Стихосбирката „Мрън-мрън“ на Недялко Йорданов

Всички най-нови, непубликувани никъде другаде стихове на Недялко Йорданов, създадени от април 2016 до юли 2017 г., излизат в новата му стихосбирка „Мрън-мрън“. Ще я намерите на книжния пазар с логото на издателство „Милениум“.

Мислите на обичания от поколения поет за живота и смъртта, за младостта и старостта, за вдъхновението, за обичта и близостта, за времето, в което живеем, са облечени в прелестните, напевни, емблематични за творчеството му рими. Неговите „словесни ребуси за любовта“, мъката му по изгубените за родината българчета, копнежът му да не замлъква перото му за дълго, са част от темите в премиерната поетична книга. Но все пак над всичко е обичта – към внуците, към читателите, към родината и нейните светини и най-вече онази истинската любов с голямо Л.

Поетът е нарекъл книгата си, влагайки доза самоирония, като е заел заглавието на едноименното стихотворение „Мрън-мрън“. Но всъщност сборникът е силен, разтърсващ и вълнуващ до сълзи. Ето как започва всичко:

О, боже, закъде съм… Шегата настрана.

Почти не се заглеждам във хубава жена.

Сънят ми е реалност… Реалността е сън…

И значи… И изобщо… И въобще… Мрън-мрън!

Така звучи стихът с емблематичните думички, но той не е достатъчен, за да възприемем чувствата на автора като едно обикновено мърморене, присъщо на златната възраст. Творецът разголва душата си до най-интимните й струни, създавайки прекрасна мелодия от рими, сътворявайки отново изкуството, с което през целия си живот е докосвал не само умовете на читателите, а преди всичко техните сърца. Това е неговата същност, работа, призвание, онази част от него, която го определя най-силно и с което не иска да се раздели и за миг. Затова в стихотворението „Не си отивай“ поетът се обръща към онова „мъничко човече“, което не му дава мира и постоянно го подтиква към работа:

И ето… Пиша… Бързам някак… Защото знам, че нямам време…

И има смисъл… Има смисъл… Все нещичко от мен да вземе

човекът, който ме разлиства и ми навлиза във душата…

А ти не бягай… Всяка сутрин ме гъделичкай по петата…

Във възрастта на равносметките – лични и философски, в „Ние хората“, Недялко Йорданов прави портрет на човека изобщо с неговата преди всичко дуалистична същност:

Още сме тука… Още сме живи!

Злобни. Жестоки. Добри. Милостиви.

Нежни. И груби. Страшно себични.

И благородни.

…Еднакви… Различни…

Хора… Човеци… Бог е създал

абсурдна смес от Слънце и Кал.

В стихотворението „Обичам те…“, посветено на родината, надделява болката, породена от нашето съвремие, когато България е предадена от „хиляди жестоки хора“. Но все пак поетът намира сили да завърши оптимистично, обръщайки се към отечеството с думите: „В теб зрее стръкче съпротива…“.

Изключително вълнуващи и искрени са стиховете, посветени на Васил Левски, в навечерието на 180-годишнината от рождението му, която чествахме на 18 юли т.г.:

На двадесет и осем… Боже мили…

Какви са тези нечовешки сили!

На тридесет и седем… На бесило…

Самотен сред всеобщото мъртвило.

Какво си виждал, братко мой, тогава?

Нима такава днешната държава?

Раздорите… Годините мъчителни…

Народе???? С тези страшни въпросителни.

В „Неочаквано“, въпреки че „предписва ти Докторът пълна почивка“, лирическият герой иска пак да усети порива на любовта, онази на първото влюбване, и се обръща дръзко и с усмивка към обичаната жена:

Никой сериозно не вярва, че ще се случи със него..

Беше… И смешно… И грешно… Младо ни беше… Къде го?

Стига ме гледа накриво… Ах, упорита кратуна…

Дай ми поне един път истински да те целуна.

А когато помисли за първата важна среща на порасналата си внучка с това голямо чувство, Недялко Йорданов става тревожен:

…толкова старо премеждие е Любовта.

Или сливане може би… Или внезапна раздяла…

Непредвидена болест… Хронична… Без никакъв лек.

Или златен кафез… Ето, блъска се птицата бяла.

Но в същото време пожелава на девойката тази среща и дори й предлага да й я разкаже невинно – като приказка:

… А времето тече…

И как момичето ще срещне едно добро момче…

И ще го срещне, няма начин… Дано да е добро…

Например в пълното със хора лондонско метро…

Или сред умните студенти във шумния колеж…

То ще се случи, малка моя… И нека! Щеш, не щеш…

По-болезнено, несъумяващо да се справи с границите на времето, е чувството на твореца към по-малката му, едва двегодишна внучка. На нея казва:

Времето едва ли ще ми стигне…

Няма да изпитам с тебе всичко…

/…/

Тичай право срещу мен… Не спирай…

Влюбена… Пораснала голяма…

Трябвам ли ти – спешно ме намирай…

Нищо че отдавна ще ме няма…

Авторът се отдава смело на чувствата си, макар че лекарите му забраняват силни емоции:

Никакви вредни последни емоции.

Вредни надежди… И вредна любов…

По момчешки непринудено и дръзко той отхвърля предупрежденията им:

Нека е вредно… Нека е вредно…

Нека е весело… Нека боли…

И затова си живей до последно.

Нека… Когато – тогава… Нали?

Най-новият римуван подарък, който поетът по традиция поднася на жена си актрисата Ивана Джеджева на връх рождения й ден – 18 юли – тази година е още по-важен, защото отбелязва и златната сватба на влюбеното семейство:

Спомни си всичко, вечна моя… Ах, времето изтече.

И точно петдесет години навършиха се вече.

Дори за мен, дори за тебе звучи невероятно.

И няма никаква надежда за връщане обратно.

Поемата завършва с гневно обръщение към единственото, което може да ги раздели:

Нали сме заедно все още… Нали не сме самички.

Нали отново ще се върнат излитащите птички.

Онази… Гадната… Да знае, че дявол ще я вземе.

Часът е още единайсет… И значи има време…

И още по-сигурно е, че има време, когато две души и две тела са толкова слети, както в последното стихотворение от книгата – „Внезапно“, написано на 22 юли:

Шуми, шуми морето зад потните стъкла…

Унесеният ритъм на двете ни тела…

И тайно… Незаконно… И кой ще ни спаси…

И стръвните ми пръсти във нейните коси…