200 години от рождението на Анастасия Димитрова – първата възрожденска учителка

Тази година честваме 200-години от рождението на първата възрожденска учителка Анастасия Димитрова, отворила българско училище за момичета през 1841 г. По този повод на 12 май в театъра на Плевен ще има спецална програма.

Наставница Анастасия (1815 г – 2015 г.)
 
Българската история пази имена на жени, записани в летописните страници преди повече от столетие, но все още малко известни в светилника на духовността ни.   Една от тях е Анастасия Димитрова, родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейство на бедни родители. За нас днес е невероятно, но достоверни исторически извори напомнят, че под влияние на законите в Османската империя за девойките не е било прието да получават грамотност наравно с момчетата. Строгата книга Дамаскинар минавала из големи и малки селища на цяло Българско, за да напомня „На жената забранявам да учи, също да владее своя мъж!” Така девойките – и големи и малки, и бедни и заможни, оставали в безпросветна тъма.

„Тази жена, ликь на която представяме на читателите, е скромната първа светска българска учителка Анастасия Димитрова, сега Анна Монахина. За да не остане забравена тази народна труженица и от благодарност към заслугите й към българский народ, след като се снабдих с лика и кратки сведения за живота и деятелността й, давам им гласност, с надежда, че те ще послужат на бъдещия й биограф…” сп. „Светлина” кн. ІІ, 1897 г.

Възрожденската будителка Анастасия Димитрова не е забравена, но смисъла на нейното епохално дело е малко познато.
На стр. 295 в  том V на „История на България”, издателство на БАН  за нея пише: „В началото на ХІХ век Анастасия Димитрова открила взаимно училище в родния си град Плевен. Тя се учила в Калоферския девически манастир и преподавала на ученичките история, география, аритметика. Училището било доста близко до килийното, но е първа крачка към светско образование за момичетата и получило голяма популярност. То станало и средище за разпространение на нова просвета и за подготовка на учителки”.

Тези редове не отразяват цялостната картина на голямата безпросветна тъма за всички деца и майки от женски пол до средата на 19-то столетие в пределите на Османската империя. Строгата книга „Дамаскинар” вред минавала с предписанията и нравствените поръки. Скрити зад заповедите на стародавното религиозно учение за „вторичната същност” на жената, дверите на заблудата налагали възглед, че за нея не е необходимо да се ограмотява.  Обикновено девойките от народа отивали да пасат овце, да работят на нивите, да тъкат венчални дарове, да носят със стомни вода, да изпълняват покорство към родителите и подчинение на мъжете си. Някои от тях постъпвали в метоси и манастири, където изучавали писмо и четмо само, за да могат да четат богослужебните книги на Псалтир, Часослов, Апостола. Но те не изучавали светски науки, защото житието им се свеждало до това да работят физически труд и да отглеждат децата си. Тъй всякоя помисъл за тяхното умъдрение се считала срамотна и грях!

Баща на Анастасия е бил ковач, а майка й Цвета прислугвала  в голямата двуката къща на хаджи Йоца Хицовица в Плевен, където отсядали високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен бил под духовната управа на Враца. Майката на врачанския епископ Агапий – Евгения открила ранната мъдрост на малката Анастасия, която помагала в хаджийския дом.  Благородната жена и сина й произхождали от Дарданските предели, където живеели български и гръцки семейства, затова Евгения милеела и българските девойки в пределите на Османската империя да се ограмотяват както момчетата. Евгения поискала Анастасия за свое дете, та то да изпълни желанието й за светско ограмотяване на християнски момичета. Когато малката навършила седем години, родителите й склонили да я дадат за поучение при Евгения, която хората в епархията наричали кира Даскала Богоозарената.   Щом девойката отрасла и вече можела да чете и пише, през 1840 г. епископ Агапий изпратил писмо до известния по онова време учител Райно Попович, който учел карловски и калоферски момчета в светски науки. Писмото съдържа молба Анастасия да бъде приета в Калоферския манастир „Въведение Богородично”, а да се учи по светски науки в мъжкото училище.

Молбата на врачанския владика била изпълнена. Приета в Калоферския манастир, Анастасия започнала да изучава писане, смятане, аритметика, география, история, включително Славянобългарское детеводство. В това училище нейни учители били даскал Ботьо Петков и Брайко Хаджигенович, който вече преподавал по взаимоучителната метода на Неофит Рилски.

След като получила необходимите знания девойката се завърнала в Плевен. На първи октомври 1841-а година в килия към църквата „Св. Николай” училището се открива с двайсетина девойки от града. Първоначално те пишели на пясъчни сандъчета и восъчни дъсчици с калем; по-късно започнали да се учат да смятат от едно до хиляда, включая четирите действия с тези числа.
Невежеството отстъпвало бавно. Много от първенците на града и будни граждани подпомагали новооткритото училище, като изпращали в него децата си. По-бедните плащали на Наставницата с брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събирало средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане, за да не останат слепи за светлината на знанието. Но мнозина граждани не искали да приемат начинанието. По всевъзможни начини те укорявали делото на епископ Агапий и Наставница Анастасия, стремили се да отлъчат девойките от училището. Въпреки това просвещението продължавало и се утвърждавало както в сърцата на жадните за знание момичета, така и на техните неграмотни майки, на които учителката напомняла: „Майката е най-първа наставница на децата си. Как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безпросветна?”

Следващата година владика Агапий разпратил надлежни писма до родолюбиви първенци по градовете на цяло Българско – от там да изберат и изпроводят по една будна девойка, която да се изучи в плевенското школо, та после тя да отвори училище в бащината си къща. Красивата Цвята Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристигнала от Враца и станала най-прилежна от всички девици. Ловешките първенци изпратили смирената и трудолюбива Параскева Нейкова; от Свищов дошла Пелагия, която почитала знанието, но не търпяла лудориите на малките момичета; от София изпратили борбената и умна Мита Николчева. От Шумен, Русчук, Сливен, Пазарджик прииждали девици в различна възраст, жадни за просвещение.

През 1846 година в списание „Любословие” Константин Фотинов пише за първата българска Наставница: „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави като светило на свещник и да свети, като Денница между небесни звезди. Така и тя сред своя женски род и пол засия.”. Навсякъде, където прочели думите му за плевенското школо и Наставница Анастасия, народът честно проумявал, че жената е драгоценна половина на човешкия род и пращали момичетата си за наука в къщите на онези девойки, вече получили знания при плевенската учителка!

По време на Руско турската освободителна война, когато градът стене от студ и мъка под разрушените домове, Наставница Анастасия и нейните ученички търсят сред руините деца, така необходими за живота на нова България!

„Инициаторка на много полезни начинания по събуждането заспалия дух на българина, съучастница във всички народополезни начинания в града ни до преклонна възраст, Анастасия Димитрова остави добър спомен между съгражданите си. След половинвековна деятелност за в полза на народа си, се посвети в служение Богу и през 1894 г. напусна града ни, като се засели в Йерусалим, гдето живее и сега, забравена от всички, даже от тези, за просветата на които е дала цели 50 години от живота си”.

През 1894 г. Анастасия Димитрова заминава за Израел с намерение да остане завинаги по светите места. През 1896 г. пише писмо от Йерусалим. Авторът на статията в сп. „Светлина”, поискал да остане неизвестен, дава сведения за нейния живот и прилага снимката й като монахиня, приела духовно име Анна. Той не скрива тревогата си – да не бъде забравен нейния принос в епохалното дело по ограмотяването на девойки във време на безпросветна тъма!

В Плевен винаги е имало училище с нейното име, а през 2011 г. по повод 170 години от откриването на първото българско девическо училище, под стрехите на СОУ „Анастасия Димитрова” беше създадена експозиция „Образованието през ХІХ, ХХ, ХХІ век”. Застанал сред пясъчните сандъчета и съвременните компютри, съвременният човек неволно си задава въпрос – как ли ще изглеждат класните стаи след още 170 години?

Странно е, че и до днес по света има милиони момичета и млади жени, за които не е прието да получават светски знания. Това предполага, че  подвигът  на Наставница Анастасия, отминала от света през март 1898 г. в Йерусалим, продължава да вълнува милиони съдби, които очакват своето Възраждане и просвещение.

Прочетете още:
"Второ пристигане на Малкия принц" е новата книга на Мариана Еклесия
Премиера на "От книгата на живота" от Мариана Еклесия
Мариана Еклесия: Бог винаги е с нас, но ние не винаги сме с Него