Утопиите в живота

Без съмнение абсолютно всеки човек има своя свят на мечти, който си остава terra incognita за заобикалящите го. Това е територията, в която всичко е позволено на индивида и пътищата на свободата го отвеждат в неподозирани направления, ръководени от фантазията. Незабелязано ние ставаме съпричастни на някоя привлекателна доктрина, философска система и без да се усетим, неволно се превръщаме в утописти. Случвало ли ви се е, когато се изморите от всекидневните досадни задължения и неприятности да си изградите приказен свят, в който да заживеете? Сигурна съм, че всеки го е изпитвал – отделянето в илюзорното битие, където всичко е съвършено, без злоба и ненавист, престъпления и очуждение, неразбиране и съпротива… Ясно е, че за да запази душевния си покой всеки от нас има нуждата поне за малко да се потопи в царството на бляновете – там където реалността се слива с илюзията. Болезнено е да разбият сърцето ти с поредното разочарование или неоправдано очакване, които се загнездват в теб като прогнил плод и единственият изход е или да “избягаш” в друга по-красива реалност или трезво да прецениш ситуацията преди отново да станеш и продължиш Пътя си нататък.

Струва ми се, че като социален статус най-силните изразители на утопията са чувствителните хора, в повечето случаи това са утопистите занимаващи се с изкуство. Няма как! За тях това е неизбежно. Как иначе ще се роди някое велико произведение на изобразителното изкуство, литературата, театъра, музиката, киното и пр. Даже в областта на живописта, където реализацията предполага взимането на някакви решения, свързани с живота на духа и подчинени на необходимост, наложена от света на възприятитята, феноменологията може да се окаже първопричина за пораждането на едно произведение. Ето какво пише Рьоне Юиг в инересното си представяне на творбите на Жорж Руо на изложбата в Алби: “Ако трябва да се търси чрез какво имено Руо разбива досегашните представи… може би трябва да се спомене една дума, която до известна степен е излязла от употреба – душата”. Според Рьоне Юиг за да разберем, почувстваме и обикнем творчеството на Руо, “трябва да се хвърлим в центъра, в сърцето на нещата, да достигнем до мястото, откъдето тръгва всичко и където всичко получава смисъла си; и ето че се появява забранената или отвергната дума душа”. Живописта на Руо доказва, че душата притежава вътрешна светлина, която е уловена и предадена от “вътрешния поглед” на автора чрез ярките цветове и светлия свят на слънцето. От всеки, който е изправен пред тази живопис и се стреми да я разбере и обикне се изисква той да преобърне психологическата перспектива, да стане съпричастен на струящата вътрешната светлина, която не е отражение на външния свят. Преди прибързано да използваме изрази като “вътрешен поглед” и “вътрешна светлина” трябва да сме наясно с това как се произвежда светлината и от къде идва озарението. Ясно е, че в основата на всяка успешна творба стои бореща се, страстна душа.

Ако един философ си постави за цел да изучи въпросите на поетическото въображение, то той трябва да забрави всичките си натрупани знания и да преустанови научното си изследване. Предполага се, че този човек е изградил изцяло мисълта си, позовавайки се на теми от философията на науките, стремил се е да се придържа с максимална яснота към активния рационализъм. При изследването на поетическото въображение няма да ни е необходимо нито културно минало, нито мисловни връзки и постройки, нито огромно усилие траещо понякога седмици и месеци. Образът се създава на секундата, на минутата, на часа на пораждането му. Ако приемем, че съществува философия на поезията, то тази философия се (пре)ражда при всеки допир със стиха, в пълната съпричастност с отделния образ, по-точно с момента на екстаз, породен от появата на образа. Утопията изразена чрез поетическия образ е внезапното открояване на психичния живот. Този процес трудно може да се изучи при проявата на второстепенни психични причини. Няма нищо единно и общо, което да може да послужи за фундамент на една такава философия на утопията, утопичното. Много често при психоаналитичните методи за определяне на личността на поета убягва измерението на изпитаното от него подтискащо влияние, появата на внезапният образ и проблясването на някаква същност. За да се разгледа философски въпроса за поетическия образ, трябва да се създаде феноменологията на въображението. А под това трябва да разбираме изучаването на явлението поетически образ в момента, когато образът изплува на повърхността на съзнанието като пряк продукт на сърцето, на душата, на съществото на човека. Всичко това трябва да се улови непосредствено и спонтанно. 

В какво имено се изразява парадокса с феноменологията на въображението или утопията? Възможно ли е целият психически живот да се съсредоточва понякога в единични образи? Как едно откъслечно и бързо отминаващо събитие като появата на отделен поетичен образ може да въздейства, и то без предварителна подготовка, на другите души и сърца? Винаги ще има трудности породени от здравия разум и от всички застояли премъдрости и условности. При поетическия образ се наблюдава двойнственост между субекта и обекта. Тази двойнственост е твърде пъстра, искряща, активна при инверсиране на отношението. В този етап от създаването на поетическия образ от поета феноменологията е минимална и елементарна. При свързването на една чиста, но мимолетна субективност с една действителност, която не е непременно докрай завършена, образът предоставя на феноменолога/утопист поле за многобройни изследвания. По този начин феноменолога/утопист се ползва от прости, точни и непреднамерени наблюдения, в противовес на винаги обвързаната научна мисъл. В простотата си образът няма нужда от съждения и знание. Той става достояние на наивното съзнание. Езиковият му изказ е млад. С новостта на образите си поетът винаги поражда език. Може да се потвърди съждението, че обръзът предхожда мисълта, а оттам и че поезията е феноменология на душата в по-голяма степен, отколкото феноменология на духа.

За съжаление животът е серия от уроци  (неочакваните удари от Съдбата, страданията), които трябва да изживеем за да се усъвършенстваме и може би да станем малко по-добри. Неминуемо този екзистенциален опит калява духа и разума ни. Всеки ден сме принудени да се прощаваме с някого или нещо, което си е доста плашещо. Бясната скорост на живеене, на моменти спира дъха ни и усещаме, че ни е трудно да се адаптираме към непрекъснатите промени.

Ако се анализираме без предрасъдъци, ще установим, че правим спонтанно разграничение между съществуването като нещо и съществуването като образ. Тук под образ могат да се изброят различни видения, които имаме. Независимо дали те са волни ли неволни, в самия момент на появяването им те са нещо различно от присъствието. Никога не можем да ги объркаме. Много бихме изненадали някого, който не е изучавал психология, ако след като му обясним какво психологът нарича образ, го попитаме: случвало ли ви се е понякога да объркате образа на вашия брат с реалното му присъствие? Т.е разпознаването на образа като такъв е моментално свойство на вътрешното чувство. Обаче едно е да се схваща моментално един образ като такъв и съвсем друго е да се формулират мисли за образите изобщо. Действителното съществуване в образ е един твърде сложен за улавяне начин. Необходимо е напрежение на ума. Единственият подход за създаването на една вярна теория за съществуването в образ е строгото въздържане от формулирането на каквото и да е по нея, без то да е породено от опита на размисълта.

Сподели в: