Яра Бубнова от Институт за съвременно изкуство

Яра Бубнова е по образование изкуствовед, завършила е специалност “История и теория на изкуството” в Московския университет в Русия. Има специализация по мениджмънт на музеи в Лондонския университет, специализация по куриране на изложби за съвременно изкуство в Института по история на изкуството към Виенския университет. Работи в НГЧИ от нейното откриване през 1985г. Прави изложби на съвременно изкуство в България и чужбина. Шест години преподава в НБУ, преподава в СУ “Климент Охридски” в магистърска програма “Културология”. Била е куратор на български и международни изложби. Основател и директор е на ИСИ (Институт за съвременно изкуство) в София. В момента е председател на Българската национална секция на Международната асоциация на критици на изкуството. Член е на Международния комитет на куратори. Първият си кураторски проект “В търсене на отражението си” прави през 1993г. в Пловдив. Има около 200 курирани изложби в страната и чужбина. Тази година има реализирани три изложби като куратор: Второто московското биенале с проект “История в сегашно време”; изложба, с която се откри нов музей във Виена – “От кога не сме се виждали” с участието на австрийски художници; изложба в Музея за модерно изкуство в Дуисбург  –  “+2 – съвременно българско и румънско изкуство”.

Ти си директор на ИСИ (Институт за съвременно изкуство). Как ИСИ се помества на съвременната художествена сцена?

ИСИ в момента е практически най-старото сдружение на художници и куратори. То е учредено през 1992 г. във връзка с първото българско участие в международно биенале Истанбулското. Куратор на това участие през 1992 г. беше Лъчезар Бояджиев, аз бях комисар и се занимавах с практическата страна на нещата. Ние регистрирахме нашия институт като сдружение с нестопанска цел. Съответно преживяхме всички законодателни промени. Когато направихме това сдружение бяхме общо 7 души членове и основатели. Първата задача на Института, когато го създадохме беше популяризирането на съвременното българско изкуство по света. Нашата цел беше репрезентацията на съществуващото българско съвременно изкуство, на неговата проблематика, концепции, индивидуалности. С това са свързани голямо количество наши участия в Международни биеналета. Участвали сме по покана и чрез държавни конкурси и под други форми. През 1994г. ИСИ за първи път направи такова участие на Биеналето в Сан Паоло.
Втората задача, която ИСИ постави за себе си, като неделима от първата е архивирането и създаването на база данни на съвременното изкуство. Тогава имаше център “Сорос”, който отговаряше за това. За съжаление той не се справи с тази задача. Ние в момента притежаваме може би най-пълната информация за това какво се е случило в българското изкуство от края на 80-те години до ден днешен. Имаме проект-мечта да се издаде тази информация във вид на хронологичен сборник на събитията, които са се случили в България. Доста хора работиха години наред по събирането на информация. Друга задача на ИСИ е образователна програма, която не е претендирала да бъде образователна институция в рамките на някакви академични знания. Винаги когато имаме такава възможност каним хора да изнесат лекции, полагаме усилия кураторите от страната да се срещат с художниците, да има някакъв нормален професионален обмен на информация. ИСИ през цялата си история няма постоянно изложбено пространство и не сме се стремили към това. От тази година се надяваме да имаме по постоянно помещение. От месец октомври ще имаме малка галерия в центъра на София. Сега упорито готвим програмата в перспектива за две години. Ние работихме с галерия АТА център за съвременно изкуство, която не беше комерсиална. Първоначално това беше галерия АТА Рай – една от първите галерии в България (съществува от 1991г.) със собственици Раймонда и Анастас Мудови. Те ни предоставиха безплатно помещението и там реализирахме Визуалния семинар, който включваше изложби, дискусии, публикации.

Как мислиш, България представи ли се подобаващо на 52-то издание на Венецианското биенале?

Имам много голям интерес към това събитие по редица причини. Една от тях е абсолютното ми убеждение, че България непременно трябва да участва във Венецианското Биенале. За една държавна културна политика това е много съществено, защото по този начин държавата поставя себе си на картата на съвременното изкуство и заявява своята съвременност в пространството на културните политики и посветеност на бъдещето на собствената си култура. Ние правихме огромни усилия България да участва в биеналето, започвайки от 100-годишнината на биеналето през 1995 г., когато френския куратор Жан Клер е правил нещо като преглед на страните – участници във Венецианското биенале, след което са престанали по някакви исторически причини. Тогава от Европа се оказаха много повече страни отколкото бяха преди това и ние много се надявахме, че България може да се впише в програмата. Двамата с Недко Солаков написахме едно писмо до президента Жельо Желев с настоятелна молба държавата да се включи в това събитие. Естествено с по-голямо количество български художници и с по-голям успех на българското изкуство на международната сцена постепенно дойде и признанието. Смятам, че избора на художниците тази година беше много удачен. Те и тримата са с вече признати постижения и са разпознаваеми имена в международното пространство на съвременно изкуство. Съвременната култура не може да бъде национално ограничена. По редица причини тя става глобална – чрез използване на средставта с които борави, чрез предвиждане на много по-голяма перспектива отколкото само национални задачи. Според мен трябва да се раздели много сериозно самото представяне в рамките на Венецианското биенале и нашите местни критики към това представяне, които са абсолютно заслужени. Отново това стана почти случайно, неясно, без никаква прозрачност и логика в начините по които са номинирани кураторите и са избирани художниците. Българската общественост няма никаква възможност да разбере кой отива да я представлява там. Опасявам се, че за съжаление това ще стане и следващия път, защото Венецианското биенале е голям шанс. Това е покана от офиса на ЮНЕСКО във Венеция. Преди това такива покани са получили Албания и Македония – страни, които си нямат постоянни павилиони. За съжаление това зависи от Министерство на културата и няма никакво друго административно тяло, което да се занимава с националното ни участие във Венеция. Т.е. държавната администрация трябва да се занимава с това. Хората, които бяха недоволни от това, че стана в последния момент, нямаше нито конкурс, нито някаква ясна процедура по назначаването и финансирането. От една страна това е национално участие, а от друга страна държавата практически по никакъв начин не го осъществява. Тя го дава като някаква концесия. Тук възникват всякакви противоречиви разговори. Има елемент на случайност, от който много хора са недоволни от липсата на прозрачност и на достатъчно четлива процедура.

Какви са механизмите при избора на куратор за дадено събитие от художествената сцена?

Това е много интересна тема. Много се радвам, че ти задаваш такъв въпрос. Няма закон – нито местен, нито международен за начина по който се избират куратори. Обикновено в страните, в които е много по-интензивен живота на съвременно изкуство има някака логика. Едно конкретно лице базирано върху това което то прави може да представи националната култура. Най-чиста в тази демократична логика като държава е Холандия. Там системата по-номиниране на куратор е най-очевидната. Обикновено се избира този човек, който голямата комисия свързана с Министерството, с държавната фондация за подръжка на съвременното изкуство и други частни фондации привиждат този конкретен куратор като човек, който днес, имено тази година този човек говори за нещо, с което холандското изкуство се свързва. Има и съвсем друга логика – аз си спомням,че руското национално участие, националния павилион в Русия прибегна към една доста прагматична концепция, когато Министерството не е имало пари за да финансира своя национален павилион те са се обърнали към художници и куратори, които да намерят пари за да не бъде пропусната годината. През 1997 г. живописеца Максим Кантор сам си е финансирал павилиона и сам е участвал там. Има логика на кураторски проекти, които се подават в повечето наши съседи (социалистическата логика на управление на културата). До ден днешен кураторите подават своите проекти в конкурс. От Министерство на културата избират човек, чрез експерти и комисия. По този начин се решават нещата в Унгария и в Полша. В България нямаме никаква логика – нямаме нито конкурс, нито назначаване, нито фиансова система…

По какви показатели избираш творбите, с които да участват художниците?

По цялата логика на моето виждане на смисли и ползи на съвременното изкуство, в които аз сериозно вярвам няма някакъв прост механизъм с който да се избират работи. Всеки път се избират по различен начин и винаги се изхожда от това какво прави художника и какъв опит вече има и за какво всъщност той говори.

Ти си куратор на Московското биенале 2007. Какви са неговите амбиции?

Московското биенале е едно от най-новите от такъв мащаб в света, които познаваме. Първото биенале беше през 2005 г. Това е чисто държавна инициатива, както в повечето случаи става. Това е много скъп и сложен за организация проект. Руското Министерство на културата, бидейки изключително консервативна бюрократична институция от 2000г. си дава сметка че всички тези форми, с които Русия се репрезентира в чужбина са много достойни с изключение на формата за съвременно изкуство. Макар че много руски художници са успешни на международната художествена сцена това става чрез изпращания на посланичества. Министерството инициира биеналето с идеята: “Осмисляне на руската художествена сцена, като част от международната”. За първото биенале бяха поканени група международни куратори, с която съм свързана и аз. Бяхме пет човека, които направихме един проект. Многократно ходихме в Москва, проучвахме ситуацията свързана с московската художествена сцена. Проектът се казва “Диалектика на надеждата”. Това е тясно свързано със сложната политическа ситуация на Русия, с проблематиката през 90-те години – сложната логика на разпадане на гигантска социалистическа империя, тотална промяна на културния статус на държавта. В този проект участваше Иван Мудов. Второто биенале 2007 г. беше реализирано от същите куратори. Направихме го на съвсем различен принцип. Всеки от нас правеше отделен проект. Моят проект се казва “Изкуство в сегашно време”, използвайки граматическата логика, езикова система която обвързва нещата с днес и със сегашното. Всички художници, които поканих са от Източна Европа – една международна сцена, която е много непозната в Русия. Те винаги гледат над нашите глави към много по-големи културни пространства и към много по-развити художествени сцени. На мен ми се искаше да им представя едни образцови работи на художниците от Източна Европа, защото ми се струваше че те имат какво да кажат на Русия в тази постсоциалистическа логика, травматичната трансформация на случване в културата между държавното управление и парите. Направих един проект, в който поканих художници, които познавам отдавна и ми е интересно да работя с тях. В частност Анри Сала – албански художник, който живееше дълги години в Париж, сега живее в Берлин, Карстен Николай от Източен Берлин, Артур Шмиевски от Полша, Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев и др. Убедена съм, че биеналетата са изключително полезни. Тук от България можем да проследяваме непосредствено какво става с Истанбулското биенале. Международното биенале се оказва най-достъпната и най-евтина логика, с която една културна сцена се вписва в международното пространство. Не случайно се използва тази дума във връзка с биеналетата “брендинг” – поставяне на градовете на световната карта чрез някакво голямо събитие в културната сфера. Аз не призовавам да има реално голямо биенале в България, не защото няма смисъл, а защото в България инфраструктурата на съвременното изкуство е неподготвена. Много трудно мога да си представя, че може някаква институция да се справи с истинско голямо биенале със сериозно производство на проекти, финансиране и всичко останало. Макар че човек не трябва никога да се отказва.

Още по темата

Снимки:
1. "Безгранични граници", 2003. Реализация на международен проект в София от ИСИ, куратор Яра Бубнова.
2. Иван Мудов, Musiz (рекламен билборд на фиктивно откриване на Музей за съвременно изкуство в София), 2005.
3. Лъчезар Бояджиев, "Стефан и неговите зетьове", 2003. Проектът е осъществен в рамките на Визуален семинар.
4. Явор Гърдев, "Визуална полиция", 2005. Проектът е осъществен в рамките на Визуален семинар.

Сподели в: