С Петър Денчев разговаряме по повод премиерата му “Едноокият цар” от Марк Креует в Драматичен театър “Стоян Бъчваров” Варна. Петър е български театрален режисьор и писател. Завършил е режисура за драматичен театър при проф. Здравко Митков през 2010 г. Има различни награди за проза и поезия (“Екстаз” – сп.”Алтера”, “Веселин Ханчев”, нограда за нов български роман “Развитие” – 2007 г., поощрителна награда на Рафайзен банк на конкурса “Южна пролет”). Автор е на романа “Тихото слънце” (ИК “Жанет 45”) и сборника с разкази “Истории в минало време” (ИК “Жанет 45”). Има множество публикации в печата. Поставя “Жената от миналото” от Р. Шимелпфениг (ДКТ “К. Величков” Пазарджик), “Карнавал” от Ж. Галсеран (ДТ “Гео Милев” Ст.Загора), “Медея” по Еврипид, Ануй, Драйер (ДТ “Сава Огнянов” Русе), “Морски пейзаж” от Е. Олби (НТ “Иван Вазов” София, 2013), “Бурунданга” (ДСТ “А. Константинов” София, 2014), “Мизантроп” (Фабрика 126, Сдружение Клас, Altronics light & suspacious, София ,2014), “Различният” от А. Слаповски (ДТ “Н. Коканова” Ямбол), “Убийство в експреса” (ДСТ “Алеко Константинов” София, 2015), “Дванайсета нощ” (ДТ “Сава Огнянов” Русе, 2015), “Едноокият цар” от Марк Креует (ДТ “Стоян Бъчваров” Варна, 2016). Негови представления са гостували на различни фестивали в Сърбия, Румъния и Косово. Гост е на литуратурни резиденции и фестивали в Сърбия.(Автор на снимките от "Едноокият цар" – Тони Перец)
Какво те отведе във Варна?
Варна всъщност е моят роден град, но досега не съм работил там. Израснал съм с театъра там и до голяма степен той е определил първоначалните ми нагласи за това изкуство. Щастлив съм, че точно там реализирах този спектакъл, защото открих онези актьори, които бях гледал на сцената все така гладни за провокация, заредени със съвременна рефлексия, с отворени умове, здраво стъпили на земята.Изключително се радвам на срещата си на сцената с Милена Кънева, Биляна Стоева, Симеон Лютаков, Пламен Димитров, Николай Божков. Всеки един от тях прие ролята лично и това въвлече собствените им лични преживявания в работата. “Едноокият цар”, с който се разхождах около две години и водих преговори, всъщност е жанров микс от политическа и социална сатира, която прелива в черна комедия. Много се радвам, че с екипа успяхме да пренесем тревожността си от живота в работата си, в най-добрия смисъл, разбира се.
Кажи малко за сюжета?
Става дума за приятелска вечеря, в която се срещат две семейства – съпругите се познават от младостта си, а мъжете никога не са се срещали. Годините са ги отдалечили и са ги отпратили в различни социални кръгове. Сблъскват се протестиращ с ляволиберални възгледи, с извадено око от гумен куршум на един протест и извършителя на изстрела – полицаят. Той от своя страна е дясно радикален, консервативен, радетел на простите неща и реда. Темите, върху които сме се фокусирали са узаконеното държавно насилие, социалната отговорност, политическото позьорство и възможността човек да търси истината в един все по-объркан и фрагментиран свят. С актьорите работихме много върху тази мотивация, занимавахме се с това, доколко нашите социални и политически убеждения са обтекаеми в живия живот; дали издържат на напрежение, доколко са пропускливи. Много е вълнуващо да търсиш логиката кога човек е склонен да се отказва от тях или поне формално да ги проветри, за да постигне своите лични цели.Още повече, че ситуациите са написа с много ироничен и критичен тон. Оказва се, че моралът не е универсална категория. Интересното е, че актьорите трябваше да работят извън представите си за определени персонажи, те трябваше да се занимават с точно конкретни проявления на определени хора; с проявления, които са силно противоречиви, ако бъдат разказани в рамките на два часа.
Как минаха премиерите и какво се случва след тях?
Спектакълът се прие много добре, провокира разнообразни реакции сред публиката. Опасенията, че толкова остра социална тема няма да бъде добре възприета, отпаднаха много бързо, и то благодарение на актьорите, които работят много добра и успяват да придадат плътност на тези персонажи, които са написани с много иронично отношение от автора. Текстът е написан, така че изисква да му се отдадеш напълно, пълна вярна и наивност, никакво отстояние не бива да има между персонажа и актьора. Така че очаквам с нетърпение да видя как ще се развива представлението.
Работиш във Варна, в Русе, в София. Как успяваш?
Не е много трудно, защото рядко нещата се застъпват. В Русе направих съвременна интерпретация на “Дванайсета нощ” по Шекспир. Много добре познавам актьорския състав там, защото работя за втори път и съм доволен, че точно там се случи това представление. В края на април представлението ще гостува в София, в Сатиричния театър в рамките на дните “Шекспир е жив”, организирани от Британския съвет. Преди това направих и “Пристанища и стаи”, поетичен хепънинг, който се игра в една историческа къща в Казанлък. Искам да ми остане време, за да видя как се развиват и представленията ми в София.
Как се твори в днешната сложна, сведена до абсурд ситуация в страната, тук освен театъра, включвам всичко, което ни заобикаля, дори в политически смисъл?
Не мога да кажа, че има дори относителен комфорт в работата ми. Що се отнася до театъра, настъпи ситуация, която се занимава с това да реши някакви финансови въпроси, но всъщност утвърждава философията, че публиката трябва да диктува вкусовете; на практика в изкуството чисто икономическата логика не може да съществува. Много е трудно, защото всичко, което се случва е придружено от много неинформираност, така или иначе липсата на културна политика вече е осезаема дори на физическо ниво. Големият проблем е, че светът на изкуството е непознат за много хора, включително и за политическата класа, така че онези, които наистина разбират неговата специфика, неговите особености, не могат да сведат това до знанието на онези, които не го разбират. Изкуството е рискова дейност, пред която има много неизвестни, но тя е много лично занимание и иска лично отношение и управление. Трудно е да съществувавт стандарти или пък да се прогнозират успехи и провали. Най-важното е, че изкуството има цена. Мисля, че Явор Гърдев го фомрмулира много добре в няколко интервюта и текстове – тази цена означава да не се правят компромиси. Разбира се, не цитирам, опитвам се по спомени да си върна онова, което слушах в няколко негови интервюто и то силно резонира в мен.
В тази сложна ситуация, която е от години, българското изкуство не е ли длъжник на обществото? Не е ли негова роля да води, подсказва, дърпа и бута хората напред?
Сложен въпрос. Би могло да води онези, които имат потребност от него. Онези, които виждат изкуството като украшение на своето еснафско съществуване, не биха могли да видят нещо водещо в него. През 90-те години на миналия век имаше много адекватни български опити – както в театъра, така и във визуалните изкуства, в музиката, появи се “Естествен роман”на Георги Господинов. Те бяха и политически ангажирани, и социални. Днес, бъгарският театър твърде много се е отдалечил в някои случаи от онова време, най-вече технически, защото съвременните технологии са много силно застъпени в правенето на театър; а също така изчезнаха и опитите за социално говорене от големите сцени. Това се случва в по-малки и свободни формации като “Реплика”, някои опити на студиото за документален театър “Вокс Попули”. Системата, в която се намира държавния театъра на теория му гарантира инфраструктура, за да може да се произвежда и разпространява. Но до тук, това е теоретично положение. Когато основната мотивация за съществуване на тези институции е изпълнението на бюджетни рамки, изкуството се превръща в територия на принудата, а не в територия на свободата, каквато трябва да бъде. Последните години принуждават театрите да се харесват на всяка цена на своята публика. Критичните нотки изчезнаха. Така лицемерно се покриват и истинските проблеми в обществото, замитат се и това прави нещата много трудни. Натрупват се срам и страх да се говори по същество в изкуството. Смятам, че дори и да просъществува опит за водене на културна политика, тя няма как да се провежда, когато липсва компетентност в управлението на театрите и липса на идея кое е ценно и кое не в българската култура. Няма ясни приоритети, които да бъдат интегрирани и сведени до изпълнение на място.
Много ми е тъжно, защото с теб обсъждаме тази тема от много години, а единственото развитие по нея е негативно.
Развитието е негативно, но това не се разбира ясно и детайлно. Истината е, че да за може тази система да съществува, за да съществува изкуство въобще, трябва да има цена на изкуството. Извън бодряшкия тон, извън народняшката приповдигнатост, изкуството има цена, извън всякакви случки на самодейност, когато се извършва организирано, в държавни институции, трябва да бъде подкрепяно. Иначе се намираме в ситуация, в която институциите започват да самовеличаят, вместо да общуват ясно с публиката и да свеждат до знанието й неща, които те могат да правят. Формалното разбиране на управление в културните институции на практика ги свежда до прости бюджетни разпределители. Това не произвежда нищо. В трудните години, когато в държавата имаше много по-малко пари и България не беше част от Европейския съюз, имаше театрални ръководители, които успяваха да произвеждат събития, да поддържат развитието на театрален език и тенденции, колкото и трудно да беше. Пример за това е Варненският театър, който и сега се опитва да бъде такъв.
Както и да го погледнем, изкуството е сложна материя, която изисква лично отношение, защото и неговото менажиране трябва да е лично.
Има ли светлина в тунела?
Светлина в тунела има, доколкото тези неща зависят от нас, тези които правим нещата. Политиката на оцеляване е много късогледа политика. Изкуството е територия на личното и това трябва да се повтаря многократно и успешността на едно или друго начинание е несигурен, трябва да има относителен финансов комфорт. Много пъти сме говорили с теб каква е ролята на образоването. В крайна сметка обаче изкуството не може да се приравня с образованието, защото то е израз на вътрешното неспокойство на определени хора, на тяхната несигурност в днешния ден, на тяхните тревоги в личните им творчески перспективи и силните стремежи да кажата онова, което мисля, че е важно. Никак не ми се иска изкуството в сферата на сценичното в България да се превръща просто в дебелашко еснафско забавление или пък в скопена работилница за спектакли – конфекция. Мисля, че трябва да се върнем към онова, което целият свят открива в живите изпълнителски изкуства – че те са шанс за среща; за уникално преживяване и контакт между творци и зрители, за участие в един свят, в който могат заедно да стигат до важни въпроси.