Протестът в първо лице: Петър Денчев

В историческите дни, които преживява цяла България, когато "не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира" (казва поететът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта "Протестът в първо лице".

Ето какво сподели Петър Денчев. Роден е през 1986 г. във Варна, театрален режисьор и писател.

Защо протестирате?

Протестирам, защото живеем в пространство, в което непрестанно се заявяват ценности, на които реалността не отговаря. Реалността днес се разширява и придобива много различни проявления. Статуквото днес се гради и стои стабилно, защото днес никой не се занимава с говоренето и с отстояването на ценностите. Колкото и консервативно да звучи, мисля, че отчуждението, на което бяхме станали свидетели последните двайсет и няколко години се дължи на изключителното разминаване между желанията, настояванията, манифестациите на воля, волнодумството и реалността. Изглежда, че българските политици в последните години не могат да се справят с времето и промените, които настъпват около тях. Смятам, че има тотална невъзможност да се отговори на предизвикателствата на съвременния живот и това личи по всички политически назначения и изказвания.
Макар и да не съм бил пряк свидетел на събитията от 89-та и 90-та година, мисля че процесът на разминаване е започнал преди тези години и отчуждението се е задълбочило през 90-те години. Струва ми се, че тази вътрешна емиграция, породена от отчуждението може сега да бъде преодоляна и това да доведе до трайни промени. Аз също съм бил жертва на това отчуждение и отвращение от колективното, досега винаги съм изпитвал съмнение към българското. Винаги съм изпитвал недоверие към институциите, защото тук е нарушен изключително принципът на справедливост и той поражда зло и го възпроизвежда.
Ето защо на нас ни се налагаше да живеем в нещо подобно на кланово общество – с малки анклави на човечност, но без усещане за общност или пък идентичност. Едновременно с това имаше пълна криза на колективното.
Всички ние, родени в края на 80-те, по някакъв начин бихме могли да преодолеем това отчуждение. Ние не сме били до толкова обект на ежедневните парадокси и абсурди на тоталитаризма, колкото нашите родители. Но през 90-те години, ние живеехме в един вехт свят, с противопоставяния от миналото и липса на адекватни дебати. Тогава истината разделяше и пробивите се случваха спорадично. Днес е много важно как се изговаря истината, за да не престанат всички да се интересуват от нея. Забелязвам особен стремеж днес да се говори за истината, но все още никой не е обладан от смелостта да говори истината. Това трябва да се случи. Защото днес все още нямаме споделена идентичност и общи цели.
Мисля, че до голяма степен ще се задълбочи упадъка на политическото, докато се родят новите идентичности.

Какви са хората на протеста?

Предполагам и се надявам, че са граждани, които са излезли от собствената си вътрешна емиграция, които искат не само да се чувстват заедно, но и да имат своята споделена идентичност. Това до някаква степен е много различно от всички останали протести, защото сега събирането на хората на едно място като че ли поражда “ново заедно” за тях. Срещам много приятели и познати. Не мога да говоря, сякаш притежавам представителна извадка за хората на протеста.
Идеите около споделената идентичност бяха за мен нещо изключително интересно преди година-две, бяха нещо като моя лична тема. Сега се чувствам много приятно, защото е явно, че тази тема не е била моя лична прищявка, а нещо съвсем реално и достатъчно важно.

А другите, които не се включват?

Не е задължително да се включат всички. Обикновено големите събития се правят от малки групи хора. Мнозинствата обикновено са инертни. Това е разпространена заблуда – подобна на идеята за лидерството. Лидерът не е човек, който води много хора след себе си, а е онзи тип, който не се страхува да погледне, че зад гърба му няма никого. Този, който води много хора след себе си обикновено е от обичайните месии. В нашият случай е важна групата, която поставя моралните въпроси. Т.е. това е групата на протестиращите.
От друга страна този протест е легитимен поради много неща – той е част и от голямата борба между старото и новото в България. Погледнете контрапротестите, които се организират и медйинте кампании срещу него. Той може да не е всеобщо, но засяга достатъчно много хора, които изпитват неговия ефект.

Докога според вас правителството ще има сили да управлява?

Правителството няма сили да управлява, защото не е адекватно на проблемите. Правителството демагогства и използва остаряла реторика за дискредитиране на протеста, което е видимо за всички. Ще се опитва да държи статуквото на всяка цена. Докато правителството борави с идеите, че протестът се случва в интерес на някоя друга политическа сила или е организиран от нея, то ще продължава да бъде неадекватно. И това е достатъчно то да изглежда като част от някаква психологическа клоунада.

Какво ще стане, ако за миг си помислим, че протестът не успее?

Не мисля, че съществува такава възможност. Поради факта, че протестът няма прагматични цели, а е свързан с трайния упадък и невъзможност на българската политическа класа да се справя със своите собствени проблеми и да отговаря на изискванията на времето. Смятам, че вече съществува момент, от който няма връщане назад. Мисля, че българският политически живот ще бъде напълно преобразен през следващите пет-шест години. Това е колкото оптимистично, толкова и мъчителен процес. Но все пак мисля, че има основания за оптимизъм. Съвременните дебати сякаш ще се превърнат в дневен ред тук.

Какво пожелавате на България?

Актуалност и съвременност, защото идват нови хора.