Росен Карамфилов: Светът убива своите гении

Росен Карамфилов с думи за изложбата в памет на своя баща – Кольо Карамфилов – в Националната художествена галерия, която може да бъде разледана до 6 декември.

Експозицията е обединена под името "Път. Знаци. Откровения" и включва почти 100 творби на еклектичния пловдивски художник, който почина почти преди две години. Изложбата е сбор от частните колекции на галерия “Люнион” в Пловдив и частния колекционер Георги Иванов, и се показват за първи път пред широката публика.
 
В момента в НХГ тече изложба на Кольо Карамфилов, какво би казал на всички, които са първи път ще се сблъскат с творчеството му?

Завиждам им, честно казано. Това е изживяване, което не можеш да купиш с пари. То е да докоснеш небето с пръсти. За мен творбите на баща ми са послание свише. К.К. до последно вярваше в Господ.
 
Какво не знаят за Кольо, тези които го познават творчески? Какъв беше скритият за публиката Кольо?
 
Душа. Ранима душа, която мнозина нараниха. Душа, на чиято широта мнозина завиждаха. Човек, който беше над всичко и всички. Артист с талант, отекващ във вечността. Любов. Кольо бе целият любов. Знаеше какво е истински да обичаш и не го беше страх да изгори от любов. И – последно – но не по важност: той беше и завинаги ще остане БАЩА. С четири огромни букви.
 
На втория етаж над изложбата на Кольо, има изложба на Пикасо? Какво правят според теб двамата големи вечер, когато няма посетители?
             
Надпиват се. И рисуват. Те през цялото време това правят, но посетителите не могат да ги видят.
 
Има ли криза на титаните в изкуството? Раждат ли се все още гении, или света в който живеем вече няма нужда от тях?
 
Светът убива своите гении. Там е тъгата. Същинската тъга. Онази, която не се прощава. Онази, за която на страхливците не им стиска да говорят. Това е тъга, която касае цялата вселена. Повтарям: Светът убива своите гении. Винаги тялом и никога духом. Дали се раждат все още гении е спорен въпрос. Раждат се имитации. Добри, лоши, всякакви.
 
Преди смъртта си Кольо започна да снима филми, откъде дойде това негово влечение? Беше ли се отчаял от рисуването или омерзил от живота в страната ни, или просто търсеше нови форми за изява?

Не се сещам за голям артист, който не се е отвратил по един или друг начин от действителността. Неточно е да се твърди, че се бе отчаял от рисуването. По-скоро бих казал, че не искаше да рисува толкова за насъщния, колкото за удоволствие. Татко твореше за насъщния. За да осигури така нареченото минимум страдание – първо за близките си и едва тогава за себе си. Има един тънък момент по отношение на това – тъй като аз се родих различен, на баща ми му се налагаше да бъде художник и половина. Много от колекционерите му злоупотребиха с тежестта на неговата съдба. Те знаеха, че ако Кольо К. има слабо място – то това съм аз. Затова не отидох на откриването – накъсо казано: знам неща, които ме отвращават и които никога не бих споделил публично. Не защото не е редно, а защото искам да запазя достойнството на Кольо като артист. Относно киното:  К.К. цял живот е бил сценограф на филми и като че ли искаше да влезе в нова роля – тази на режисьор. За него режисурата беше третото детство. Той така я наричаше. Гледайте филма „Казабланка”. Не са нужни повече думи.
 
Как би искал да продължиш мисията на Кольо?
 
Достатъчно е да бъда добър човек и християнин. Ако успея да постигна тези две неща – значи съм послушал съветите му.  Изкуството ще дойде само, то е на втори план.
 
Как се чувстваш в кожата на пишещ човек в България? Неблагодарно занимание ли е писателството в страната ни?
 
Чувствам се като войник на съдбата. Разбира се, че неблагодарно занимание писането. Как е възможно да се продават текстовете ти, дори и да са качествени, ако няма реклама? Истината е, че в днешно време в нашата родина е далеч по-лесно и реално осъществимо да бъдеш рекламиран чрез фейсбук, отколкото чрез медиите . По телевизията дават сеир. Самия факт, че най-рейтинговото предаване тук е БИГ БРАДЪР говори сам по себе си за манталитета и интересите на нацията. Крах.
 
От какво те спасява писането?
 
Спасява ме от демоните ми. От мрака въдворен вътре в мен. Изхвърлям го под формата на слово. На големи, черни, мастилени петна, заковани с един удар върху листа. Дрогата на пишещия е лудостта. Ако тя изчезне – ще спра да пиша.
 
Романът ти „Колене”е роман изповед, пред кого и какво изповядваш? В какъв момент реши да напишеш тази книга?
 
Изповядвам се пред Бог. Този роман всъщност е крясък в тишината. Той не е автобиографична книга за Кольо К. толкова, колкото е книга за празнотата след неговата смърт, отразен през погледа на сина му. Писах го в ужасно тежък период. Имам късмет, че оцелях.
 
Освен с романа, за широката публика си познат и с поезията си? Какво ти дава тя, което прозата не може да ти даде?
 
Поезията ме смирява. Чрез нея се освобождавам от онова, което ме трови в ежедневието. Онова, което не ме оставя безразличен. Именно то е обектът на моите стихотворения. И любовта, естествено.
 
Любовта често присъства в стихотворенията ти, какво е тя за теб? Би ли написал една чисто любовна книга?
 
Вискор Пасков го е казал: любовта побеждава всичко. Ще напиша изцяло любовна книга, когато поумнея достатъчно за целта. Все още съм прекалено див и хаотичен, за да го направя.
 
Къде е мястото на литературата в преломните времена в които живеем? Какви са читателите на твоите книги?
 
Не е до времената. До държавата е. В Европа да си писател е професия. В България да си писател е изпитание. Някак не ми се струва справедливо. Читателите на моите книги са, надявам се – мислещите.
 
Какво не прави държавата за българските книги?
 
Може би по-правилно е да се създаде въпросът: какво прави държавата за българските книги? И сеща ли се някой колко е трудно да се бориш за опазването на духовността в тия времена? Едно ще ви кажа: в България нито политиката е политика, нито месото е месо, нито културата е култура. Ще спомена едно име, което няма как да не бъде споменато и то е Божана Апостолова. Докато тя диша – ще има надежда.
 
Чувстваш ли се част от родната литературна среда? Какво мислиш за литературните кръгове, литературните приятелства и литературните предателства?
 
Никога не съм имал желание да се вписвам в каквито и да било литературни среди или кръгове. За мен това е псевдо. Смисълът е да си вършиш работата и да бъдеш самокритичен. Не някакви критици да те критикуват, а ти сам да си дотолкова наясно кога грешиш, че разбирачите да останат с отворени усти. Тогава ставаш някой. Колкото до литературните приятелства – има няколко пишещи хора, на чието мнение винаги съм се уповавал и те са: Елин Рахнев, Тома Марков и Недялко Славов. Предатели –  колкото искаш. 
 
В последните няколко години ескалира броят на литературните конкурси? Какво е мението ти за тях, до каква степен са обективни и на кого същност са нужни те?
 
Мнението ми за литературните конкурси не се е променило, откакто се занимавам с писане, а то е следното – все по-рядко са обективни, обикновено журитата се състоят от писатели, които отдавна са си изпяли песента. Лошо няма – просто понякога не постъпват окей. Скоро имах една такава нелепа случка с един конкурс за лирика. Не допуснаха стихотворението ми до етап на оценяване, поради причина, която дори ме е срам да спомена. Аз лично участвам в подобни конкурси за кинти. Харесва ми да живея, както си пожелая.
 
По БНТ стартира „Ръкописът”, има ли място литературата в шоу бизнеса? Ти би ли участвал в подобен формат?
 
Абсурд. Първо: „Ръкописът” не е шоу за истински писатели. Второ: Част от участниците изобщо нямат представа с какво се захващат. Трето: според мен е откровено глупаво да съществува формат, който създава илюзията, че писател се става с лекота. Ами не е така. Писането също е труд. И то сериозен труд. Четвърто: „Ръкописът” прави лоша услуга на графоманите, които цъкат статуси във фейсбук, оформени като стихове и се радват на лайковете като момиченца. Смешно е. И няма нищо общо с литературата. Предаването „Библиотеката”, например, е екстра.
 
Какво пишеш в момента? Повдигни поне малко завесата на предстоящата ти книга.
 
Нова стихосбирка. Коренно различна от всичко, което съм правил в поезията. За първи път работя с такова внимание.  Ще излезе през пролетта. Април – според Елиът – е най-жестокият месец… Тогава ще я видите.
 
Накъде върви света след хилядите бежанци, който търсят спасение в Европа и кървавите атентати в Париж?
 
Ще отговоря кратко: една от Десетте Божи Заповеди гласи: не убивай. Тежко им на ония, които я нарушават. Докато има гняв и омраза между народите – ще има и войни. 
 
Идват коледните празници, отправи послание към твоите читатели:
 
Бих им пожелал да са здрави и да внимават с преяждането по Коледа. Препиването не е чак толкова страшно. Наздраве!