"Светлината, която не виждаме" – дори войната не може да заличи радостите

Роман за Втората световна война взе наградата „Пулицър”

Романът на Антъни Доер „Светлината, която не виждаме” взе наградата „Пулицър” за художествена литература.  Книгата, издадена в България от изд. „Сиела”, е бестселър на „Ню Йорк таймс” и разказва за едно сляпо френско момиче и едно германско момче с интерес към радиотехниката, чиито истории се преплитат в окупираната от нацистите Франция. Двамата се опитват да оцелеят в ада на Втората световна война. „Светлината, която не виждаме” е сравняван с друг бестселър на същата тема – „Крадецът на книги”, и беше обявен за най-добър исторически роман за 2014 г. от сайта GoodReads. Списание „Ню Йоркър“ нарича романа „Един размисъл за съдбата, свободната воля и начина, по който по време на война малките избори могат да имат сериозни последствия”. Според Publishers Weekly „Светлината, която не виждаме” не само успява да развълнува читателите, но и да ги убеди, че „войната, въпреки отчаянието, жестокостта и мъчителните морални избори, не може да заличи радостите на света”.

Откъс от книгата прочетете тук.

Действието се развива в различни етапи от Втората световна война, като романът прескача напред и назад във времето. Доер започва своята история през август 1944 г., два месеца след Десанта в Нормандия. Авторът потапя читателите в света на сляпата главна героиня Мари-Лор в момента на бомбардировката над Сен Мало, докато тя се опитва да се ориентира в разпадащия се свят с помощта на обонянието и слуха си. Само през няколко улици от нея е момчето, Вернер – вече млад германски войник, попаднал в капан сред руините на хотел. Животът на Мари-Лор и Вернер е преминал през много предизвикателства преди те да стигнат до този момент и пътеките, които ще ги срещнат, са били дълги и криволичещи. Историята на младия германски войник започва в сиропиталище, където момчето попада след смъртта на баща си. Неговият талант в работата с радиотехниката обаче му осигурява място в елитно нацистко училище. Мари-Лор пък живее в Париж, преди окупацията да прогони нея и баща ѝ в провинцията при ексцентричния ѝ чичо, неговите приятели и познати – членове на Съпротивата. А радиовълните свързват съдбите им дълго преди те да се срещнат…

Светлината от заглавието на романа е тема, за която Вернер чува по радиото. Младият Вернер разбира, че мозъкът има силата да създава светлина в мрака. Тази идея става все по-важна с развитието на сюжета, когато бруталността на училището заплашва да заличи пламъка в душата на момчето. Вестник „Гардиън” нарича романа „притча за освобождението, идващо от технологиите, на фона на войната”. Радиото и радиовълните, с които Вернер се занимава, опитвайки се да прихваща вражески сигнали, му осигуряват необичаен начин да се измъкне от калъпа на нацистката пропаганда и да види отново радостта и светлината, невидима за останалите. Мари-Лор, от своя страна лишена от досега със светлината, намира вътрешната светлина в света около себе си – чрез слуха си, обонянието си, въображението си, чрез книгите, които нейното семейство ѝ чете.

Майката на Антъни Доер е учителка и именно от нея писателят наследява любовта към науката. Когато учил за еволюцията и историята на Земята, той се замислил за това колко кратко време всъщност има всеки един от нас на този свят и колко нищожни сме в действителност. „Замислете се за всички тези видове, която са живели на Земята. 99% от тях вече са изчезнали. Защо си мислим, че с хората ще е различно”, пита в интервю Доер и допълва: „Ние сме тук само за кратко. Аз не вярвам в прераждането. Сега е единственият ни шанс да помагаме на хората, да видим нови неща, да опитваме нови неща, да се влюбваме във всичко”. 
Идеята за „Светлината, която не виждаме” дошла на автора, когато изведнъж се замислил за цялата тази невидима електромагнитна радиация, която е навсякъде около нас и понякога ни свързва. Доер решил да напише нещо за времето, когато радиовълните са играели решаваща роля в човешката история, а подобно време е именно Втората световна война.