У нас излиза бестселърът "Кучешки живот"

Kafene.bg | 19.01.17

У нас излиза бестселърът
"Кучешки живот" е необикновен роман: в него главният герой, както и разказвачът, е куче, следователно гледната точка към човешкия свят също е негова. Една вълнуваща история за приключенията на храбрия Тоби, който от палаво улично кутре се преражда неколкократно на различни места, като всеки път открива щастие и смисъл в това да служи на хората: на отдадената на животните Сеньора, на самотното момченце Итън, на изгубилата вяра в себе си Майя и на обърканата Уенди.

Това е разказ за състраданието, предаността и приятелството. Очарователно забавен и проницателен, той ни повежда към отговора на един универсален въпрос: Защо сме тук? Учи ни, че любовта никога не умира и че всяко създание на тази земя се ражда със свое уникално предназначение. 

Сюжетът на романа е в основата на американския комедийно-драматичен филм "Кучешки живот" на режисьора Ласе Халстрьом.

"Истински литературен триумф в комбинация с интелигентен подход и сърдечност." - Дина Зафирис, Animal Planet

"Кучешки живот" е роман за хората, в който едно четириного търси смисъла на живота си. Камерън е създал топла, интелигентна и вълнуваща история за приключенията на храбрия Тоби.

Блестящият американски хуморист У. Брус Камерън е носител на наградата "Бенчли", а през 2011 г. е обявен за колумнист на годината в САЩ. Изключителна популярност му донася романът "Кучешки живот" (първа книга от поредица), който в продължение на година е в списъка на бестселърите на "Ню Йорк Таймс". 

Предлагаме ви откъс от книгата:

Едно

Един ден осъзнах, че топлите скимтящи, миришещи неща до мен са моите братя. Имах и една сестра. Бях много разочарован.
Въпреки че очите ми едва се бяха отворили и различавах само някакви космати форми на фона на светлината, знаех, че голямата и красива фигура с дългия прекрасен език е майка ми. Вече бях разбрал, че когато студеният въздух погали козинката ми, това означава, че тя е отишла някъде, а когато топлината се върне, е време за хранене. Често, за да си намеря местенце за бозаене, трябваше да избутам встрани някоя от топките, които вече знаех, че са моите родственици, опитващи се да ме откъснат от дяла ми, и това ме дразнеше.

Не виждах никакъв смисъл в съществуването на сестра ми и братята ми. Когато майка ми ближеше коремчето ми, за да излезе течността изпод опашката ми, мигах към нея и мълчаливо я умолявах да се отърве от другите кутрета заради мен. Исках я само за себе си.

Постепенно другите кучета също добиха по-ясни очертания пред погледа ми и с недоволство приех присъствието им в леговището ни. Носът ми скоро ми подсказа, че имам една сестра и двама братя. Сестра ми не проявяваше особен интерес да се боричка с мен, за разлика от двамата ми братя. Единия го нарекох Бързака, защото някак си винаги успяваше да се движи по-бързо от мен. Другия мислено кръстих Гладника, защото скимтеше винаги щом Майка изчезнеше и сучеше от нея с такова отчаяние, сякаш храната никога не му стигаше. Гладника спеше повече от нас, останалите, така че ние често скачахме по него и дъвчехме муцуната му.
Бърлогата ни се намираше под черните корени на едно дърво и вътре бе студено и мрачно дори в най-горещите дни. Първия път когато изпълзях навън, на слънце, Сестричката и Бързака ме придружиха и естествено, Бързака ни изпревари, минавайки най-отпред.

От нас четиримата само той имаше бяло петънце на муцунката си, което ярко сияеше на слънчевата светлина, докато той подскачаше радостно напред. Аз съм специален, това заявяваше на света ослепителното му петно във формата на звезда. Останалата част от козината му бе на шарки и незабе- лежително кафяво-черна като моята. Гладника бе с няколко нюанса по-светъл, а Сестричката имаше тъпата муцунка на Майка и плоско чело, но всички си приличахме, повече или по-малко, като изключим причината за фукането на Бързака.

Дървото ни бе кацнало на брега на една рекичка и аз се зарадвах, когато брат ми падна презглава надолу до брега, въпреки че със Сестричката се изтърколихме не по-грациозно, когато се опитахме да слезем на същото място. Хлъзгавите скали и малкото поточе ухаеха чудесно и ние последвахме мократа пътека до влажна хладна пещера – водосточна тръба с метални стени. Знаех инстинктивно, че това е добро място за криене от опасност, но Майка не се впечатли от находката ни и щом стана ясно, че крачетата ни не са достатъчно силни, за да ни върнат сами обратно до брега, тя ни издърпа безцеремонно до Бърлогата.
Бяхме си научили урока, че когато слезем на брега, не можем да се върнем със собствени сили в леговището, затова веднага щом Майка излезе, го направихме отново. Бяхме глупави, какво да кажа. Този път Гладника се присъедини към нас, въпреки че, щом стигна до тръбата, се просна в хладната кал и заспа.

Проучването ни се струваше най-правилното нещо – трябваше да си намерим и други неща за ядене. Майка ставаше все по-нетърпелива с нас и се изправяше, когато още не бяхме приключили с храненето, за което обвинявах единствено другите. Ако Гладника не бе толкова ненаситен, ако Бързака не бе толкова деспотичен, ако Сестричката не шаваше толкова много, бях сигурен, че тя щеше да си лежи спокойно и да ни позволи да натъпчем коремите си.

Нима не я придумвах винаги да полегне, обикновено с въздишка, като се протягах към нея, когато тя заставаше права над нас?
Често Майка отделяше повече време да ближе Гладника, което намирах за огромна несправедливост.
По това време Бързака и Сестричката ми бяха станали по-големи от мен – телцето ми бе със същия размер, но краката ми бяха по-къси и по-тромави.

Гладника бе изтърсакът на групата, разбира се, и ме притесняваше това, че Бързака и Сестричката винаги ме изоставяха, за да си играят един с друг, сякаш с Гладника бяхме някакви неудачници, негодни членове на глутницата.

Тъй като те се интересуваха само от себе си и пренебрегваха останалите членове на семейството, аз пък ги наказвах, като ги лишавах от присъствието си и ходех сам навътре в тръбата. Един ден душех нещо мъртво и гнило, ухаещо много вкусно, когато точно пред мен изскочи някакво малко животно и направо литна във въздуха – жаба! Метнах се с възторг напред и се опитах да я сграбча с лапите си, но тя подскочи отново. Страхуваше се, въпреки че всичко, което исках, бе да си поиграя с нея и вероятно нямаше да я изям.

Бързака и Сестричката усетиха вълнението ми и дойдоха във водосточната тръба, надпреварвайки се един през друг, избутаха ме и ме събориха, докато се плъзгаха и се опитваха да спрат в мазната вода. Жабата скочи и Бързака се хвърли към нея, като използва главата ми за трамплин. Озъбих му се, но той не ми обърна внимание.

Брат ми и сестра ми се преобърнаха един върху друг, за да се доберат до жабата, която успя да се приземи в локва вода и се отдалечи безшумно, с бързи подскоци. Сестричката потопи муцунката си в локвата и изсумтя, като изкиха водата към Бързака и мен. Той се метна на гърба ѝ, а жабата – моята жаба! – бе забравена.

Обърнах се, изпълнен с огорчение. Струваше ми се, че живея в семейство от тъпаци. През следващите дни често си мислех за онази жаба, обикновено точно когато се унасях в сън. Чудех се какъв ли щеше да е вкусът ѝ.

Все по-често Майка ни ръмжеше тихо, когато се приближавахме, и в деня, в който щракна предупредително със зъби при нашия опит да се накачулим върху нея в алчния си глад, се отчаях. Братята и сестра ми бяха съсипали всичко. След това Бързака запълзя към мама с прилепнал до земята корем и тя сведе муцуната си към него. Той я облиза и тя го възнагради, като му позволи да се нахрани, и ние се втурнахме, за да споделим пиршеството. Бързака ни отблъсна, но вече знаехме номера и когато подуших и облизах муцуната на майка ми, тя позволи и на мен да хапна.

До този момент бяхме опознали напълно речното корито и го бяхме проучили нагоре и надолу, докато наситихме цялата близка околност с миризмите си. С Бързака отделяхме голяма част от времето си на сериозната задача да си играем и бях започнал да осъзнавам колко важно е за него в игрите ни да ме просва по гръб и да захапва муцуната и гърлото ми.

Сестричката никога не го предизвикваше, но все още не бях сигурен, че ми допада тази подредба в глутницата ни, която другите бяха приели за естествена.

Гладника, разбира се, не го бе грижа за статуса му, така че, когато бях ядосан, гризях ушите му.

Един следобед дремех сънливо и наблюдавах как Сестричката и Бързака си играят с парче плат, което бяха открили, когато ушите ми щръкнаха – някакво животно приближаваше насам, нещо голямо и шумно. Изправих се на крака, но преди да успея да се спусна надолу към речното корито, за да проуча източника на шума, се появи Майка. Тялото ѝ бе предупредително напрегнато. Видях с изненада, че мъкне Бързака в зъбите си, носейки го по начин, от който се бяхме отказали преди седмици.

Поведе ни навътре в тъмната тръба и приклекна с прилепнали назад към главата уши. Посланието беше ясно и ние се подчинихме, свихме телца и се отдръпнахме в мълчание далече от входа на тръбата.

Когато нещото се показа, крачейки по коритото на потока, усетих как по гърба на Майка пулсира страх. Съществото бе голямо, стоеше на два крака и докато идваше към нас, от устата му се издигаше парлив дим.

Взирах се към него, абсолютно очарован. Не можех да проумея защо, но бях привлечен от това същество, нещо ме теглеше към него, нямах търпение да се срещнем. Бях готов да се спусна навън, за да го поздравя. Един поглед от Майка обаче бе достатъчен и размислих.

Това бе същество, от което трябваше да се страхувам и да избягвам на всяка цена. Разбира се, нещото бе човек. Първият, когото виждах в живота си.

Мъжът така и не погледна към нас. Продължи по брега на реката и се скри от погледа ни и след няколко секунди Майка се плъзна навън на открито и повдигна глава, за да провери дали опасността е преминала. Успокои се и след това се върна вътре, като целуна ободряващо всеки от нас.

Изтичах, за да видя с очите си, и с отчаяние установих, че всичко, останало от присъствието на мъжа, бе носещият се във въздуха пушек.

Отново и отново през следващите няколко седмици Майка подсилваше посланието, което бяхме научили в тръбата онзи ден: избягвайте хората на всяка цена. Страхувайте се от тях.

Следващия път когато Майка отиде на лов, ни бе позволено да я придружим. Щом се отдалечихме от сигурността на Бърлогата, поведението ѝ стана плахо и притеснително и всички ние започнахме да подражаваме на действията ѝ. Избягвахме открити пространства и се придържахме близо до храстите. Ако видехме човек, Майка застиваше на място, раменете ѝ се напрягаха, готова да побегне. През цялото време ми се струваше, че бялото петно на козината на Бързака ни издава, като гръмък лай, но явно никой не го забелязваше.

Майка ни показа как да разкъсваме тъмните торби зад къщите, бързо да разравяме негодните за ядене хартии и да намираме късовете месо, коричките хляб и парченцата сирене, които сдъвкахме доколкото можахме. Вкусовете бяха екзотични и миризмите – чудесни, но притеснението на Майка се прехвърли върху всички ни и ние хапнахме набързо, без да се наслаждаваме истински на храната. Гладника почти веднага повърна, което ми се стори доста смешно, докато не почувствах, че и моите вътрешности се сгърчват в мощен спазъм.

Втория път храната като че ли се плъзна по-лесно в стомаха ни.
Усещах присъствието на още кучета, въпреки че никога не бях виждал друго освен тези от собственото ми семейство. Понякога, когато бяхме на лов, те лаеха по нас иззад оградите, най-вероятно завиждайки, че ние тичаме свободно наоколо, докато те са затворени. Майка, разбира се, никога не ни позволяваше да се обръщаме към някой от тези странници, въпреки че Бързака обикновено настръхваше леко, засегнат, че се осмеляват да го навикват, докато той вдига крак до техните дървета.

Понякога виждах дори кучета в кола! Първия път когато това се случи, зяпнах в почуда към изплезилото език куче, което подаваше глава през прозореца. То излая радостно, щом ме забеляза, но аз бях прекалено смаян, за да направя нещо, освен да надигна нос и да подуша невярващо.

Майка избягаше също и колите, и камионите, макар да не разбирах как може да са опасни, щом вътре в тях понякога има кучета. Един голям, мощен камион идваше често и вземаше всичките торби с храна, които хората оставяха за нас, и след това за ден-два ни бе по-трудно да си намираме какво да ядем. Не ми харесваше този камион, нито алчните мъже, които скачаха от него, за да съберат всичката храна само за себе си, независимо от факта, че те и техният камион миришеха великолепно. Имаше по-малко време за игра сега, когато ходехме на лов.

Майка ръмжеше винаги когато Гладника се опитваше да оближе муцуната ѝ, надявайки се да получи някаква храна, и всички схванахме посланието. Излизахме често, криехме се от погледите на хората и отчаяно търсехме нещо за ядене. Чувствах се уморен и слаб и дори не се опитвах да предизвикам Бързака, когато заставаше с глава над гърба ми и притискаше торса си към мен. Добре, нека той да е главният.

За мен бе важно, че късите ми крака бяха по-подходящи за ниското плъзгащо се тичане, на което нашата майка ни учеше. Ако Бързака смяташе, че прави някакво изявление, като използва ръста си, за да ме събори, дълбоко се заблуждаваше. Не той, тя бе главната сред нас.

Под дървото вече почти нямаше място за всички ни и Майка изчезваше за все по-дълги и по-дълги периоди от време.
Нещо ми подсказваше, че в някой от тези дни няма да се върне при нас. Щеше да ни се наложи да се грижим сами за себе си и Бързака винаги щеше да ме избутва от пътя си и да се опитва да вземе дяла ми. А Майка нямаше да е тук, за да ме защити…

Из "Кучешки живот", изд. Колибри
реклама
Коментари 0 коментара

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Човек е това, в което вярва.

    Антон Чехов

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2017, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
eXTReMe Tracker