Франческо Томада: В доброто стихотворение напрежението прозира зад думите

"Писането на поезията изисква търпение, тишина и самота". И още колко много мисли и съвети дава италианският поет Франческо Томада в това интервю! Разговорът ми с него е по повод излязлата преди дни негова стихосбирка "Това е моето време" – преводачи са Аксиния Михайлова и Емилия Миразчийска, издателството е "Scalino". Франческо Томада е участник във фестивала "София Поетики", а премиерата на книгата му е утре, в 11:00 ч. в The Art Foundation, ул. "Дякон Игнатий" 19.

Чета стиховете ви и си представям, че с тях чертаете една координатна система с точките: кураж, любов, семейство, традиции, смърт, раздяла, война, мир, родина. Най-отгоре решавам на напиша за заглавие на схемата думата "емпатия". Смятате ли, че сте маркирали точките на най-драматичните промени в живота на човек и това ли е била целта ви?

Аз вярам, че писането може да бъде много вариативно във формата и изразителността, но трябва да има като ценност автентичността. Трябва да изразява по някакъв начин едно триене/търкане/несъгласие/раздор и дистанция със собственото време, по възможно най-искрения начин. За мен начинът, по който се опитвам да го правя, вероятно единственият, е този да тръгна от автобиографичния компонент, а моят живот – както живота на всички, несъмнено – ми е резервирал някои трудни моменти.

В писането има индивидуални и колективни ценности. Индивидуално писането ми помогна да посрещна някои болезнени преходи от моя живот, поне ми помогна да ги изразя, да ги погледна в лицето. Когато забелязвам, че има и други хора, които се откриват в тези думи и в тези преходи, тогава се извърша малкото чудо на разширавянето от индивидуалното измерение към колективното. Тогава ми се струва, че може да се достигне дотам, че да се създаде някавъв вид човешка общност.

Трябва да кажа, че първоначалоно това не беше съзнателна цел, може би не е дори сега, но днес си давам сметка за силата, с която могат да бъдат натоварени думите.

Каква е  предисторията на тази стихосбирка? Как направихте подбора на стиховете в нея?

Тази антология е подборка от текстове от моите три стихосбирки, но се опитах да ги избера и развия по такъв начин, че да могат да предадат идеята за единен развой.  Надявам се че и това може да се долови в подборката, която сега, когато е вече е направена, ми се струва, по-скоро компактна.

Стремях се да избегна само онези стихотворения, които поради причини свързани с езика или с темите, според мен не се подаваха на превода или на четенето от страна на някой, който живее географски далече от мястото, където текстовете са родени. В избора и в присъствието на текстовете ми бяха от много голяма помощ Аксиния Михайлова и Емилия Миразчийска (на които благодаря за съвместната работа по превода и за вниманието) защото един външен и чувствителен поглед като този, който те имат, позволи да се намерят решения, до които сам по автономен начин едва ли бих успял да достигна.

Заглавието дойде като логическо следствие: за какво се говори в тази книга, какво разказва тя. Разказва какво съм изживял и как съм се опитал да го изживея. Следователно „Това е моето време“, като се надявам, че това може да стане, поне малко, и времето на онзи, който ще я прочете.

Когато пишете поезия, кое е първо за вас – емоцията или образа?

Аз пиша по непосредствен начин, доста непредвидим и не много литературен: написването на едно стихотворение само по себе си е нещо за няколко минути, и в по-голямата част от случаите дори следващата работа върху формата и изказа не преобъща първоначалния текст. Истинската работа, според мен, е слушането: да изследваш, да чакаш, да култивираш мълчанието, да се опиташ да живееш по създателен и достоен начин, да работиш върху осъзнатото използване на думите и на езика. От всичко това понякога излиза нещо: в повечето пъти е един образ, който изкарва на повърхността една вече присъстваща емоци, която е чакала случая да се конкретизира. Следователно бих казал, че е емоцията е онова, което отглеждаме в себе си, образът е способът/инструментът, който успява да я накара да се прояви.

Кое стихотворение от книгата ви беше най-трудно за написване – емоционално и технически?

Като емоция със сигурност е текстът, посветен на баща ми. Това е последният от безкрайна серия от опити, които не съумяваха да изразят това, което усещах вътрешно. Накрая, след двайсет години, от тези опити излезе едно стихотворение, което е и укор, което е събрало в себе си десетилетия от измъчени и изпълнени с гняв отношения. Знам, че от литературна гледна точка това стихотворение е текст, който би могъл да бъде подобрен, но почувствах нужда да го оставя така, както е родено.

От гледна точка на техниката е различно: колкото и да работя по някои стихотворения, никога не съм успял да трансформирам едно неудоволетворително стихотворение в такова, което да ми се стори, че прижава стойност само с помощта на техниката.  Стихотворенията, които съм променял най-много, никога не са достигали нивото, което съм искал: тези, които присъстват в книгата парадоксално са онези, с които технически съм имал най-малко трудности.

За вас като читател кой е критерият за добра поезия?

В краен синтез бих могъл да посоча два критерия.

Първият: стойността на автентичност, едно стихотоворение трябва да бъде „истинско“. Това не означава непременно автобиографично, трябва обаче да идва от вътрешните струни на автора и по някакъв начин напрежението, от което е генерирано, трябва да прозира на страницата и между думите. Не ме интересуват стихотворенията, които живеят чрез някакъв съвършен формализъм. Намирам че често те са само демонстрация на техническо умение. Хубави са, разбира се, но в поезията търся друго.

Вторият: начинът, по който едно стихотворение се адаптира към собствената си форма. Както казвах преди малко, чета и ценя и автори, които пишат по много по-различен начин от мен, защото долавам, че онова съдържание и онази форма взаимно са си необходими. Не обичам, най-общо казано, когато се избират стилистическите параметри и към тях се адаптира съдържанието. По-скоро смятам, че който пише, трябва да опитва, макар и да е самонадеяно, да определи своята поетическа форма, трупайки съкровища от опита на другите, и трябва да опитва да осъществи някаква кореспондения межде това, което казва и начина, по който го казва.

Познавате стихотворенията на Александър Шурбанов – намирате ли нещо общо помежду ви като поетически натюрел?

Познавам някои стихотвроения на Александър Шурбанов благодарение на Емилия Миразчийска, които тя ми даде да прочета и съм превел някои от тях на италиански от английската им версия. Спрямо неговото творчество незабавно усетих силно сходство, което отвежда отвъд стойността на самите текстове сами по себе си, която без съмнение е голяма. Но аз ценя и поети, които пишат по много различен начин от мен. При Александър Шурбанов обаче намерих една подобност на погледа и може би на намерението. Той често тръгва от едно наблюдение на реалното и на всекидевното, което би могло да се стори банално: има обаче способността – която имат малцина – да види невидимото, и да извиси това наблюдение по ествествен начин до един духовен план и по някакъв начин подлежащ на споделяне от другите. Точно затова се надявам, в бъдеще, да мога да работя още по преводите на негови стихотворения. За мен това би било стимулиращо и обучително.

Запознат се и с поезията на много поети от бивша Югославия – откъде дойде интересът ви към славянската поезия?

Първоначално моят интерес беше към словенската поезия поради географската близост: макар и да не говоря словенски, живея на няколкостотин метра от словенската територия. Там намерих, най-общо казано, прекрасно равновесие между неотложността на израза и стилистическата форма, много по-различно от онова, което се случва често в Италия, където тежестта на една много важна традиция ми се струва, че обуславя прекалено много езикът и формата. В Словения, от тази гледна точка, връзката между тези две страни на поезията е по-уравновесена. И може би неслучайно понякога интересът към моето творчество е по-голям в Словения отколкото в Италия.

И после този мой интерес към словенската литература се разпростря към целия балкански регион. Мога да кажа, както често се случва в ситуации на страдание, недалечните исторически събития са станали повод да се родят художестени творби, но преди всичко – знам, че се повтарям, човешки – с голяма стойност, и тази способност да се конкретизира в думи случващото се на цял един народ, тръгвайки от автобиографичното ми служи за пример. Сред поетите мисля, първи бих споменал Изет Сарайлич или Йозефина Даутбегович, сред писателите – Миленко Йергович или Ненад Величкович.

Пожелайте нещо на младите поети в България – как и къде да търсят своя поетически глас?

Както отчасти го казах в предишния отговор, пожелавам им да постигнат тази смесица от дързост и смиреност, която позволява да се слуша и да се научава от всички, за да се осъществи после един преход в писането, който да бъде възможно най-личен и независим. За това се иска, вярвам, много сила, и това е трудното равновесие, което никога не е стабилно. Трябва да се приеме, че поезията има своите времена, които не са нашите, че не притежава способността да ни отведе дотам, докъдето ни се иска да достигнем. Поетите е нужно да работят много върху себе си и върху прочита си на стихоторенията на други автори.

Пожелавам им да не се оставят да ги води нетърпението да се появат или да получат признание в чужбина. Да се пише означава преди всичко да се живее, това е вътрешна работа, която се нуждае от търпение и от тишина. И следователно – от самота.

Снмика 1: Франческо Томада
Снимка 2: Франческо Томада и Ивет Лолова – автор на интервюто