Титаничната прелест на думите

Може ли да се чете за незадоволителния живот на даден индивид, за абсурдността на определени ситуации и места по нашите ширини, за срамотите на един народ – и не само човек да се идентифицирас написаното, но и да изпита нещо като хедонизъм и катарзис от това? Не само, че е възможно, но и се случва съвсем естествено при срещата с разказите от сборника „Гравюра от белези“ на Светлозар Стоянов.

Това е втората книга на автора, след първия му сборник с разкази „Втора класа“, издаден през 2010 г. и донесъл му наградите „Светлоструй“  и „Южна пролет“ същата година в жанр проза.

Малко необяснимо за мен, тази негова втора книга с разкази „Гравюра от белези” не остави достатъчно белези по литературната 2014 г. Затова бих искала да насоча вниманието към „титаничната прелест на думите“ – като ефект от употребата им в разказите на Светлозар Стоянов.

Още със заглавието си сборникът задава хибрида от цивилизована одухотвореност и обикновена първобитност, които в симбиоза или чрез конфронтиране създават онези ландшафти на битуването на особени белези, своеобразни незатворени капсули с истории. Въпреки че разказите са мислени като съставляващи една цялостна „гравюра“ и това ги отпраща в сферата на прецизността, точното дозиране, художествената издигнатост над ежедневната тривиалност и над момента, „белезите“ ги приземяват рязко читателясъс своя натурализъм, намек за грубата превратност и смяна на позициите. Сборникът е емблематичен както със силните и шлагерно звучащи заглавия на трите цикъла: „Бай народ“, „Гравюра от белези“, „Унижението да измисляш“, така и на самите разкази. Циклизацията в тази книга (за разлика от липсата на такава в предишната) е новост за Светлозар Стоянов. Така се постига акцент върху типовете и ситуациите, които дават физиономия и „моментна снимка“ на обществото („Бай народ“), потенциалната значимост на начало-минало-биографизъм („Гравюра от белези“) и увеличително стъкло към „непосилната лекота“ на писането като креативност („Унижението да измисляш“). Тази книга е по-пъстра тематично от „Втора класа”, но и не съвсем откъсната от предшественичката си – железопътната линия „прекосява“ още пет разказа тук („Мръсни малки старчета“, „Опасен запой“, „Око за нищо“, „За Румъния – нищо лошо“, „Кръв и цвете“). Прави впечатление и разширения жанров регистър на текстовете, въпреки че в книгата са под общия знаменател „разкази“.
Сборникът започва с ударна доза реализъм. Цикълът „Бай народ“ говори нееднозначно за частното и общото, за единичното и масовото в българското общество. „Представителните извадки“ и моментните срезове  на обществените ситуации  показват различни особени белези или типични характеристики на народопсихологията ни. В повечето разкази от този цикъл човекът е анонимен и драмата е тази, която прави неговото лице открояващо и запомнящо се. „Бай народ“ звучи пейоративно, профанизирано (като „мужик“ в руската литература). Безименният, дребният персонаж може да е портрет на несъстоялия се, нереализирал се, излъган човек („Жената от Николаево“), а може под пластовете карикатурност да изгубва лице и жизнен смисъл („Око за нищо“). Разбира се, в тези разкази има много ярки картини на мъжко-женските отношения. Картини, които предизвикват смях и съжаление, защото еротиката, любовчийството, че дори и проституцията са силно пародирани („Жената от Николаево“, „Око за нищо“, „Опасен запой“).
Разказите „Мръсни малки старчета“ и „Прошката като отмъщение“ придават друго звучене на цикъла: от „Бай народ“ номинацията се видоизменя в „Бай Ганьо“. Сметкаджийството, собственото благуване за сметка на другия, добре преценените изгоди – все познати черти, домашни, родни български белези. „Мръсни малки старчета“номинативно се заиграва с популярния американски филм „Сърдити старчета“, с участието на незабравимия Джак Лемън и Уолтър Матау. Този разказ, за разлика от останалите, специално именува героя си, с име, което никак не се връзва с човека и ситуацията. Въпреки че неугледното старче се казва Саймън, за читателя той е като клон от родословното дърво на най-популярния герой в българската литература– бай Ганьо. Дори има конкретно цитиране на „първоизвора“, след приключването на епизода с четенето на вестника: „Абе, откъде ги вземате тия хубави круши?“. Въпреки „представителността“, типичността на сметкаджийството и използвачеството, този разказ е един от фаворитите ми по комичност и хумор. Хумор и комизъм бликат, направо изригват от описанията на външния вид на героите и на определени ситуации, а също и като ефект от неочаквани лексикални повторения. Изкушавам се да цитирам любимата си част от разказа, която препрочитам последователно като хипнотизирана и ненаситна за още смях:

„Чак сега загрях, защо съм му притрябвал на Саймън в купето. За него моето присъствие тук струваше колкото един вестник.
И като се започна едно четене, отзад напред и отпред назад, от средата нататък и обратно, едно шумолене, едно мачкане, плюнчене на пръсти – прилоша ми направо! Уж беше за малко, а Мръсния малък Саймън издевателства над вестника ми близо два часа. По едно време нещо се скъса в ръцете му. Точно на страницата с моята статия. Дори не ме позна на снимката, олигофрен!“

Следващият разказ – „Прошката като отмъщение“, също е от серията „байганьовизми“ – оная хитрост на дребно, калкулиране на възможната печалба от другия, балъка. Тук в ролята на бай Ганьо е „някаква жена“, 60-65 годишна. Която излъгва разказващия персонаж и го товари с цялата сметка за таксито. Как завършва този разказ? – с размишленията на излъгания герой. На него му се иска все пак да не губи оптимизма си, да не губи вярата в човека:„Не ми е за парите, оправдавам се пред себе си, просто продължавам да търся отговор на най-трудния си въпрос. Вие как мислите, може ли да се вярва на хората?“
Блестящ отворен финал за различни и противоположни „дописвания“.

„Бай Народ“ е много различен разказ, защото повече клони към публицистичен и есеистичен текст, заради оценъчността, лично изразената позиция и субективни усещания в изборния ден; контрастите, рязко натрапващи се при „обиколките“  между различните „слоеве“ на народа. Дори структурно и графично текстът се отличава с много особени, огромни синтактични цялости, повторения, играещи ролята на акценти– хищници и народа от жертви… Образът на анонимния, на незабележимия, на този, който не е наясно с моментната ситуация (възрастният човечец, който не знае за изборите) е много силен образ на маргинал; самоназоваващият се „Бай Народ“. Да, Народ с главна буква.

„Средностоящият“ цикъл „Гравюра от белези“ е още по-разнороден жанрово.Сред разказите тук откриваме пътепис („За Румъния – нищо лошо“) и хроники („GraveBritain“, „Гравюра от белези“). Този цикъл е средищен, не само като подредба в книгата, а тематично преходен между реализма в „Бай народ“ и тегобите на  писателстването.

Първият разказ от този цикъл „Сквернословието е добро начало“ казва много за автора си, и наистина е добро начало на цикъла. Въпреки биографизма на историята, тя е така поднесена, че се чете леко, може би благодарение на „сквернословието“ и липсата на какво да е позьорство и претенции за елитарност – все неща, силно изкушаващи доста самоопределящи се като писатели. Тук са и световните „сквернословци“ – Милър, Керуак, Буковски, Бъроуз, Капоти, Набоков – тласнали персонажа към четене и разпознаване, идентифициране на себе си в произведенията им, ведно със здраво замисляне и … желание да ги последва, в писането.
Следващият разказ „Титаничната прелест на думите“ продължава темата. За допустимото и недопустимото в изкуството/а и в предлагането на „изкуство“. Това е и вторият ми предпочитан разказ от книгата, той казва всичко по въпроса – какво ми дава, или аз какво искам да „взема“ от автора, какво търся да открия в произведенията му и какво намирам – специфичната и съвършена употреба на думите, уникалната гледна точка към публично достъпни, дори банални в известна степен неща. Заради все тази „титанична прелест на думите“, постигната в началото на разказа, чета, смееща се, няколко пъти това начало, до описания финален монолог на Кейт Уинслет във филма „Титаник“. Чета разказите на Светлозар Стоянов заради „топката, която засяда в гърлото тинякъде от средата нататък и си стои с теб до самия край. Слушаш, потъваш, губиш се в болезнената красота на словото, телом и духом, и те е страх, че животът става напълно безнадежден пред очите ти. И ти е жал, че всичко това наистина се е случило.“

Този разказ кореспондира с последния от книгата, „Унижението да измисляш“. Изниква въпросът: какво е измислянето? Най-важната същност на пишещия, непреодолимо желание (не може да не го правя) или унижение?

Връщам се в реалността, в не-измислянето с „GraveBritain“. Двузначно заглавие, хроника на едно фиаско, разиграващо се на дъждовния Остров. Минавам през много фрагменти и дъжд, усещанията ми в един момент са така реалистични, че не смея да дишам и да си погледна дрехите (заради описаните миризми и физиологични течности и отпадъци). Допада ми патриотичното лирическо отклонение накрая. Но не и последното изречение. Излишно е.

Импонират ми литературни произведения, които спестяват на читателя своята категоричност. Било то като изказано мнение на автора или като финален щрих на някаква картина. С други думи, много силно ме впечатляват замислящи, предизвикващи търсения ефекти. Авторът вече е дал своята лепта – основата, гръбнака на произведението. Дал е и нещо повече – живот, плът и кръв, без които никоя творба не привлича публика. Но когато тази творба е поднесена като аксиома – без крайното доказателство, когато тя с финалните си думи или пасаж се оказва брейнсторм за възприемателя си, тогава – Алилуя!

Такава творба е разказът „Гравюра от белези“. Биографичен текст, в който авторът е насочил прожекторите към себе си. За разлика от книгата, която се явява такъв текст за малко индивиди, макар и анонимни, социум и народ. Това е друга една хроника, съчетана сописателност, на придобити белези, на не особено красиви придобивки. Всъщност, „насилствено“ придобитите маркери, допълнително индивидуализиращи тялото, грозни ли са? И кое е по-отблъскващо: гладкото, съвършено тяло и лице, без нито една несиметрична черта, без „свое“ излъчване, или онова, носещото върху си своята история? И кое е по-интересно и благодатно за изследване – tabularasa или гравюрата от белези?

Тук спирам с въпросите, за да дам възможност за повече вмисляне по задачите, маркирани с въпросителни знаци, в последните три реда от творбата.
 
Иглика Дионисиева
 
Светлозар Стоянов, „Гравюра от белези“, Enthusiast, 2014