"Сини като незабравки" от Македонка Шутова

Зазоряваше се, когато се събуди. В последно време дори не използваше часовник. Просто се събуждаше от първите леки стъпки на утрото. Обичаше да посреща първите слънчеви лъчи. Имаше нещо магично на зазоряване. Един вълшебен момент, в който може да видиш и усетиш онази тънка прозрачна линия, която отделя деня от нощта. Това е онзи кратък отрязък от време малко след стопяващите се черни контури и малко преди появята на първите бледорозови ивици, с които започва изгрева; когато тишината е толкова гъста, че може да чуеш даже търкулването на росата по тънките стъбълца на тревата.Трае само миг и ако малко се забавиш, изчезва и повече не може да го видиш. Защото е неповторим всеки път. Както и цветовете, с които започва. Затова обичаше да става на разсъмване, за да не пропуска нито един миг и нито един цвят.
Наметна халата си и отвори прозореца. Хладният въздух нахлу в стаята и кожата и настръхна. Това я изпълни със свежест и тя се усмихна. Беше толкова тихо, че дори можеше да чуе босите стъпки на утрото, което се спъваше в последните прозрачни воали на нощта. Интересно колко по-наситено е всичко на зазоряване. Ароматите, цветовете, тишината…. А после със започването на деня всичко това изведнъж се променя.
Когато седна на терасата с една чаша димящо ароматно кафе, утрото вече хвърляше розови погледи и слънчеви усмивки на най-ранобудните. Лек повей на ветрец разнасяше свеж аромат на нарциси и цвърчене на врабчета. Отпивайки от кафето си Радина си помисли, че не може да има по-хубаво начало на деня от този. Имаше да свърши толкова много неща за малкото време, за което беше дошла. Всеки път се заричаше да си вземе повече дни почивка, но дори и тогава, времето пак не и стигаше. Докато види този-онзи, докато се поразходи и свърши нещо и хайде пак обратно. Не обичаше да пътува. Висенето по летищата, разнасянето на багажи, опашките при качване и слизане, сълзите при сбогуване така я изморяваха, че започна да си идва все по-рядко. А пък и в работата си беше много ангажирана и почти не и оставаше време за личен живот. Може би затова и напоследък нямаше сериозна връзка. Последната беше толкова разочароваща, че започваше да се пита дали тя нещо не е наред или всички нормални мъже са започнали да изчезват. “Сигурно има някой, който ме чака някъде- мислеше си тя – и ще се появи когато му дойде времето”. Вярваше в това. Когато нещо, което искаше не се ставаше, тя не се ядосваше, нито изпадаше в нерни кризи. Просто си казваше, че така е трябвало да се случи и това не е бил подходящия момент.
“Достатъчно търсих любовта, нека сега тя ме намери – каза си Радина и се усмихна.” Две трапчинки се появиха на бузите и и лицето и засия. Имаше среща с приятелка за обяд, но реши преди това да си направи разходка в парка. Половин час по-късно вече беше там. Алеите все още бяха пусти и само няколко от наредените по цялата дължина пейки, бяха заети с възрастни хора, излезли на ранна разходка. Не помнеше откога не беше идвала тук. Засмя се когато видя будката за пуканки и си спомни за дългите опашки за най-хубавите пуканки в парка. Мина покрай няколко места, на които продаваха сладолед и захарен памук и тогава видя декоративното мостче. Изведнъж нещо проблесна в съзнанието и. Някакъв смътен спомен, дошъл незнайно откъде, който тя се опитваше да изчисти и да го види ясно. Не усети как се приближи до мостчето. Хвана се за перилата и погледна към струпаните в коритото на реката камъни. Споменът отново заблъска ума и, опитвайки се да се освободи. Слезе долу и тръгна по камъните. Изведнъж видя себе си като малко момиченце, движейки се с разперени ръце по камъните. В главата и отекна радостен смях.
“Хайде, Ради-побързай-накой я викаше – трябва да минеш по моста със затворени очи и да си пожелаеш нещо. И не се опитвай да хитруваш. Ако гледаш, желанието няма да ти се сбъдне.”
Тя затвори очи и се опита да гледа през очите на малко момиченце. И тогава в съзнанието и изплува образът на едно момче, голямо колкото нея. Виктор…така се казваше. Беше толкова отдавна, че съвсем беше забравила за него. Странно как понякога спомените ни връхлитат съвсем неочаквано, породени съвсем случайно от някаква мелодия, смътно усещане, което сте изпитвали преди, ухание, което отдавна не сте долавяли, лек повей на вятър, ромон на ручей или внезапно появил се дъжд. Интересното е, че годините не изтриват нищо от албума на живота, в който пазим спомените си. Те не са загубени, само си стоят някъде надълбоко и само чакат да нещо да ги накара да се покажат. Боже мой…Виктор! Как можеше да забрави за него! Бяха приятели от деца. Бяха съседи. Майките им излизаха заедно и ги водеха на разходка в парка да играят. Тя се усмихна. Реши да мине по камъните със затворени очи и пак да си пожелае нещо. Не си спомняше какво си беше пожелала тогава, но сега затвори очи, разпери ръце и си пожела Любов! Опита се да избистри спомена за Виктор и да го види ясно. Момче..най-обикновено. С рошава кестенява коса и съвсем бледи лунички. Когато се усмихваше все едно грееше. Очите му блестяха.. Божичко, очите му! Как беше възможно да забрави очите на Виктор! Това бяха най-необикновените сини очи, които беше виждала Радина.
“Имаш най-красивите очи, които съм виждала, сини като незабравки” -чу в съзнанието си гласът на малката Радина. “ Като порасна, ще се оженя за теб.”
Тя отново се усмихна. Тогава бяха шестгодишни, още не бяха тръгнали на училище. Споменът за сините очи на Виктор я подсети за още нещо и тя бързо тръгна по една от страничните алеи, които не бяха толкова оживени и се използваха главно за разходка на майки с бебета, пенсионери и влюбени двойки. Скоро се озова сред високите дървета, близо до малкото изкуствено езеро, където все още стоеше дървената къщичка, около която обичаха да играят. Малко по-нагоре имаше малка странична пътечка, която водеше до поляна с цветя. Радина беше толкова развълнувана, че дори не усещаше как росата мокреше краката и. Сякаш всичко наоколо беше замряло от страх да не прекъсне спомена и и единствния звук, който се чуваше неше шумоленето на тревата, докато вървеше. Сърцето и щеше да изхвръкне от радост. Бяха тук! Хиляди незабравки, които покриваха цялата поляна и нежно поклащаха главичките си. Радина се почувства така, сякаш те я приветстват, сякаш са я чакали толкова години да дойде и да си спомни за тях. Виктор и показа тази полянка. “Поляната на Незабравата!” Така я наричаше тогава. Сам си го беше измислил, както хилядите неща, които измисляше. Тя се наведе и си откъсна няколко цветенца. По навик ги доближи до себе си и ги помириса. Нямаха аромат, но за нея това нямаше значение. Спомни си последния път, когато бяха тук. Беше точно преди да замине със семейството си в чужбина. Бяха предложили на баща и работа в голяма компания и трябваше да се преместят. Тогава и набра един букет и и каза винаги, когато и домъчнее за него, да си откъсва незабравка. Много плака тя тогава. Беше и мъчно да се раздели с него. Но после животът я завъртя, нов живот, училище, адаптация, нови хора, задължения и споменът за него беше потулен някъде много надълбоко. Тя въздъхна и седна на един отрязан дънер. Беше се унесла в спомени, когато чум шум и се стресна. Някой се провираше между клоните на дървета. Беше някакъв мъж. В ръцете си носеше стръкче незабравки.
-Извинявайте-каза той-май ви стреснах. Мъжът се усмихна.
– Няма нищо, всичко е наред-каза Радина.
– Често ли идвате тук-попита той.
– Всъщност от дете не съм идвала тук-каза Радина.- А вие?
– Аз идвам често-откъсвам незабравка, когато ми домъчнее за някого. Все още го чакм да дойде. Знаете ли, това е специална поляна.
-Специална ли? Защо?-попита тя.
-Това е “Поляната на незабравата”. Така я наричахме с моя приятелка.
Радина се втренчи в лицето на мъжа. Беше непознато лице на хубав млад мъж, но онова, което не можеше да сбърка, бяха очите му. Сини, като незабравки.
-Виктор!-извика силно тя и се усмихна. Той я погледна неразбиращо за миг, после внимателно се вгледа в лицето и.
-Ради…ти ли си?-попита той. -Знаех си, че някой ден ще дойдеш.
-Да вървим-каза тя-Имаме много неща да си разказваме.
Месец след това Радина се събуди на зазоряване и излезе на терасата да изпие кафето си, посрещайки първите слънчеви лъчи. На кръглата масичка имаше букет от незабравки и отворена кутийка с годежен пръстен. В средата имаше три камъчета, които проблясваха на светлината. Бяха сини…като незабравки.