Изабела Шопова: Пътуването до Антарктида не може да се сравни с нищо друго по хубост и приключение  -  Интервю

Изабела Шопова: Пътуването до Антарктида не може да се сравни с нищо друго по хубост и приключение
Запознайте се с Изабела Шопова и нейната книга за Антарктида "На юг от разума", издателство "Колибри". Може би някой от вас я познават вече от предишните й две книги, също пътеписи - "На изток - в рая" и "На запад от рая", а също и с книгата й - "Самоучител за преднамерено убийство на скуката", и трите също на "Колибри". Но, сега ще говорим за Ледената красавица на Юга, любовницата и омайницата Антарктида. Накратко предисторията - Изабела Шопова прекарва един месец, през януари 2016 г., на българската антарктическа база на остров Ливингстън. Така се ражда книгата "На юг от разума" - пътепис, който е много повече от пътепис, 500 страници удоволствие. (Видео с Изабела Шопова)

Книгата е със сериозен обем – малко над 500 страници. Имаше ли нещо, което отпадна, не включихте в нея?

Първоначалният ми проект за книгата за Антарктида съдържаше 140 теми, които аз бях открива в предварителното си проучване, теми, които на мен ми бяха интересни. В окончателния вариант книгата  94 глави, тъй като се наложи да съкратя някои неща, които сметнах, че нямаше да са интересни на широката публика или пък бях успяла да ги включва в другите глави. Съкращаването на 150-те страници не беше за сметка на смисловото съдържание, а беше само въпрос на редакция, установявайки, че не можех да пожертвам нито един от различните елементи и аспекта от портрета на Антарктида, който се оптивах да нарисувам.

Представяте ли си типовете читатели, които ще посегнат към книгата?

Надявам се книгата да е интересна. Опитах се да я насоча към широк читателски кръг като включих различни теми, за да има по-нещо за всекиго, независимо с какви намерения читателят подходожда към темата. Има глави, посветени на подготовката, на необходимата екипировка. От личния ми опит знам, че подобна информация е много полезна, защото аз самата търсих такава от хора, които са били там. От друга страна книгата съдържа много фактологическа информация, емоционални, лични преживявания, философски въпроси и исторически теми. Замисълът ми беше да покажа на всеки българин, че независимо, че Антарктида е толкова далеч от нас, независимо, че тя не присъства в нашия делник, в мислите ни, тя все пак ни принаджлежи, наша е. Антарктида е част от нашата планета и тя участва в динамиката на нашия живот и ние също имаме отговорност към нея. Промените в климата й променят климата на Земята, променят нашия делник и нашето бъдеще. Всяка наша постъпка, всяко решение, което взимаме, е важно и влияе на Антарктида. Например: дали да използвам пластмасова сламка, която после ще изхвърля и тя може да попадне в окаена, и да стане причина за смъртта на някои от антарктическите жители. Ние сме свързани с Ледената кралица на Юга, независимо дали искаме и дали си даваме сметка за това.

Какви качества трябва да има човек, за да се впусне в приключението „Антарктида”?

Не съм сигурна. Хората, които аз срещнах на Антарктида и в българската база са много различни и по никакъв начин не мога да ги обобщя с една дума. Има приключенци – хора, които търсят различното преживяване и за това са там. Но те не са единствената категория. Има хора, които са сериозни професионалисти, които са много отдадени на своите изследвания, на целите и търсенията си. Те може да не са непременно с приключенски дух и да трябва да преодолеят нежеланието си да пътуват, всички проблеми на пътуването и престоят там, за да могат да си свършат работата. Има и хора, за които пътуването и приключенито въобще не са аспект, който обсъждат. За тях е важно да си вършат добре работата: това са хората по поддръжката на базата, които отговарят за безопасността на всички обитатели на базата. Те работят като делнични труженици и в това няма никакъв елемент на приключение. Въпреки, че опасностите са безбройни, а мястото е екзотично. Хората са най-различни. Но, за да поемеш на такъв дълъг път, според мен, трябва да има нещо – не знам дали е ген или нещо в духа ти, което да те подбутва и да не ти позволява да уседнеш в ежедневието си, да те кара да си задаваш въпроси. При всички случай имаш нужда от сериозна мотивация. Пътуването до Антарктида не е лесно, в никой смисъл. Изисква продължителна, сериозна подготовка.

След като се върнахте от Антарктида всяко следващо пътуване сигурно ще ви се види много по-лесно?

Има такъв момент. След като се върнеш от Антактида си даваш сметка, че вече нищо друго не може да се сравнява по хубост и по приключение. Това бях чела и в книгите на други антарктици, във всяка книга се споменаваше за това, но аз го подцених. Затова за мен завръщането беше голям шок. Очаквах преходът ми да е лесен, лесно да се завърна към удобствата на моето ежедневие, към прешното ми Аз. Оказа се изключително трудно, защото се бях променила и повече не можех да се наместя в комфортната ми формичка с моето тяло и моят дух в ежедневието си. Отне ми месеци да се адаптирам към уж обичайната, позната, домашна среда.

Метафората, която ми хрумна е за кристалчето от огледалото на Ледената кралица, което засяда в окото и в сърцето на всеки, посетил Антарктида. Заради него след това нищо вече не може да се сравнява с нея и тя остава завинаги най-най-най-привлекателната. Мисля, че това кристалче е нещото, което кара всички антарктици да се връщат отново и отново там. Антарктида остава завинаги в сърцето им като постоянен зов на сирена. Българските антарктици, пък и в книгите на първите покорители на Антарктида, много често я наричат „ледената любовница”. Има нещо трудно за обяснение, което привлича хората към нея.

Освен многобройните ефекти на книгата върху мен, признавам и този, че вече сутрин, докато чакам на спирката на автобусите, вече не ми е студено и си казвам, че нямам право да се оплаквам, защото на Антарктида е много по-студено.

Да, има такова нещо (смее се.) Мои познати наскоро ми казаха същото – да не се оплаквам, че ми е студено, щом съм била в Антарктида. Истината е, че Антарктида е най-студеното място на планената ни, но моето контректно преживяване беше в българската база на остров Ливингстън, посред лято. Това означава, че времето там беше доста меко. Температурите не са падали под минус 7 градуса. А ако времето е лошо: има силен вятър или е много студено и има други рискове, хората не излизат от базата, където имат условия за съществуване. Така че, трябва да призная, че аз не студувах много или може би не си спомням студа, защото след всички други приключения и адреналина, който непрекъснато се помпа в кръвта и мозъка на хората, студът е последната ти грижа. Нещото, което не очаквах, но което беше ежедневие там, беше необходимостта да се гази в океана. Българските антарктици нямат за нищо Южния океан - ден през ден газят в него. Никога не си бях преставяла слизането си на Антарктида по този начин и предполагам, че повечето хора нямат тази идея в ума си. Но тъй като базата е на брега на океана и най-лесно се пътува до други места по вода, а базата няма изграден кей, няма условия за пристан на лодките, единственият начин да се натоварят хората и багажите в тези лодки е да се гази в окена. Действително е екзотично преживяване - да правиш това в леда, който плува във водата („ледената супа”, както я нарича Изабела Шопова в книгата, бел. ред.). И също така, да се знае – непромокаемите костюми са само теоретически непромокаеми. Ти си непрекъснато мокър. Един от младите антарктици на базата, който като мен беше за пръв път там и минаше също като мен през своите философски открития, един ден заяви: „Едно нещо съм научил – на Антарктида няма начин да си опазиш краката сухи.” Това е един от уроците на живота там.

Кои са неочакваните ползи от книгата?

Не подозирах за въздействитето на книгата върху читатели, които не познавах, върху хора, за които не съм мислила и не съм писала тази книга. Благодарна съм, че те направиха жеста и отделиха време да се свържат с мен и да ми споделят различни неща. Например: че в моята книга са намерили вдъхновение, облекчение на състоянието си в труден момент, намерили са добро настроение с нещо забавно, интересно, интригуващо, което ги е отвлякло от тежките им мисли, че са намерили надежда. Много жени на средна възраст, тоест подобни на мен, ми казват, че с тази, и с другите ми две книги, съм им дала повод да се замислят как животът може да бъде различен и по-интересен, дала съм им смелост да се опитат да направят нещо или признават, че вече са постигнали нещо в резултат на историите, които аз споделям. Това действително е неочакван подарък.

Срещата ми с читателите е безценно нещо. Когато пишеш книгата, ти си сам. Обикновено си представяш близките ти хора как я четат. Поне за мен е така – пиша книгите, за да споделям истории с близките си хора, с приятелите си. Като че ли си на самотен остров и хвърляш в океана бутилки с писма. Надяваш се, те да достигнат до някого, но не си сигурен кой ще ги прочете. Когато получиш обратната връзка, това е потвърждението, че не си сам, ти си част от общност от хора като теб, които имат сходни на твоите идеи, вдъхновения, желания, потребности. Това е окриляващо.

Гледате ли към следващо пътешествие?

В момента, не. След Антарктика е трудно човек да си намери нещо достатъчно предизвикателно. Например никога не ме е привличало да изкача Еверест. Предполагам, че трябва да мине малко време, като ми дотегне удобното ежедневие, ще ми хрумне нова идея за пътуване.

Откъс от книгата

реклама
Коментари 0 коментара

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Сънувах, че сънувам. Събудих се насън и с радост установих, че още спя

    Жарко Петан

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2017, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
eXTReMe Tracker