Проф. Атанас Куртев: Музиката е една вселена

Атанас Куртев е професор по пиано в Националната музикална академия “Панчо Владигеров”. Възпитаник е на Санкт-Петербургската Консерватория “Н. Римски – Корсаков”, която завършва в класа на проф. Павел Серебряков. Дипломира се и в Брюкселската  Консерватория “Кралица Елизабет” в класа на Едуардо дел Пуейо. На два пъти специализира в Унгария – в класовете на Дьорд Шебьок и Пал Кадоша, а след това и във Франция – в класа на Ивон Лефебюр.
Носител е на редица  национални и международни награди и ордени. През 2005 година е избран за “Музикант на годината”  от БНР, ФМ Класик и Министерство на културата на Република България. Има над 900 сценични изяви у нас и в чужбина.

Какво е музиката за Вас?

Музиката е една вселена. Тя е безкрайна, необозрима и неизмерима – както широкия кръг на пространството, на времето. Музиката не може да се затвори в някакъв калъп, да бъде мерена с аршин. В нея може да се прониква аналитично, за да бъдат разшифровани нейните пропорции, слоеве и компоненти. Но най-ценното в музикалния израз са тъкмо тези неща, които са като пряко отражение на чудото на органичния живот, на неговата неповторима  тръпка… Затова и в една интерпретация или музикална композиция по аналитичен път много трудно може да се посочи кое е точно  най-творческото, най-гениалното. Затова вероятно и големите композитори са толкова малко на Земята. Може би не повече от двайсетина свръхнадарени, свръхгении за цялата музикална история. Което е в пъти по-малко отколкото във всеки друг вид високо изкуство.

На Вас кои са Ви любими композитори?
Мога да кажа кои намирам за най-близки до мен. В областта на симфонизма това са Брамс, Брукнер ,Вагнер, Бетовен, Чайковски, Цезар Франк, Шуберт, Моцарт, Малер, Шостакович. В областта на клавирното  творчество най-близки са ми Шуберт, Скрябин, Шопен, Франк, Брамс, Бетовен, Шуман, Лист, Мусоргски, Рахманинов, Прокофиев, Барток.

Защо избрахте пианото като музикален инструмент?

Пианото е най-сложният за разбиране инструмент. То има предимството, че може да пресъздава на много нива – като един микромодел на оркестъра – произведения с най-сложна съдържателна тъкан, но заедно с това в него познаваемостта е по-ограничена. Защото за разлика от всички други музикални инструменти, където различните техники на звукоизвличане са далече по-ясно различими, дори и визуално, тук ние разполагаме само с един минимален ход  от 10 милиметра на клавиша, който никой пианист не може, когато свири, да каже точно как го използва. Така че при нас преди всичко водещ е вътрешният ни слух и ние всъщност превеждаме това, което чуваме във въображението си като звукова картина, превеждаме го чрез пръстите си в реална акустична музика.

Вие сте възпитаник на консерваторията в Санкт-Петербург и  на консерваторията в Брюксел. По какво се различава обучението там от това у нас?
След като обиколих в течение на няколко години всички най-интересни класове по пиано, оргел и дирижиране в Ленинградската  консерватория, както тогава тя се наричаше, Брюкселската ми се стори като доста по-провинциално учебно заведение. Е, оттогава вече минаха над 30 години. Предполагам, че балансът вече е видоизменен. Но при тази емоционална наситеност, при тази изключително съдържателна подготовка, която руските академии провеждаха с музикантите от моето поколение, а и след това, той не би могъл да бъде лесно заличен. Там преподаването на   клавирно изкуство беше тясно обвързано с тълкуванията за другите родове и видове изящни изкуства. Ежедневно се говореше и спореше за  литература, скулптура, театър и кино, философия и психология… След едно такова  богатство аз попаднах в друга среда в Брюксел, където се говореше повече как се свири на пиано. И някак си кръгът на проблемите ми се видя силно стеснен. Но съм благодарен и на тази консерватория,  понеже имах късмет да работя отново с крупен майстор – испанския пианист Едуардо дел Пуейо, който тогава записваше за грамофонни плочи всичките 32 сонати за пиано от Бетовен. И аз ги имам, защото той ми подари този свой грамаден албум.

А какво е различното в българската пианистична школа?

Нашата национална школа е много добре развита, макар и за не повече от около един век. Източниците й са преди всичко в руската и немско-австрийската клавирни школи. По-късно се намесват и познанията, идващи от френската и италианската клавирни школи.  Но българските пианисти успяха да установят свой собствен артистичен почерк. Ние си имаме нашите географски, климатични и етнопсихологични особености, които ни карат да мислим и да чувстваме малко по-различно от другите. Ние сме една силна школа. Аз смятам, че би било пресилено да се сравняваме с най-значимите световни школи, но спрямо повечето европейски нации ние, напълно вероятно, сме доста по-развити, като ги изпреварваме в редица направления. Особено по отношение на фолклор и музикално творчество. Плеядата от нашите най-добри композитори е внесла в световната съкровищница повече ярки шедьоври от тях.

Вие на кого от Вашите учители сте най-благодарен?
На всички мои учители съм изключително благодарен и задължен. Може приносът на всеки от тях да е различен. Но именно тяхното търпение и тяхното умение да развиват въображението ми, моите изпълнителски умения, подходи и разбирания за музиката са ме направили личност в изкуството. И все пак като че ли душевно най-близък до мен от всички мои преподаватели по пианистично майсторство е професор Павел Серебряков – ректорът на консерваторията в Санкт-Петербург – един от великите руски пианисти със стихиен темперамент, ярко самобитен клавирен почерк и дълбок емоционален заряд. Той беше способен в течение само на един концертен сезон да даде 10 различни рецитала – всеки, посветен на отделен автор. Нещо, което е правено от малцина пианисти по света.

На какво искате да научите Вашите студенти?

Искам да ги науча да могат сами да тълкуват музиката, да виждат в нея отражение на богатството на живота в най-висшия смисъл на тази дума. Не просто така – на всекидневния живот, а и на най-сложните проблеми, които израстват неизбежно пред всеки мислещ човек. Тези конфликтни ситуации, тези кризисни периоди в развитието на личността, когато  ни се налага решително да преминем през поредица от изпитания. Класическата музика умее да разкрива и подобни ситуации за разлика от цялата шоу култура, която е, общо взето, едно промиване, така  приятно за слуха, което почти не засяга най-важните и отговорни  моменти от човешкото съществувание. Аз ценя и някои особено надарени естрадни изпълнители. Там също може да има и прекрасни текстове, и прекрасни артистични постижения, но смятам, че шоу културата в момента зае незаконно много широка площ. Тя отне неправомерно голяма част от нашата аудитория, която, ако би посещавала концерти с класическа музика, би намирала много по-верен и безкомпромисен отговор на своите най-съкровени душевни въпроси и мечти.

Има ли самочувствие българският музикант?
Има, разбира се, и то напълно заслужено. Достатъчно е да споменем  един Борис Христов или, например,  Васко Абаджиев. Ами, Димитър Ненов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Марин Големинов, Добрин Петков, Алексис Вайсенберг, Николай Гяуров и още мнозина. Това са все личности, които можем със законна национална гордост да забележим в първите редици на крупните европейски майстори на ХХ век. Така че нищо не ни липсва в това отношение.
Друг е въпросът, че в днешно време тези, които са се хванали за властта и не желаят за нищо на света да я пуснат, както и онези, които се опитват отново да се домогнат до нея, имат все по-задълбочаващо се немарливо и дори престъпно небрежно отношение към родната ни култура.  Вместо да инвестират в бъдещето на нацията, т.е. в науката и образованието, в културата и здравето ни, те играят по свирката на външни институции.

Участвате в  жури в различни национални и международни конкурси. Къде са нашите музиканти в сравнение с колегите им от чужбина?
Нашите млади пианисти – тези от тях, които притежават по-самобитен и специфичен талант, са достатъчно конкурентоспособни спрямо своите връстници, идващи от чужбина. Тук мога да отбележа, че над 35 души, които са завършили пиано в моя клас, работят и концертират в редица европейски страни, в САЩ, Канада, Япония, Виетнам, Етиопия. Някои от тях правят доста сериозна кариера. Значи нивото им е достатъчно добро.
Друг е въпросът, че демократичните промени доведоха, заедно с някои позитивни моменти, и до небивал срив във финансирането на културата. И онова, което по-рано съществуваше като доста реална възможност за осигуряване на музикантски инициативи, сега става все по-трудно. Това доведе и до известно свиване, спадане на нивото на обучението. И то, въпреки че имаме отлични специалисти сред тези, които преподават днес по класическите музикални инструменти, особено в областта на духовите, струнните инструменти и пианото.  След известно колебание отпреди две-три години днес отново наблюдаваме един известен възход. Новите випуски като че ли са по-добри от предходните.

Какви са последните Ви музикални изяви?

От трийсет години вече провеждам една  инициатива за перманентно репертоарно обогатяване за моите студенти. Ежегодно изнасяме широки панорами на творчеството на даден композитор. Тези концерти се провеждат на различни места, не само в музикалната академия, но и в културните центрове на други страни (тази година свирихме в Полския културен институт), както и в провинцията – в Пловдив, Стара Загора, Плевен, Варна, Шумен. Изнесохме и три концертни програми в къщата-музей на Панчо Владигеров в софийския квартал “Лозенец”.
Като лични изяви – през месец май ми предстои триседмично турне в Русия, където ще бъда солист на един московски  оркестър и ще изпълня в една вечер два клавирни концерта – на Хайдн и на Шопен. Това ще бъде на 21 май. Ще имам и два рецитала в Москва, единият от тях ще бъде  навръх 24 май в мемориалния музей на Скрябин, където в студентските си години съм работил над моята дисертация. За мое огромно щастие и изненада тогава се запознах с две от дъщерите на Скрябин и със сина на най-големия Скрябинов интерпретатор – Владимир Софроницки. Те седяха буквално на две крачки от мен по време на целия ми рецитал на добре съхранявания личен роял, марка Бекщайн на композитора през 1972 г.  На 7 май ми предстои да изнеса Шопеново-скрябинова програма и в Санкт Петербург – в Пушкиновия мемориален дом. Ще открия с концерт и един международен конкурс за руска музика – “Русский сезон” в Екатеринбург. Поканен съм в журито на този конкурс, който ще продължи седмица. По това време имам предвиден и още един рецитал в Екатеринбург – в зала “Римски-Корсаков”. Така че за тези три седмици имам доста напрегната програма. В голямата ми рецитална програма са включени шест крупни творби от Шопен и шест от Скрябин, както и по една творба от Любомир Пипков и Бородин. Наесен, живот и здраве, би трябвало да имам концерти със Софийска филхармония и два други симфонични оркестъра в страната.

Занимавате се също с изследователска и текстологична работа. Върху какво работите в момента?

В момента съм си дал известен отдих. Защото, когато човек затъне в текстологична работа, той трябва просто да е в отпуск. Трябва да се помни до най-малката подробност огромно количество материал и постоянно да се сверява, да се съпоставя. От няколко години вече разкривам постепенно една идея, свързана с ранните композиции на Модест Мусоргски, които имам надеждата успешно да доведа до равнището на по-зрялото му творчество. С тази цел ми се налага безкрайно внимателно да ги освобождавам от цялата им неволна  недодяланост, която  принуждава пианистите да странят от тях, да не ги изпълняват на концерт. Въпреки че са с прекрасни теми и с много свежи идеи. Обаче някои от тях са ужасно непохватно разработени, съвсем зелени… Пълни с христоматийни подходи, които по-късно при Мусоргски са просто немислими. Самият той е толкова оригинален и рязко  специфичен като автор,  че всички тези общи моменти,  които е допуснал в най-ранните си композиции, при това без да е имал  намерение да ги издава, трябва да бъдат действително прегледани и пресяти по текстологичен път. Все едно самият автор да осъществи нова редакция на тези свои недоносени творения. А същността на моята намеса бих си пожелал да изглежда така: никъде никой да не  може да допусне, че и един тон от това, което звучи, не е излязъл от ръката на самия си автор, при това, от по-зрелите му години… Ето към какво се стремя, а съвсем не към привнасяне на някакъв мой личен елемент, който би влизал в спор със стила на Мусоргски. Трябва само да се махне перушината и да се сглобят наново компонентите на тези чудни творби във възможно най-органична последователност.

Какво ще пожелаете на нашите читатели
?
Да се научат да разпознават и обичат истинското изкуство! Да успеят да осъзнаят, че то им дава не само душевна наслада, но може  да поддържа и лекува ценностната им система, а оттам –  да разрешава техни основни  жизнени проблеми. Като им помага да подобряват и усъвършенстват своята душевна ориентация. Имам предвид и света, видян в едно по-широко времево измерение. Не непременно само суматохата от последните години, но и един по-дълъг цивилизационен период.
Защото един човек на изкуството и на културата може да се чувства  като у дома си далеч не само във всекидневието, което по-скоро го сковава и донякъде отегчава – а по-скоро в години, страни и епохи, когато художествената култура е била на по-високо равнище. Така той може да си позволи да общува, макар и косвено, с творци и да осмисля художествени явления, които имат давност от по няколко века. А да ги възприема и чувства сякаш това се е случило едва вчера…
Но той задължително трябва да общува и със силни съвременни творци, и с нестандартни, душевно богати личности, които също могат да го зареждат с така необходимата ни днес творческа енергия.
Всичко това ни дава едно богатство на усещанията и красота на преживяванията, както и по-задълбочено разбиране за вътрешната структура на света, в който живеем.