"Слънцето залязва над Ангкор" от Николай Овчаров

На 20 април излиза новата книга на Николай Овчаров – "Слънцето залязва над Ангкор". И тя, подобно на "Търсачът на минало открива света", "В Африка сред лъвове и сенки на предците" и "От Камчатка започва Русия", е изпълнена с любопитни факти и вълнуващи моменти.

Потопете се в новото екзотично приключение на професор Овчаров и опознайте тайнствения Индокитай. Официалната премиера на "Слънцето залязва над Ангкор" ще се състои на 26 април от 18,30 ч. в Книжен център "Гринуич". А книгата ще бъде представена от журналиста и пътешественик Симеон Идакиев.

За автора

Николай Овчаров е известен археолог – наричат го българския Индиана Джоунс, и голям пътешественик. Името му се свързва най-често с прочутия скален град Перперикон, който благодарение усилията на Овчаров се превръща в един от най-популярните туристически обекти в страната ни. На мнозина са познати и неговите открития при Татул, Урвич, царските дворци във Велики Преслав, както и много други исторически паметници.

Николай Овчаров е роден през 1957 г. във Велико Търново. Завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на множество книги и статии за българското културно наследство. Кавалер на ордена "Св. св. Кирил и Методий" с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата (2010 г.) и носител на голямата награда за принос в изследването на тракийската култура "Проф. Александър Фол" (2009 г.). Член е на Ордена на българските тамплиери, с огромен принос за развитието на културно-историческия туризъм в България.

След успеха на книгите "Търсачът на минало открива света", "В Африка сред лъвове и сенки на предците" и "От Камчатка започва Русия" сега читателите могат да се насладят на приключението "Слънцето залязва над Ангкор".

За книгата

Като географско понятие Индокитай обхваща югоизточната част на Евразия и заема площ от 2 милиона кв. км. На огромната територия се намират държавите Виетнам, Тайланд, Камбоджа, Лаос и Мианма (наричана доскоро Бирма), както и части от Бангладеш на север и Малайзия на юг. За нас, европейците, Индокитай винаги е означавал древна история и екзотика. Пътешествието си професор Овчаров започва от Виетнам, за да премине през Тайланд – кралството на будизма и военните преврати. Продължава през Лаос с едно голямо плаване по великата река Меконг. Специално внимание е отделено на великата кхмерска империя Камбуджадеша на територията на днешна Камбоджа, на невероятната й столица Ангкор Тхом и главното светилище Ангкор Ват. Ще се разходим из Перлата на Азия Пном Пен, ще научим потресаващи факти за кървавия режим на Пол Пот. Приключенията на българския Индиана Джоунс завършват в страната на златните пагоди Мианма. Но за нас, читателите, те всъщност продължават с величието на миналото и загадъчността на днешен Индокитай.

Откъс

ЧАСТ V. Слънцето залязва над Ангкор

Великолепният Ангкор Ват

Днес Сеам Реап е малко и спокойно градче, пълно с множество луксозни хотели и стотици хиляди туристи. Цифрата въобще не е преувеличена, защото през последните години храмовете на намиращия се на 5–6 км Ангкор се посещават от повече от милион души годишно.

На неголямата аерогара ни посреща поредният гид, чието име и не се наемам да произнеса, но за кратко го наричаме Борис. Всъщност така са му казвали руснаците по време на няколкогодишното следване в Съветския съюз. Оставяме багажа си и отдъхваме за малко, след което Борис ни води на първото интересно преживяване – спектакъл на традиционни кхмерски танци. Подобно на тайландските, танците на Камбоджа са дълбоко символични и свързани със славното минало. Както при тези на таите, в тях огромна роля играят жестовете на ръцете. Всяко от сложните движения има своята философия и разказва определена история. Затова преди танца изпълнителите трябва да са подготвени не само физически, но и психически.

Особено впечатление ми прави танцът на Апсара Мера, пресъздаващ споменатия по-горе мит за основаването на кралство Ченла. Ще припомня, че красавицата е изпратена като дар на светия човек Камбу от самия бог Шива и от техния брак се ражда държавата, предшественик на Камбуджадеша. В танца Апсара Мера е обкръжена от четири или шест други небесни нимфи (апсари). Тя е с тежък грим, облечена в много богато украсени дрехи и със златен набор на главата.

Без съмнение тези героини водят началото си от религията на индуизма. Учените отдавна откриват прототипите им в безбройните релефи на великия храм Ангкор Ват. И неслучайно на другия ден той е и нашата първа цел.

След изоставянето на столицата през ХV в. заедно с останалите кхмерски храмове Ангкор Ват е погълнат от могъщата джунгла. Първият западен посетител на тези места е португалският монах Антониу ди Мадалена, който в 1586 г. е изумен от грандиозния строеж и пише: „Това е толкова необичайна постройка, че не е възможно да се опише, тъй като не прилича на никоя друга сграда в света“.

За истински откривател на Ангкор Ват в ново време се приема френският пътешественик Анри Муо, минал оттук през 1863 г. В пътните си записки той пише за храма, възхитен, че е „съперник на този на Соломон и издигнат от някой древен Микеланджело – може да заеме почетно място сред най-красивите сгради в света. Той е по-величествен от всичко, което ни е оставено от Гърция или Рим, и представлява тъжен контраст със състоянието на варварство, в което е потънала днес страната“.

Безспорно Ангкор Ват е най-великото дело в живота на император Суряварман ІІ, дошъл на престола в 1112 г. За създаването му кхмерите са измислили легенда, която сякаш идва от митологията на древните гърци. Живял по тези места древен крал и имал син на име Прах Кет Меалеа, или „Божествено сияние“. Славата за неговата хубост и добродетелност стига до бог Индра. Той слиза на Земята от небесните чертози и е пленен от обаянието на принца. Тогава взема със себе си младежа и го води в двореца си на планината Меру.

Прах Кет Меалеа живее там доста време, но това не се нрави на другите богове, които не понасят човешката миризма. Те настояват Индра да го върне на Земята и накрая той отстъпва. Прибирайки се в бащиния дом, принцът потъва в скръб. Той не може да забрави двореца на боговете с неговите пет кули и стотици зали, украсени със злато, скъпоценни камъни и прекрасни гоблени. Нито небесната музика, под чийто акомпанимент танцуват нимфите-апсари.

Прах Кет Меалеа горещо моли Индра да го върне, но той не може да направи това. Тогава богът се замисля и му казва: „След като няма как да живееш при мен, ще ти направя дворец на Земята“. После изпраща небесния архитект Прах Пушнук, който избира място и строи палат, подобен на този на Индра. Така се появява Ангкор Ват, славата му бързо се разнася по цял свят и 100 крале идват да видят чудото.

В превод името на този ансамбъл означава „Храмът на Ангкор“, което подчертава неговото превъзходство над останалите хиляди светилища в империята. Уникално е и неговото предназначение. Както се каза, кхмерските храмове са правени като жилища на боговете. Ангкор Ват е посветен на бог Вишну във въплъщението му на Кришна. Суряварман ІІ е горещ почитател на този бог и при него култът към обожествения император достига един от върховете си в културата на Камбуджадеша. Затова Ангкор Ват е предназначен да приеме тленните останки на своя създател. Но той не е гробница, а погребален храм, където на видно място трябва да стои статуята на владетеля в образа на самия Вишну. За това говори особената ориентация на комплекса, както и сюжетите на многобройните скулптурни групи в него.

Ако трябва да се характеризира с една дума невероятно сложния и монументален план на Ангкор Ват, то тя е симетрия. С Ирина виждаме това още когато се изправяме пред централния западен вход. Пред нас се разкрива гигантско парче суша с план на четириъгълник с размери 1500/1300 м и площ от 200 хектара. То си е истински остров, защото е оградено от пълен с вода ров с широчина 190 м. Повърхността на това широко изкуствено езеро е неподвижна и е покрита с цветовете на лотоси, а в далечината се виждат кулите на храма.

Преди да поемем натам, Борис ни казва някои любопитни факти. За строителството на комплекса са използвани гигантски каменни блокове от пясъчник и латерит. Смята се, че те са намествани с въжета, дърпани от слонове. Употребеното количество камък от 5 милиона тона е съпоставимо с това за строежа на пирамидата на фараона Хефрен в Египет. Основният градеж е правен от пясъчник, който е пренасян със салове от кариерите в платото Кулен по река Сием Реап. Според съвременни оценки такова строителство с тогавашните възможности би трябвало до отнеме повече от век, но на практика това се случва за около 40 години. И строителите не са роби, а свободни хора, призовани за великото дело от държавата.

Достигането до храма си е истинско пътешествие. С Ирина и нашия гид минаваме през пазена от статуи на стилизирани лъвове площадка и стъпваме на дълга 220 м широка улица, пресичаща рова. Тя е изградена върху изкуствена дамба от пясъчник, покрита е с каменни плочи, а страничните парапети са редици от каменни змии-наги. Накрая излизаме на острова, по чиито брегове е оставена широка около 30 м ивица незастроена суша. Нататък следва ограждаща ансамбъла мощна крепостна стена от латерит. Тя има размери 800/1025 м при височина от 4,5 м.

А ние стоим пред главната западна гопура – огромното входно съоръжение, състоящо се от три кули. В индуистките храмове тези величествени порти са по четирите посоки на света и имат за цел едновременно да скрият същинския храм и заедно с това да повторят неговите контури пред погледа на влизащия посетител.

Западната гопура в Ангкор Ват има функцията на пропилеите в древногръцките храмове. Тя е широка 235 м, а кулите са съединени с разклонени галерии. Входовете и коридорите са толкова високи, че през тях могат да минат дори слонове, заради които наричат тази порта „Слонските врати“. Тук за пръв път предвкусваме великолепието, което ни предстои да видим във вътрешността на ансамбъла. Таваните на галериите са украсени с розетки във формата на лотос, а фасадите и стените са изпъстрени с танцуващи фигури. В южната кула виждаме прекрасната статуя на Вишну, която преди е била поставена в централната част на храма. Минавайки през западната гопура, се озоваваме в затвореното от крепостните стени огромно пространство с площ от 820 000 кв. м. Днес там се намират само свързаните с култовите дейности постройки от камък. По времето на Суряварман ІІ обаче в тази зона са били разположени обществени и жилищни сгради, както и императорският дворец. Както вече се каза, те са правени от нетрайни материали и днес от тях не е запазено почти нищо, ако изключим контурите на няколко улици.

В далечината целият хоризонт се запълва от силуета на самия храм. Но преди да стигнем до него, тръгваме по втора покрита с каменни плочи алея, този път дълга 350 м. Страниците й също са фланкирани от статуи на наги – любима тема в Ангкор Ват. По нея са минавали пищните тържествени процесии, съпътствали сложните ритуали на индуизма и императорския култ. Край алеята се намират т.нар. „библиотеки“, няколко неголеми павилиона и две езера. Накрая преминаваме през друга стена, ограждаща самия храм. Излизаме на широка площадка, наричана Почетната тераса. Оттам се открива невероятен поглед към страховития храм, извисяващ се към небето.

Той стъпва на високо повдигната платформа от пясъчник с размери 215/187 м и се издига на три последователни етажа. Устремът към висините се подсилва от истински водопад от кули, решен чрез специфичната стъпаловидна архитектура. Изкачването към „небето“ става по изключително стръмни стълби със съвсем тесни стъпала, по които буквално се налага да лазим. Така накрая достигаме до върха на пронизващата облаците и висока 65 м централна кула-олтар, където някога се е намирала статуята на Суряварман ІІ, персонифициран като върховния бог Вишну. По-късно будистките монаси изхвърлят този символ и го заменят с изображения на Буда.

Но най-голямото богатство в централната част на Ангкор Ват са барелефите, на които посвещаваме цели часове. С резба върху камък са покрити почти всички повърхности на стените, колоните, арките и дори таваните. В обкръжаващите храма галерии са запазени цели 1200 кв. м, разположени в осем грандиозни пана. Всички са високи по два метра, като четири са дълги по 50 м, а останалите се простират на 100 м. Изображенията са правени от различни скулптори, като с най-изкусно изпълнение са тези в южната част на ансамбъла. Какво е струвало това грандиозно усилие на кхмерския народ? По време на разкопките на големия индуистки център Кхаджухаро е направен интересен експеримент. Скулпторът Алекс Ивънс решава да възпроизведе каменен барелеф с височина едва 1,2 м. За да успее да го направи, са му необходими цели два месеца. Лесно е да си представим огромния труд на древните строители.

Като техника релефът в Ангкор Ват е доста плосък, сякаш едва докоснат от длетата на майсторите. Това е направено нарочно, защото по този начин слънчевата светлина създава цяла гама от полутонове, които придават една особена призрачност на образите. На места в барелефите са запазени дупки, свидетелстващи, че в миналото са били апликирани с бронзови листове, за съжаление отдавна откраднати от грабители.

При създаването на композициите майсторите определено следват архитектониката на ансамбъла. Те щателно подбират рамката на съответната сцена, която е неразделна част от мащабните композиции. Релефите могат да се развиват на десетки метри дължина, но скулпторите обръщат внимание на всеки детайл, имащ собствено значение в сложното повествование на митовете. Сцените са създадени така, че да се обхващат от погледа на зрителите от близко разстояние. Между тях има своеобразни „връзки“ – индивидуален персонаж, схватка между двама воини или някакъв малък епизод, служещ като комуникация между сюжетите.
Основни в галериите на Ангкор Ват са композициите от древноиндийските епоси „Махабхарата“ и „Рамаяна“. Невероятно мащабно е дългото 49 м пано „Разбиването на Млечния океан“. Става дума за сюжета от „Бхавата пурана“, според който боговете и демоните бият морето от мляко, за да извадят нектара на безсмъртието „амрита“. Там общо са изобразени 88 бога и 92 демона. Другата огромна композиция е споменатият вече любим епизод от „Махабхарата“ за битката при Курукшетра между племената пандави и каурави. В нея прави впечатление невероятната правдивост при изобразяването на сражаващите се и умиращи воини.
Въобще баталните сюжети определено са любими на император Суряварман ІІ. В друга гигантска композиция в западната част на северната стена са изобразени практически всички индуистки божества със съответните атрибути. Така четириръкият Вишну язди фантастичното крилато същество гаруда, Шива е опънал лък, Брахма е обяздил свещената гъска Хамза, а Индра стои на гърба на притежаващия четири бивни слон Айрават. Богът на богатството Кубера е на раменете на едно полубожество-асура, повелителят на смъртта Яма препуска в запрегната с бикове колесница, многоглавият и многорък бог на войната Скандха се кипри на паун и Варуна, заповядващ на морските недра, се намира на многоглава нага, запрегната като боен кон. На 66-метровото пано в източното крило на южната галерия е интересна композицията „Страшният съд“. Когато гледам Огнената Геена, имам чувството, че се намирам в някой средновековен български манастир. Точно като в такъв са предадени мъченията на грешниците, а горе са праведниците, ползващи се от всички блага на рая.

Лично за мен най-интересна ми е западната част на същата галерия. Там на десетки метри са показани моменти от живота на Суряварман ІІ, и по-точно – пищен парад на цялата армия. Кхмерските воини са разделени на отряди, а надписи поясняват откъде и с какво предназначение е съответната част. Генералите задължително яздят слонове, а чинът им се разбира по броя на чадърчетата, които са разпънати над тях. Те съставят свитата на императора, изобразен с няколко пъти по-голям ръст от останалите. Главата на Суряварман ІІ е увенчана с царствената корона „мукута“, като разтворените над него чадърчета са цели 15. Докато кхмерските пехотинци са в бляскави доспехи, спомагателните части от подвластните таи се състоят от облечени в кожи бойци, защото те са смятани тогава за варвари.

Релефите от Ангкор Ват са истинска картинна галерия на кхмерския епос и религиозни вярвания от ХІІ в. Буквално ми се завива свят от хилядите фигури, дошли от далечното минало. А изобразените прекрасни богини ме карат да си спомня за съвременните танцьорки, които гледахме с Ирина предишната вечер. Невероятни са техните бадемовидни очи, тайнствената усмивка на устните, ръце и длани, застинали в многозначителни жестове. Голите тела с тънки талии се извиват под звуците на свещените ритми, съблазнявайки с прекрасните си форми. Скулпторите особено държат на подробностите – развяващите се във вихъра на танца поли, масивните гривни и тежките огърлици, които не успяват да прикрият разкошните гърди. Във великия храм на Суряварман ІІ може да се стои със седмици. Денят обаче клони към края си и ние трябва да се прибираме в хотела. Този път излизаме от грандиозния ансамбъл през източната гопура. Преди да напуснем храма, Борис ни показва масивна каменна платформа в източната му част. Тя е доста висока и има някакви дупки за привързване. Оказва се, че това е рампата, на която са спирали слоновете от царската свита при тържествените процесии. Именно оттук императорът започвал своето възшествие към върха на храма, към дома, обитаван от неговите събратя – боговете.