да играят. Чаплицки заложил на първата карта петдесет хиляди и спечелил от първото раздаване; прегънал парол, па-рол-пе – върнал си загубеното и дори спечелил…
Но време е да спим: вече е шест без четвърт.
И наистина, развиделяваше се; младите хора допиха чашите си и се разотидоха.