Светът на образите – откъс от "За фотографията" на Сюзан Зонтаг

"Светът на образите" е откъс от книгата "За фотографията на Сюзан Зонтаг. Повече за самата книга прочетете тук.

Действителността винаги се интерпретира посредством сведенията, които имаме за нея от образите; от Платон насам философите се опитват да ни освободят от зависимостта от образите чрез идеи за умопостигане на реалното без образи. Но към средата на ХІХ век, когато този метод най-сетне започва да изглежда постижим, отстъплението на старите религиозни и политически илюзии пред напредъка на хуманистичното и научното мислене не довежда – както се очаква – до масово отстъпничество в посока на реалното. Напротив, новата епоха на съмнението засилва верността ни към образите. Доверието, което вече не може да се отдава на реалностите, познаваеми под формата на образи, се дава на реалностите, схващани като образи, илюзии. В предговора си към второто издание на „Същност на християнството“ (1843) Фойербах отбелязва, че „нашата епоха предпочита образа пред предмета, копието пред оригинала, представата пред действителността, външния изглед пред същността“ – и същевременно съзнава, че прави същото. Неговото жалостно предупреждение се превръща през ХХ век в широкоустановена диагноза: обществото става „модерно“, когато производството и потреблението на образи става една от основните му дейности, когато образите, притежаващи невероятната власт да определят изискванията ни към действителността и самите те любими заместители на непосредственото преживяване, стават абсолютно необходими за здравословното състояние на икономиката, за стабилността на държавата и за търсенето на личното щастие.

Думите на Фойербах – а той ги пише няколко години след изобретяването на фотоапарата – звучат по-точно като предчувствие за въздействието на фотографията: образите с фактически безгранична власт в модерното общество са главно фотографски и обсегът на тази власт произтича от свойствата на образите, произведени от фотоапарата.

Такива образи наистина могат да узурпират реалността, защото снимката преди всичко е не само образ, интерпретиращ реалното (какъвто е картината); тя също е следа, нещо директно прекопирано от реалното като отпечатъка от стъпка или смъртната маска. Докато картината, дори когато покрива фотографския стандарт за подобие, винаги е най-многото една интерпретация, снимката е най-малкото запечатано излъчване (светлинните вълни се отразяват от обекта) – материален отпечатък на обекта, какъвто никоя картина не може да бъде. От двете алтернативи, които ни предлага фантазията – или Холбайн Младия да би живял достатъчно дълго, за да може да нарисува Шекспир, или пък някой да бе изобретил фотоапарата достатъчно рано, за да го заснеме, повечето поклонници на Шекспир биха избрали снимката. И не само защото се предполага, че би ни показала Шекспир точно какъвто е бил, тъй като дори хипотетичната снимка да е остаряла, едва различима и пожълтяла, навярно пак бихме я предпочели пред някоя прочута картина на Холбайн. Да имаш снимка на Шекспир е все едно да имаш гвоздей от Христовия кръст.

Повечето съвременни прояви на загриженост, че реалният свят се замества със свят на образите, са отзвук, както у Фойербах, на Платоновото пренебрежение към образа: истински, доколкото наподобява реалното, фалшив, защото не е нищо повече от подобие. Но този почетен наивен реализъм става някак безсмислен в ерата на фотографските образи, защото рязката противопоставеност, която предполага между образа („копието“) и изобразяваното („оригинала“) – многократно илюстрирана от Платон с художественото творчество, – не може да се приложи така просто към снимката. Нито пък тази противопоставеност спомага за разбиране същността на създаването на образи, когато е практическа, магическа дейност, средство за овладяване или подчиняване. Колкото по-назад в историята отиваме, както отбелязва Гомбридж, толкова по-смътно става разграничението между образите и реалните предмети; при първобитните общества предметът и неговият образ са просто две равностойни, тоест само физически разграничени прояви на един и същ дух и енергия. Оттук произтича и доказаното въздействие на образите за омилостивяване и овладяване на могъщите сили. Тези сили присъстват в самите тях.

За защитниците на реалното от Платон до Фойербах приравняването на образа само с външния облик – сиреч схващането, че образът е напълно разграничен от предмета – е част от онзи процес на десакрализация, който ни е откъснал безвъзвратно от света на свещените времена и места, където образът е част от реалността на изобразения обект. Оригиналността на фотографията е в това, че в онзи момент от дългата и все по-светска история на живописта, когато светското побеждава окончателно, тя възражда – в съвсем светска форма – нещо близко до примитивния статут на образите. Вътрешното ни усещане за фотографския процес като нещо магическо има своето истинско основание. Никой не приема картината за равнореална с нейния обект; тя само го представлява или ни препраща към него. Но снимката е не само подобие на обекта, почит към обекта. Тя е част от него и негово продължение; а едновременно и мощно средство за неговото завладяване, за контрол над него.

Фотографията е владеене в различни форми. В най-простата форма снимката е заместително притежание на любим човек или предмет, притежание, което я прави нещо като уникална вещ. Благодарение на снимките придобиваме и потребителско отношение към събитията – както към онези, които са част от жизнения ни опит, така и към такива, които не са – и този потребителски навик заличава разликата между двата вида опит. Третата форма на притежание е тази, че посредством механизмите за производство и възпроизводство на образи можем да добиваме информация (извън опита). Действително, значението на фотографските образи като средство за въвеждане на все повече явления в нашия жизнен опит в крайна сметка е само вторичен резултат от тяхната способност да ни дават независимо или отделно от нашия опит познание.