Днес си говорим с талантливия фотограф и фоторепортер Христо Русев. Макар и толкова млад, зад гърба си Христо вече има няколко самостоятелни изложби, първа награда от международен фотоконкурс в Занка, Унгария, и награда от СБЖ в категория "Отразяване на обществено значимо събитие" от наводненията в хасковска област от февруари 2012 г. Правил е снимки от редица горещи точки не само в България, но и из цяла Европа. Негови фотографии са публикувани в National Geographic, The Guardian, Associated press и други световни медии. Печели четири награди на конкурса БГ ПРЕС ФОТО 2016 г. Русев спечели първо място за фотожурналистика от чужбина. В тази категория той участва с три серии от по 12 снимки. В същата категория му е присъдено и трето място за фотосите от кризата с бежанците в Одрин. Второ място получава за документална фотожурналистика от България.
Към фоторепортерството Христо се насочва, когато през зимата на 2012 г. наводнения заливат родния му град Свиленград.
Какво кара един млад човек да търси и отразява социалните страни на живота, кризите, трудностите?
Интересен въпрос! В началото, когато започвах да снимам, наблягах върху пейзажите, защото се снимат по-лесно, а и какво друго да снимаш, когато си вземеш първия фотоапарат. Притеснявах се да снимам хора, защото не знаех как да кадрирам снимката. Как да ги снимам? От какъв ъгъл? Коя част да отрежа? Ха-ха. След година започнах работа в местния вестник на Свиленград "Старият мост", където се срещнах с журналистиката и отразяването на събития. Бях едва на 15 години. Рязко се отказах от снимането на пейзажи и започнах да виждам проблемите сред хората и реалността, в която живеем. Може би прекалено рано се сблъсках с всичката тази неправда и ми повлия. Много хора са ме питали: "А бе, защо снимаш лошата страна на града, държавата, проблемите, а не снимаш красотата, новия парк, новата детска площадка?" Винаги им отговарям със следния въпрос:
– Харесва ли ви как живеете?
– Ами, не.
Е, точно затова не снимам хубавите неща! Вярвам, че като се покаже проблемът и стане публичен, нещата ще се оправят. Това ме мотивира да продължавам напред и да отразявам именно тези страни от живота. Винаги съм искал да помагам на хората. Понякога не го разбират, но идва момент, в който ще си кажат – да, прав беше. Фотографията ми дава тази възможност и се опитвам да я използвам по най-добрия начин. Искам в снимките ми да има смисъл. Да говори, а не просто да е красива.
Бихте ли споделили за случка по време на снимки, която трайно ще остане у Вас?
Има много случки, които ще останат в съзнанието ми. Една от тях е по време на работата ми, когато отразявах живота в Париж, месец след най-кървавите терористични атентати в историята на Франция. В деня, в който се навърши месец от ужасните събития, бях пред "Батаклан" и снимах хората, които поднасят цветя в късния следобед. В този момент две млади жени минаха покрай мен и се спряха на 50 метра от задния вход на театъра. Едната жена изпадна в ужас и започна да плаче. В този момент всеки трябва да направи точно тази снимка, за да покаже трагедията. За пръв път ми се случи да не мога да вдигна фотоапарата и да се вцепеня. Никога няма да го забравя. Има моменти, които и ние като журналисти трябва да оставим там. В такива ситуации е добре да има някаква граница.
Кои са основните предизвикателства при отразяването на драматични събития? И колко смелост е нужна, за да се впускате към тях?
Зависи какви са събитията, а основните предизвикателства са да останеш цял. Да внимаваш при отразяването на даденото събитие, да си максимално близо, но и да не пречиш на работата на компетентните органи. Смелост? В такива моменти се опитвам да не мисля какво може да се случи. Замисля ли се, никога няма да го направя!
Силата на фотографията – да запечата момента, емоцията, учи ли се, намира ли се и как Ви намери Вас?
Лично аз не съм чел нито една книга по фотография, не съм бил на курсове и не съм завършил фотография. Мисля, че всичко е вътре в човека. Опитът учи най-много. Когато снимам нещо наистина от душа, аз влизам в една друга реалност и забравям за всичко около мен. Това, което ме интересува, е да направя максимално добри снимки. Обичам, когато съм в това състояние.
Кое Ви помага да разделите личния от професионалния живот, което при професия като Вашата като че ли е трудна задача?
Когато пътувам от едно на друго място. Спокойствието, където няма много хора или спорта.
Къде откривате вдъхновението?
В проблема, който трябва да се реши. В мислите и главно в музиката. Музиката е нещото, без което не мога.
Какво си пожелавате за тази година в професионален план?
Пожелавам си един по-добър свят! Това би ме радвало в професионален план!