Янко Бреков: Просто трябва да се пише собствена музика, това е

Един непринуден разговор с Янко Бреков от нашумялата група "Помориънс".

Какво помниш от първите години на групата, как започна всичко?

Първите години на групата… това беше доста отдавна. 89-та година, на 22-ри август, които сега ще станат… 24 години с „Артерия“. Утре ще станат 24 години. И се събрахме на новия кей на Поморие на концерт на група „Атлас“ – тогавашния, с Дони още като бяха. И тогава си казахме: „Вече четирима членове имаме, сега ще започваме да правим репетиции“. Аз бях написал около петнайсетина-двайсет песни и… джаскаме, и просто започнахме. Някъде след около три месеца имахме репертоар за концерт. Това е съвсем в началото, като първа група.

Кой е моментът от живота на групата, който никога няма да забравиш?

Момент, който няма да забравя, беше концертът в Paradiso, в Амстердам, който е бивша църква, където са свирили всичките най-велики, поне мои, идоли – като започнем от Roling Stones, Боб Марли, Nirvana, и много още хора, които вече не са на този свят. И когато стъпиш на тази сцена, ти просто усещаш енергията и всичко, което е било там. И просто е магически момент, това не може да се забрави. Сцената е около пет метра дълга, три метра широка и два метра висока и, както казах, е бивша църква и има около 1500 места с балкончетата и отдолу, и всичко беше супер full, супер яко наблъскано, и ние подгрявахме тогава на сръбска група. И вокалът на бандата дойде и ми каза: „Янко бре, вие сте много по-дОбри от нас!“ (смее се). На същото място свирихме и с Джони Уинтър и още яки,  Cannabis Cup…  Paradiso, със сигурност, Амстердам.

А моментът, който не искаш да си спомняш?

Не искам да си спомням момента, когато бяхме на Трутнов фестивал и имаше наводнение в Чехия, 2004 беше или 2005 година. И гледаме как река Вълтава се покачва толкова, че направо вече залива мостовете, пък ние след четири часа трябва да свирим на двеста км нагоре. И си викам: това сигурно е заляло цяла Чехия, няма как да стане. Обаче отидохме на този фестивал, където имаше 50 000 човека, и ние свирихме след Sick of It All и Sepultura. Точно преди да излезем на сцената, Филип – нашият чешки-български китарист и вокал тогава, обяви, че няма да бъде повече в групата, пък аз толкова го обичах… обичам все още. И просто някаква негативна енергия се беше получила, въпреки че достигнахме до там, не беше наводнено. По едно време Хубето си включва баса и той не работи. Изкарахме концерта без бас, с негативна, лоша енергия. Това е лош ден в моята музикантска, така наречена, категория….не категория… карикатура, ха-ха, кариера.

Какво би посъветвал някоя млада група, тепърва започваща да свири?

Да пишат своя собствена музика, а не да правят кавъри. Да направят няколко кавъра, докато се научат, обаче… това, което винаги ме е дразнило, е това, че много от бандите разчитат или залягат само над чужди заглавия или над чужди банди, чужд имидж… изобщо всичко. Просто трябва да се пише собствена музика, това е.

Чувстваш ли се, като живеещ в Поморие, музикално изолиран от случващото се в София или изобщо в България?

Имайки предвид, че съм живял в град като Амстердам, където всеки ден от седмицата съм бил зает с джемсешъни, където съм се срещал с хора от цял свят, музиканти, и постоянната циркулация на готини хора, различни култури и всичко… Идвайки в Поморие и живеейки като отшелник – да, чувствам се по този начин и от четири години не съм излизал, обаче пък от друга страна го чувствам като рекреационен център, защото турнетата са много, много тежки – тръгваме в четвъртък и се връщаме в неделя. И там има много от всичко – от всичко по много. Обаче тези четири дена, които са ми дадени тук – дванайсет или четиринайсет часа почивка, спане, ядене, семейство, приятелка и всичко, ме навяват на мисълта, че колкото и да съм изолиран, все пак това ми помага за това да бъда все още жив.

Свирил си на една сцена с музиканти като Ману Чао. Какви хора са големите музиканти? С кого мечтаеш да споделиш една сцена?

Ману Чао е един много готин човек, даже го научихме на парчето „Обичам да пуша, да пия и да ям“, свирихме го заедно на бекстейджа, страхотен е. Даже неговият френски мениджър е и наш мениджър – така, както започна Pomorians, той направи цялата работа. Ману Чао е върхът. Много го обичам. А големите хора, големите музиканти – всеки е различен. Някои са се надули и вече не можеш да говориш с тях, някои са със секюрити, даже не можеш да се докоснеш до тях, някои имат „limited“ по двайсет метра да не се доближаваш, а пък истински готините си остават готини хора – както си говорихме преди малко, някои неща отприщват други.

На една сцена с кого би искал да излезеш?

Със сигурност искам да изляза на една сцена с Майк Патън от Faith no More, Mr. Bungle, там… другите производни, щото той е моят идол, той е от всичко по много, както преди малко се изразих. Наистина е велик, от всяка една гледна точка. Не съм влюбен в него.

Каква е разликата между холандската сцена и родната музикална сцена – твоите впечатления?

Всичко беше много непрофесионално преди в България, сега взе да става супер професионално, както е и в Холадния. Има си вече клубове – клубната сцена вече е на много добро ниво в сравнение с това преди 20 години. Тук няма монитори, няма микрофони, трябва да си носиш собствените микрофони, тук няма хора, които да ти организират бекстейджа – хладилника с бира, хапването, кетъринга…Разликата в заплащането между България и Холандия е в съотношение едно към десет. Тука е едно, там е десет – това е разликата. И там са много по-професионални и от много повече години го правят.

А в стилово отношение вкусовете им какви са, като предпочитания, в смисъл,  публиката каква е?

Обичат много българската традиционна музика, която аз смесих с метъла, в който са влюбени, а пък тук не искат българска традиционна музика, искат повече рок. Значи: “The grass is always greener on the other side” – там свирим неща от тук, затова сме по-авангардни, а тук свирим неща от там, затова сме…. супер Криско.

Би ли искал да емигрираш завинаги в чужбина и какво би те задържало тук?

Аз исках да емигрирам в чужбина и емигрирах, тринайсет години живях там. Върнах се тук заради любов. А пък ако има някакъв шанс да се емигрира някъде, където ти е осигурено всичко и ти се плаща за това, което обичаш да правиш най-много, бих го направил, но засега такъв елемент няма.

Казваш, че си персона нон грата. Кой не те обича и защо, според теб?

Аз съм персона нон грата, защото си изгубих личната карта, книжката за кола, задграничния паспорт и всичко останало, и съм наистина персона нон грата в момента, обаче съм събрал пари да си направя нови. А пък хората, които не ме обичат, да отидат да пушат и да пият малко и ще стане работата.

Срещу какво е твоят личен бунт?

Срещу шуробаджанащината, гръко-македонщината, малкия град и манталитета на хората, дето ги наричат в Щатите “rednecks”, селянията, простотията, чобанщината, чалгата – всичко, което е халтура, което е извън границите на нормалната интелектуална среда. Хората, които са… чобани, рибарщината… Нямам предвид рибарите. Защото чобаните в Поморие са рибари, а пък рибарите на село са чобани.

Освен в Pomorians, свириш и в “Артерия”. В какви моменти ти се иска да правиш по-твърда музика?

Твърдата музика е нещо много велико за мен, аз с това съм отраснал. Преди да стана металяга, бях брейкар. Обаче, когато свиря твърда музика, ми настръхва козинката – дет' се вика, chicken skin. Другите неща са малко… кино, видео, театър – всичко е вятър.

Как се залюбихте с бузукито и какво ти дава то, което китарата не може да ти даде?

Когато тръгнахме  97-ма година за Прага, на първи април, като на шега, аз си бях купил едно бузуки за четиресет лева от Джипето от Поморие и си бях взел и китарата също. И когато отидохме в Прага, разбрах, че бузукито е по-авангарден, по-различен инструмент от китарата. Тогава започнахме да свирим, и тогава разбрах, че в това нещо има хляб, има пара и всичко останало, има и жена. А пък китаристи – под път и над път. Някои добри, някои – лоши, зли, някои – зле… Обаче бузукито е нещо по-авангардно и различно и то ми отвори пътя към нови неща.

Коя в момента за теб е алтернативната музика и алтернатива на какво е тя?

Алтернативната музика в момента? За мене? Де да знам, аз… аз за алтернативна музика разбирам някакви яки, готини проекти, такива, дет' са наистина вън от този свят. Всичките различни проекти на Майк Патън, пак го споменавам, Tomahawk, всичко, което е от всичко по много, пак ги споменавам – това е алтернатива на отваряне на съзнанието и отиване към по-различна губерния, по-различна дестинация, нещо, което да ме изкарва от тъпите радиа и телевизии, и нормалната медийна музика.

В последните години страната е залята от рап-вълна. Има ли вероятност рапът да се превърне в новата чалга?

Той вече се превърна, защото текстовете са същите, само бийтът е различен. Обаче предпочитам рап, отколкото чалга. Въпреки че чалгаджийките не са лоши, мама му стара, ама много са изкуствени… червена точка.

Сега едни малко по-весели въпроси. Кога ще умре пънко?

Punk's not dead. Имам една фанелка, дето ми я подариха и се вижда на нея един дядо с една баба с гребените, бабата с бастуна го ръчка отзаде, вече са на около 80 години и пише отдолу „Punk's not dead”. Според мен пънкът няма да умре, защото пънкът не е просто начин на живот, не е просто музика, това е всичко за мен. Пънкът – дето Филип казва: „Бръснар, ти как може от металист да се превърнеш в пънкар?“. А аз викам: „Намерих си личността и собствеността най-накрая.“. Lost and found and still standing .

В какви отношения си с поморийската гроздова?

В много добри, особено ако имам пари да я купя… Не, много обичам поморийска гроздова, салатка и ракийка, това е велико. Обаче една или двечки, преди вечеря.

Храни ли музикант къща?

А, това е интересен въпрос. Един път взех един хляб, отидох и го дадох на една къща. И къщата не искаше да го изяде. Значи, музикант къща не храни.

Често губиш вещите си, какво не би искал никога да загубиш?

Сърцето си, музиката си, приятелите си. Не знам…

Каква музика се получава, когато използваш личната си карта като перце?

Тази, която се получава, когато Сиси Сърмата свири: „Черно дробче, съжалявам, аз така се забавлявам…“. Трябва да има някакво перце, а пък личната карта помага понякога, въпреки че после се чупи и трябва да ходиш да купуваш нова, да се редиш на опашка в полицията. Както и да е.

Последен въпрос. Първите ти думи, ако срещнеш някога Боб Марли?

Ако срещна някога Боб Марли, ще го питам дали ме е чувал как свиря неговите парчета и колко много съм плакал, колко много съм любил на неговата музика и колко много бих искал да съм в една група с него, или той с мен.