Соня Ангелова: Книгата е подадена ръка – всеки взима от нея, каквото му трябва

Родена в София, Соня Ангелова емигрира в Квебек в началото на седемдесетте години. След като овладява френския език, тя продължава университетското си образование като не спира да пише. Публикува три стихосбирки : Ni vraiment d’ici, ni tellement d’ailleurs, Le doux privilège, Totems; азбучник : Abécédaire des années d’exil; сборник с новели : Eux autres; и детска книга : Le secret de Micha. Aвтор е и на множество статии за различни литературни вестници и списания.
„Невъзвръщенка” е първият й роман.
Coня Ангелова живее в Монтреал, има две деца и е членка на Съюза на писателите от Квебек.

Вълнувате ли се от премиерата на книгата и срещата с българските читатели?

Много се вълнувам, защото специално за премиерата ще пристигне моя приятелка, с която не сме се виждали от 20 години и друг мой детски приятел от Куба, с когото не сме се срещали от 40 години. Интересно ми е как книгата ми ще бъде приета в България, защото тя замислена и написана на френски език, за канадците. Самите срещи с читателите са ми много приятни, защото обичам да обменяме мисли и да отговарям на въпросите им. Всичко това ми помага за оформянето на идеята за следващите ми книги.

С романа ми „Невъзвращенка” нещата се случиха по същия начин. През 2009 г. гостувах в България по покана на преводачката доц. Рени Йотова, която след това преведе книгата. Дотогава романът беше почти готов, но още не можех да сложа точката и да го завърша. При това гостуване, взех участие в рецитал с мои стихове. Тогава Рени Йотова ми каза: „Соня, знаеш ли, че съществува дума, която точно описва хората, избягали по време на комунизма? Това е думата невъзвращенка.” Аз много харесах тази дума. Написах си я на лист и дълго време си я повтарях. Върнах се в Канада, отворих книгата и разбрах, че тази дума е точно за нея, че това ще бъде заглавието й и че е вече готова за печат. По този начин винаги срещите и разговорите с различни хора са били много ползотворни за мен.

Как направихте прехода от поезията към прозата?

След поезията започнах да пиша разкази – дълги по една или десет страници. После написах един роман, за опит, който не ми хареса и сега отлежава в едно чекмедже. Писането на роман изисква много време, човек трябва да се състредоточи само върху него. Преди това нямах време да пиша романи, защото непрекъснато работя, заедно с това отгледах сама двете си деца. В това отношение поезията е по-достъпна, по-лесна за осъществяване. В началото пишех през ваканциите и отпуските или когато бях безбработна между две работи. В един такъв промеждутък ми се отвори време от почти една година. Тогава се заех с този роман. Някои от частите бях написала преди доста години, но бяха разхвърляни, не бяха сглобени, все още не бях намерила фокуса му. След като навърших 50 години, майка ми ми изпрати своя дневник, който тя е започнала да пише, когато съм се родила. Видях, че в него има много интересни неща, които може да включа в романа и кръгът се затвори.

Историите вътре са събирани през годините и са чисто ваши, биографични, нали? За коя публика ще бъде по-интересен – за канадската или за българската, предвид на това, че той има ретроспективен и исторически аспект?

Канадците живеят сред емигранти. С другите си книги съм правила много литературни ателиета в библиотеките, където съм се срещала с много пристигащи емигранти. Всеки от тях има своя история: как е избягал, как е емигрирал. Смятам, че затова моят роман ще е ценен за този вид публика, защото не всеки може да седне и да напише своята история. Канадската публика много хареса „Невъзвращенка”, защото във френската част, където аз живея липсва литература за социалистическите страни, освен може би Солженицин. Хората не знаят как сме живели, какво и било всекидневието ни. Много неща ги учудват като например това, че не сме имали възможност да пътуваме, че ни е било забранено, освен в страните от социалистическия лагер.

А за българската публика?

Смятам, че за децата, родени след 1989 г., романът ще е много интересен, защото разказва подробно за времената от 1968 до 1970-1971 г., което е непознато за тях. Освен това романът разказва истинска история, а не измислена. Аз самата обичам много да чета и съм научила много неща от книгите. Вярвам, че читателите ще научат нещо за своя собствен живот, за своите мечти. Винаги съм намирала в книгите отговори за моя живот или какво да направя в бъдеще. За мен всяка книга е подадена ръка и всеки взима от книгата това, от което има нужда.

Има ли сантименти у вас по онова време и не е ли писането на подобен роман вид катарзис, помиряване с миналото?
Писането дава възможност на човек после да седне да прочете това, което е написал и да разсъждава защо е постъпил по даден начин. Аз водя свой дневник всеки ден, редовно. Но това не е роман. Трябваше да премина отново през страниците му – какво е станало ден по ден и дата по дата. От това трябваше да стане литература, да не бъде просто автобиография, да има напрежение, конфликти. Мисля, че успях.

Вашето пожелание към читателите и към младите хора на България, които живеят в друго време.
Времената днес са толкова различни – светът е отворен, хората могат да пътуват където си искат, стига да имат възможност. В миналото има много уроци, които непрекъснато забравяме. Днес все още има диктатори и хората като че ли забравят, че човечеството е преживяло и Първа, и Втора световна война. Винаги има какво да научим от миналото.

Още в kafene.bg:
Премиера на "Невъзвръщенка" от Соня Ангелова