Ричард Тарнас изследва връзката между съдба, планети и история

Изследване на дълбините на човешката психика и влиянието на планетите в „Космос и душа“ от Ричард Тарнас

Един коренно различен поглед върху човешката история и взаимната връзка между исторически събития и личности, космически взаимодействия и съдби предлага американският културен историк Ричард Тарнас в мащабния си труд „Космос и душа“ (ИК „Изток-Запад“). Необикновената ерудиция на автора, дълбоките му познания и погледа на новатор правят книгата истинско интелектуално удоволствие.

Изследването на Ричард Тарнас „Космос и душа“, което излиза през 2006 г. в САЩ, се основава на години проучвания в областта на политическата и културна история на човечеството, астрологията, философията и психологията, и на творчеството на философски, религиозни, литературни и научни мислители. Тарнас осъзнава големия обхват и сложността на световната история, но смята, че в нейните събития може да се открие определена съгласуваност и че във Вселената съществува скрит порядък. Според учения ключът за откриването на това лежи в астрологията. Използвайки обширните си и задълбочени исторически познания, авторът свързва епохални събития от историята на Западната цивилизация и значими исторически личности с движението и взаимодействието на планетите Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон. Авторът смята, че взаимодействията между Уран и Плутон например, имат фундаментално значение за човешката история. В изследването на Тарнас са включени знакови събития от политическото и културно минало на човечеството: Реформацията, Ренесанса, Френската революция, двете световни войни и др. Анализът включва и разглеждането на живота на значими личности като Фридрих Ницше, Уилям Блейк, Уолт Уитман, Артур Шопенхауер. Ричард Тарнас използва теорията на К. Г. Юнг, за да защити тезата си за наличието на връзка между външния свят и човешката психика. Разгледана е взаимната връзка между четирите основни човешки архетипа и четирите външни планети от Слънчевата система. Според автора на книгата осмислянето на човешкото бъдеще изисква разбирането на връзките с Космоса и смисълът на нашето битие във Вселената.

Ричард Тарнас е американски културен историк, философ и психолог, роден на 21 февруари 1951 г. в Женева, Швейцария. Родителите му са американци, а Тарнас е най-голямото от осемте деца в семейството. Израства в Детройт, Мичиган. През 1968 г. постъпва в Харвард и завършва образованието си с отличие. Преподавател е в Калифорнийския университет за интегрални проучвания.

„Космос и душа“ предлага на читателите съвършено нов начин за възприемане на света, като разкрива скрития порядък във Вселената и участието на човека в него. Разглеждайки събития и личности от политическата и културната история, на базата на разнообразни доказателства Тарнас разкрива тяхната връзка с планетарните взаимодействия. С богатата си ерудиция авторът обединява в едно разум и дух, потапя читателите в наистина необикновено пътешествие в миналото – и ни представя един нов поглед към бъдещето.

Откъс:
Архетипни принципи

Понятието за планетарни архетипи, в много отношения основно понятие в зараждащата се астрологическа парадигма, е комплексно и към него трябва да се подходи от няколко посоки. Преди да опишем природата на взаимозависимостите между планети и архетипи обаче, първо трябва да разгледаме общото понятие за архетипи и забележителната еволюция на архетипната перспектива в историята на западната мисъл.

Най-ранна форма на архетипната перспектива и в известен смисъл нейната най-дълбока основа са великите богове и богини на древното митично въображение. Според тази някога универсална форма на съзнанието, въплътена по забележителен начин в зората на западната култура в епическите поеми на Омир, а по-късно и в класическата древногръцка драма, реалността се схваща като просмукана и структурирана от всемогъщи божествени сили и присъствия, които са за човешкото въображение обожествени фигури и фабули от древен мит, често тясно свързани с небесните тела.

Но съвременните думи бог или божество, или божествено не изразяват точно преживяното значение на тези ранни божества за древната чувствителност, утвърдено и развито в Платоновото разбиране за божественото. Този въпрос е формулиран ясно от У. К. Ч. Гътри, позовавайки се на ценно разграничаване, направено преди това от немския учен Виламовиц-Мьолендорф:
Theos, гръцката дума, която имаме предвид, когато говорим за Платоновия бог, има преди всичко предикативен смисъл. С други думи, гърците за разлика от християните и евреите не констатират първо съществуването на Бог, след което да изброяват характерните му черти, казвайки „Бог е добър“, „Бог е любов“ и т.н. Те са по-скоро до такава степен впечатлени от нещата от живота и природата и изпитват такова благоговение към тях, удивени от радостта или страха, които им вдъхват, че казвали „това е Бог“ или „онова е Бог“. Християните казват „Бог е любов“, а гърците – „любовта е theos“ или „Бог“. Както обяснява друг автор [Дж. М. А. Грюб]: „Като казвали, че любовта или победата са бог или по-точно един от боговете, това означавало преди всичко, че те са повече от хора, неподвластни на смъртта, безсмъртни… Следователно всяко действащо божество или могъщество на света, което не се е родило с нас и ще продължи и след нас, би могло да бъде наречено бог и повечето от тях са били наричани така.

В подобно душевно състояние и с такава чувствителност за свръхчовешката природа на много от нещата, които ни се случват и са причина за внезапни приливи на радост или болка, които не разбираме, древногръцкият поет би могъл да напише стихове като: „Одобрението между приятели е theos.“ Това е душевно състояние, което очевидно има съществена връзка с много дискутирания въпрос за монотеизма и политеизма при Платон, ако всъщност изобщо не го лишава от смисъл.“

С развитието на древногръцката мисъл, преминавайки през процес, понякога твърде елементарно описван като преход от мита към здравия разум, божествените абсолюти, които подреждат света на митичното въображение, постепенно биват деконструирани и осмислени наново под философска форма в диалозите на Платон. Върху основата на ранните досократически философски дискусии за archai  и на питагорейското разбиране за трансцендентни математически форми, а след това по-пряко и на критичните проучвания на неговия учител Сократ, Платон дава на архетипната перспектива нейната класическа метафизична формулировка. Според Платон архетипите – идеите или формите – са абсолютни субстанции, които излизат извън обсега на емпиричния свят, но му придават форма и смисъл. Те са универсалии извън времето, които – аналогично на фундаменталната реалност – изпълват всеки неин конкретен детайл. Нещо е красиво точно до степента, в която архетипът на красотата присъства в него. Или, описано от друга гледна точка, нещо е красиво точно до степента, в която участва в архетипа на красотата. Според Платон непосредственото познание за тези форми или идеи е духовната цел на философа и интелектуалната страст на учения.

На свой ред Аристотел, ученик и приемник на Платон, въвежда по-емпиричен подход в представата за универсалните форми, основаващ се на рационализъм, чийто дух на логически анализ е по-скоро светски, отколкото духовен и божествен. Според гледната точка на Аристотел формите губят своята свръхестественост, но придобиват ново признание за техния динамичен и идеологически характер, конкретно въплътен в емпиричния свят и в жизнените процеси. За Аристотел универсалните форми съществуват най-вече в нещата, а не над или отвъд тях. Освен това те не само дават форма и основни качества на конкретните детайли, но също така ги видоизменят динамично отвътре от потенциалност към реалност и зрялост, така както жълъдът постепенно се преобразява в дъб, ембрионът в зрял организъм, младото момиче в жена. Организмът се развива от формата към реализация на вродения си потенциал, също както произведението на изкуството, което е пресъздадено от твореца, насочван от формата в съзнанието си. Материята е вътрешно предразположение да се оформи категорична очевидност посредством динамично осъществяване чрез формата. В развиващия се организъм, след като основните му характеристики са окончателно осъществени, започва упадък, тъй като формата постепенно „губи контрол“. Следователно формата на Аристотел служи едновременно като вътрешен импулс, който насочва и придвижва развитието, и като отчетлива структура на всяко нещо – неговата вътрешна природа, това, което го прави каквото е, неговата същност. За Аристотел, както и за Платон, формата е първоизточникът, чрез който нещо може да бъде познато, неговата същност преценена, неговите универсални характеристики разпознати в специфичното им въплъщение.