"Църква за сънища" от Боян Крачолов

Най-новата дебютна книга от поредицата "Нова българска проза" на издателство "Ерго" се казва "Църква за сънища".

Боян Руменов Крачолов (р. 1992, София) завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Режисура за драматичен театър" в класа на проф. Иван Добчев, а понастоящем следва магистратура по философия в Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Сред режисьорските му работи са "Това НЕ Е Хамлет", "Палата №6", "Срещу течението на Хъдсън", откъс от романа "Възвишение", поставен поради участието му в ателието "Възстановки" и други. Като актьор е участвал в спектакъла "Продадено" (по "Вишнева Градина") с режисьор Маргарита Младенова. Негови разкази са публикувани в "Литературен вестник" и списание "Страница". 

"Църква за сънища" е дебютна за Боян Крачолов. Въпреки това обаче тя представлява зрял и завършен текст, който разкрива оригиналния прозаически талант на своя автор. В тези трудноопределими в жанрово отношение фрагменти Боян Крачолов умело балансира между сюжетността и есеизма, демонстрира способност да изгражда поанта, съчетава иронията и автоиронията със задълбочено послание." – Ани Бурова

"Емоционални, романтични, мечтателни, момчешки, на ръба на алегорията и дълбоко в символизма, тези кратки текстове представят един нов автор в българската литература. Жанрът е проза, до такава степен дестилирана от всичко "прозаично", че в нея е останала преди всичко лиричната приповдигнатост на поезията. Често този тип писане гравитира в устойчива белетристика, но Боян Крачолов съзнателно се съпротивлява срещу това." – Кристин Димитрова

На 26 май, петък, от 18 часа с автора Боян Крачолов може да се срещнете на щанда на издателството на Панаира на книгата в НДК.

Предлагаме откъс от книгата: 

Нещо тука за писането трябва да кажа. Сигурно откога пиша. И защо. И какво ме провокира. За жени пиша ли. Колко често. Какво съм завършил. Какво правя с живота си. Кой съм изобщо. И какво си позволявам тука разкази да пиша, ами не се захвана с нещо смислено, на двайсет и четири станах вече, на какво прилича това, хайде малко по-сериозно.

Много въпроси, много нещо.

А то май винаги е било доста просто.

Пиша от нужда. От това, че нещо все не ми стига.

Пиша, за да избягам от себе си. Или за да се открия. Не съм сигурен вече кое от двете е, но май едното все води към другото.
Пиша, защото се влюбвам лесно. Трудното идва после. Та трябва пак да пиша. За да мога да се примиря с някои неща, с които не мога другояче.

Като ме боли, пиша. Или като съм щастлив. По същата причина се занимавам с театър.

Може би за да се преборя сам. Или да се разбера.

Толкова.

Другото го пише в книгата.