Фантастична антология "Машина за истории"

"Машина за истории" е антология от наградени фантастични разкази в конкурса "Агоп Мелконян" 2012 – 2016.

Книгата ще бъде представена на 23 март от 18 ч. в Столична библиотека, Мраморно фоайе, I етаж.

Програмистите на машината са от кръга на електронното списание "Сборище на трубадури", които от пет години (2012–2016) провеждат конкурси за кратък фантастичен разказ в памет на Агоп Мелконян (1949–2006) – изумително многолик творец, познат все пак най-вече като автор и издател на фантастика.

Прозаик, поет, журналист, публицист, съставител, член на няколко редколегии, издател… във всяка от тези свои роли Агоп Мелконян е направил много за издигане нивото на българската фантастика. Той подаде ръка и на десетки прохождащи в жанра автори, като организира двайсетина конкурса за сюжетна литература в своите списания "Върколак" и "Зона F" и публикува в тях разказите на редица млади пера. Мелконян остави след себе си спомена за чудесен откривател, помощник и закрилник на новите български имена във фантастиката.

Конкурсът за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян е творческа надпревара, която търси новото, нестандартното, нетрадиционното – гледна точка, идея, начин на изразяване. Жанрът е обърнат на 100 процента към неизчерпаемата човешка фантазия. Още в първото издание на конкурса са получени 228 разказа от десетки населени места в страната.

Конкурсът има две журита. Почетното жури се състои от семейство Мелконян и негови приятели, общо шест човека, а редовното жури се сформира ежегодно от представители на списание "Сборище на трубадури" и специално канени над 20 писатели, преводачи, редактори, издатели, блогъри. Някои от тях са ставали победители в предишни години на конкурса.
Антологията „Машина за истории“ е издадена по случай петата годишнина на конкурса и е побрала сред страниците си всички наградени в него разкази. Не е забравен и патронът Агоп Мелконян – поместено е едно интервю с него и няколко мемоара за него, написани от млади тогава хора на перото, които са му останали благодарни за цял живот.

Корицата е нарисувана от добре познатия художник Петър Станимиров.

На срещата на 23 март от 18 ч. в Столична библиотека гостите на събитието ще се запознаят с историите на част от авторите, споделени от самите тях.

Предлагаме откъс от книгата:

За един джин време
(Друга среща с Агоп Мелконян)

Вече два часа вали. Силен, арканзаски дъжд. Не ми дава да си тръгна. Седнал съм до големия прозорец в лобито на ресторанта и пия чай с лед. В стъклото виждам себе си, а отвъд е дъждът. Капките се търкалят, чисти, студени. Трудно е да ги следиш с поглед, сливат се, бързат надолу. Тежки талази, силен вятър. Докато стигна до колата, ще съм вир вода. Пет следобед е. Трябва да тръгвам.
Пред ресторанта спират коли. Вратите се отварят, отвътре изскачат хора, хукват през дъжда. Влизат. Шест, седем, осем и още осем. Чернокожи. Мъже, жени на средна възраст. Мъжете в костюми, късо подстригани, гладко избръснати, с добре поддържани мустаци. Жените в елегантни рокли, с изискани шапки. Смеят се, докато келнерите събират няколко маси заедно. Жените оправят краищата на роклите си, мокри от дъжд. Мъжете изглаждат саката си.

Чувам ги да поръчват кòла, спрайт, чай с лед. Говорят високо, разпалено. За някаква проповед. Исус, казва една от жените, като превърнал водата във вино… не чувам нататък. А на проповедника днес, казва друга, видя ли му обувките? Да си беше лъснал обувките. Колко пък е трудно да си лъснеш обувките?

Не искам да ги слушам. Обръщам глава към дъжда. Часът е пет и половина.
– Четвърти ден вали и ми се струва, че Ной ще трябва отново да събира животните.
Моля? Какво каза?
– Нали знаете, госпожо, липата е музикално растение, от нея стават добри инструменти.
Не те разбирам. На мен ли говориш?
– А на кого?
Сепвам се. Ставам от стола и се оглеждам. Чернокожите се смеят, разлистват менюта. Вентилаторите раздвижват влажния въздух, а дъждът все така барабани по прозореца.
– Седни, де. Какво ще пиеш?
Бира.
– Бирата не е философско питие. Пяна и нищо друго. Като видя халба с бира, винаги си представям кон, уморен от езда, навежда се над кофа и лочи, лочи…
Добре тогава. Ще пия каквото ти кажеш.
Оглеждам се за сервитьорката. Тя ми се усмихва и дава знак, че ще дойде след малко.
Наближава ли времето?
– Съвсем.
И никога ли не си го пропускал?
– Не съм. От всичко можеш да се измъкнеш за един джин време.
Сервитьорката идва, все така усмихната, по южняшки руса.
Джин с тоник, казвам ѝ, два.
– Газирана вода, а не тоник.
Поправям се. Момичето иска да види шофьорската ми книжка, за да е сигурна, че имам право да пия.
Все се каня да те питам нещо. Как избра точно тоя час?
– Виж, момчето ми, не ние избираме часовете, часовете избират нас.
Дълго мълчим заслушани. И понеже сме близко, тишината ни е по-скъпа от всякакви думи.
Момичето носи два джина с газирана вода, оставя ги без думи. Вече не ми се усмихва. Зад мен чернокожите поръчват. Панирано пиле, панирана бамя, панирана царевица. Обичам Юга.
– Агресивните инвестиции са оправдани – казва един от мъжете и в рамките на днешния пазар е задължително…
– Дъщеря ми пак доведе някакъв. Хич не ми харесва, прилича ми…
– Исус, като излязъл на хълма…
Чуваш ли ги?
– Колко съм ги слушал такива…
Стана ли време?
– И седемнайсет. Налага се да почакаме три минути.
И ние чакаме.
Знаеш ли? Много ми липсваш. Все исках да ти кажа, че без теб нямаше да мога. Имам предвид, ако не беше ти, аз още щях…
– Ние двамата май за пръв път сядаме заедно, а?
За пръв път по този начин. Време ли е?
– Време е.
Отпивам от джина.
Ужасен е. Как я пиеш тая горчилка?
– Да се пие е изкуство, момчето ми, сложно изкуство.
То и да се живее е изкуство.
– Трябва да се живее просто. И аз живея просто: правя само това, което ми се прави тук и сега.
А къде е това „тук“? Къде е „сега“?
Надигам джина. Горчи, но вече не е толкова зле. Дори ми харесва. Пак отпивам и газирана вода, и още джин.
– Времето изяжда всичко. Затова човек трябва да се научи да го спира. Ето аз сега съм го спрял.
Как така си го спрял?
– Ами ей нà, така… Часовникът си цъка, но моето време не тече. В тези няколко квадратни метра… само една ръка промушва бутилки и чинии, обаче не може да се намеси в хода на нещата. И в това безвремие сме само двамата.
Много хубаво го каза. Ако знаеш само колко ни липсваш.
Пия джин. Обръщам чашата до дъно, после и втората. До дъно.
– Теб май те хвана?
Ами. Гледам се отстрани. Ти нали така казваш? Един чифт очи да гледат масата, другият чифт да гледа отстрани. Ето, сега се виждам в стъклото. И теб те виждам. В стъклото.
– Еее, мойто момче. Ама ти май плачеш. Заради дъжда ли?
Заради себе си. И заради теб. И заради всички.
– Я викни още два джина.
Вратите на кухнята се отварят. Сервитьорите носят храната на голямата компания. Мъжете потриват доволно ръце, жените кокетничат. Пиле, ребра на скара, крилца барбекю, панирано филе от сом, зелен боб, пюре и сладки картофи. Толкова много храна.

Ние ги гледаме.

И глъчката секва. Спират да се смеят, стават сериозни. Хващат се за ръце, мъж за жена си, жена за мъжа си, навеждат глави.
Чакай. Трябва и аз. И аз трябва, с тях. Чакай.
Ставам. Залитам леко, но се удържам.
– Моля ви, направете ми място. И аз трябва с вас.

Коленича в края на масата и хващам една от жените за ръка. С другата улавям мъжа ѝ. Ръцете им са потни, топли, пръстите им се преплитат с моите. Навеждам глава и със затворени очи слушам плътен, равен глас. Our Father, who art in heaven, hallowed be thy Name, thy kingdom come, thy will be done. Както на небето, така и на земята. Хляба наш насъщни дай ни днес и избави ни… нагоре, нагоре, нагоре по стъпалата, по стъпалата към Бога.

Пускаме ръце. Жените се усмихват. Мъжете кимат към мен.
– Джин – виквам на сервитьорката, – джин с газирана вода за всички.
Седемнайсет джина, седемнайсет газирани води. Гостите ме гледат с недоверие, не посягат.
– За здраве – казвам им, – да пием за здраве.
Някои докосват джина, намокрят устни. Мусят се, на други се услажда. Аз вдигам своята чаша. И я обръщам на екс.
– Да се пие, моето момче, казвам на един от мъжете, е изкуство.
После се изправям и тръгвам. Навън през дъжда. Силен, силен дъжд. Но мен вече не ме е страх, че ще се намокря. Искам да съм мокър с тоя дъжд. Нарочно ходя бавно, прогизвам. Капки в косата, по страните, капки в очите, вали, силен, хубав, студен. Дъжд. И ме мокри.
Странно е времето в Арканзас. На запад небето е чисто. И слънцето залязва, оранжево, нажежено.
– Ей, мойто момче, накъде?
Към слънцето.
– Ааа, рано ти е още.
Но аз вървя, не спирам.
– Ти нали си писател?
Писател съм.
– Е, като си писател, я ми измисли една хубава метафора за тоя залез. Едно хубаво сравнение. На какво ти прилича?
В дъжда гледам залязващото слънце.
Прилича ми на изгрев, казвам.