Протестът в първо лице: Красимира Джисова

В историческите дни, които преживява цяла България, когато "не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира" (казва поететът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта "Протестът в първо лице". Ето какво сподели Красимира Джисова.

Защо протестираш ти самата?

Моите лични основания съвпадат с основанията и исканията на протестиращите – и сега, и през февруари, и миналата година. Ясно насочени срещу олигархията, тези протести целят по същество държавност, законност, справедливост, засилено гражданско участие. С оставката на правителството, искаме и оставка на олигархията. Докато не изчезне олигархията, не може да се говори нито за демокрация, нито за политическа класа. За оформянето на политическа класа трябват държавници, не мутри.

Искам веднага да отбележа това, което други се опитват да скрият, надговорят или оспорят: тези протести са надпартийни. Неминуемо ще се появят нови движения и партии, но те ще бъдат следствие от протестите, а не са причина за протестите.

Протестите са надпартийни, така както и самите партии – колкото и странно да звучи. Все още ли някой вярва, че БСП е социалистическа партия, само защото организира екскурзии до Бузлуджа за пенсионери и осигурява работа на хора с под средните интелектуални възможности? Или че на ДПС им пука за малцинствата? Или че ГЕРБ е нещо повече от камериерска стаичка на олигарси, които забогатяват благодарение на всеки един от нас? Или че „Атака“ е партия, на която може да се има доверие, след като лидерът й броди с оръжие сред протестиращите и иска да извършва арести на граждани?

Грешката не е само една, но Делян Пеевски преля ваната на търпението. И не само защото не успя да се побере в нея. Делян Пеевски и потресаващата му майка, Сергей Станишев, Бойко Борисов, Мая Манолова, Искра Фидосова, Цветан Цветанов, Ахмед Доган и дългият низ от останалите сходни: всичките те са различните имена на една и съща грешка. Умишлена производствена грешка.

Все по-намаляващият времеви интервал между протестите през последните две години  много добре указва, че така не може да продължава. Имаме нужда от личности, а не от грешки на тоталитарната манифактура. И причините за тези протести са напълно ясни: завладяването на държавата от мафията и вследствие на това – отсъстваща държавност, потискане на гражданите, излюпване на нови и нови управляващи, които са под контрола на мафията.

Трябва да отбележа, че правя разлика между управляваща и политическа класа. Ние нямаме политическа класа. Няма как да има политическа класа в една страна, която се е превърнала в хипермаркет за организираната престъпност. Бизнесът и „политиката“ са постигнали перфектно сцепление, за да може олигархията да произвежда своите политици, а политиците да произвеждат своите олигарси, които от своя страна да произвеждат своите политиците, и т.н. Дали са на тъмно или светло – вече няма значение.

Тези субекти, които с течение на годините се научиха да носят вратовръзки и да не говорят с пълна уста, превърнаха държавата в схема за измама, а нас – по един или друг начин в подчинени, съучастници и жертви. Само че ние не можем да бъдем жертви. Нашите роли са по-големи от техните. Без нас няма държава, която да превърнат в схема. Ние можем да живеем без тях. Те са тези, които не могат да живеят без нас. И не трябва да им позволяваме да влязат в учебниците по история.

Дори хора като мен, представящи си един свят без граници, в който не съществува думата „емиграция“, започнаха да говорят като отдадени патриоти. Смятайте докъде сме стигнали. Или по-скоро – докъде не сме стигнали. Много е важно да си дадем сметка защо се случва така. Защо докато някъде развиват космически туризъм, ние все още полагаме основите на държавата.

Олигархията ни вкара в един репресивен и наред с това депресивен режим, който се родее с тоталитарния. Да, вече никой не ти забранява нищо. Просто правят така, че да не можеш да имаш това, което искаш. Или да го имаш, но на цена, която обезсмисля не само постиженията, но и живота ти.

Проблемите, които постоянно се появяват на битово ниво не са никак, никак маловажни. Но те са следствие от по-големите проблеми: обезценяването на живота, пренебрегването на човешкия фактор, липсата на държавност и с това – липсата на законност и справедливост, липсата на социални реформи, наличието на фантомна конкуренция, както и на фантомна средна класа [Някой твърдят, че са я виждали. Но не могат да я опишат.

Кое те възмущава най-много?

Отново няма да бъда кратка, но се надявам да съм достатъчно красноречива. Възмущавам се на донякъде успешните опити протестите да бъдат обезсилени чрез тенденциозен медиен подбор, чрез налагането и изопачаването на определени мнения и интерпретации до превръщането им в клишета и откровени лъжи.
Благодарение на усилията на разни политически кариеристи, неадекватни журналисти и надарени предатели, още в началото на протестите се появи нелепото разделение на протестиращи през зимата и протестиращи през лятото. Защо например хората в Стара Загора не протестират? Вероятно защото си мислят, благодарение на много медии, че в София протестираме, просто защото сме на кеф. Този протест, не е протест на богатите, на онези с блестящо бъдеще. Богатите не участват в протести. Това е протест на хората, чието бъдеще е под въпрос, ако не настъпи промяна. И то веднага.

Също така, не се възмущавам, а презирам поръчкови журналисти като Явор Дачков, който в една от последните си статии дори имаше наглостта да оборва социологически данни посредством – какво? – личното си мнение. А след това да адвокатства на Орешарски и Станишев. Както каза една позната: „Господин Дачков, развейте червеното знаме и елате на протеста!“ Тръпнем в очакване.

Презирам и „журналисти“ като Велислава Дърева, чиито текстове преливат от демагогия и арогантност. Тя се осмелява да си прави публицистиката на гърба на хиляди хора, които не познава. Дърева каза, че ние презираме хората, които се самоубиват. Цитирам: „Те презират всеки, който не може да си плати тока и парното, който от безизходица се самозапалва, самообесва…“

Моята майка се самоуби през 1998-а, след една от най-мизерните ни години, благодарение на партията, към чийто официоз работи Дърева. Не издържа, както казват издържалите. Къде беше тогава великата социалистка Дърева да обяснява кой кого презира? Бяхме ли част от нейното общество? Как се осмелява тази така наречена „журналистка“ да говори от мое име и то в стихове, които дори не са нейни? В какво точно ме обвинява? Най-малкото, в което аз мога да я обвиня на свой ред, подчертавам най-малкото, е, че тя не познава хората, за които говори. Защо изобщо говори тогава?! Очевидно й трябват определен брой знаци, за да си напише статията. Добре, знаците са тук, а къде е смисълът?

Искам да подчертая, че никога не съм търгувала с миналото си и не бих си позволила. И  когато казвам всичко това на глас, то е защото си давам сметка, че търгуват с моето минало и с миналото на хора като мен. Както и с бъдещето, разбира се, каквото и да имаме предвид под бъдеще. Така или иначе моят живот никога не е бил и няма да бъде част от официалната история на тази страна. Но няма да позволя да ми топят главата в кофата с депресия, която именно те са налели, като на всичкото отгоре ме убеждават, че съм длъжна да се удавя по собствено желание.

Не искам овластени престъпници и криминализирани управляващи, както и фриволни и поръчкови журналисти да говорят или вземат решения вместо мен. Затова съм на улицата и протестирам заедно с всички хора, които имат право да променят общата реалност в България. Междувременно, управляващите не трябва да бъдат третирани като луди, а като престъпници. Трябва да продължим с точните аналогии, за да стигнем по-бързо до съда, където престъпниците да си получат заслужено.

Може да се каже, че когато съм на улицата, отново съм на осемнайсет. Но този път не съм сама. И понякога си мисля, че може би някъде, точно в този момент, има едно момиче в същото или подобно положение, което се надява някой да направи нещо. Може да прозвучи патетично, но вече съм близка с нея, без я познавам. И не искам това момиче да минава през нещата, през които съм минала аз. Да й се налага да се бори непрекъснато, не просто с определени лица, а с цял един контекст. И не просто да се бори, а да се бори напразно. Не искам да бъде сервитьорка години наред, при все че може да бъде един от най-добрите артисти или учени. Не искам да бъде „превъзпитавана“ от мутри, олигарси, тъпанари, конформисти, опортюнисти и лицемери. Не искам да гладува, да бъде подценявана, да няма възможности, да бъде отхвърляна от „системата“ на злите, невежите, коварните, престъпните, завистливите, подлите, вулгарните, на онези, които се прикриват зад различни „благородни“ професии. Не искам да бъде унижавана. Не искам нито тя, нито хората, които обича, да се самоубиват. Затова съм на улицата: да искам всичко, което ни се полага отдавна, и всичко, което можем да имаме.

Какви са хората от улицата?

За да не се повтарям, бих искала да посоча една статия, която публикувах наскоро в блога си. В нея съм щрихирала протестиращите, защото няма как да опишеш подробно множеството. И към това да добавя, че хората, които протестират на улицата, не са нито доволни, нито самодоволни, както ги определяха толкова много пъти досега. Те са адекватни и политически зрели хора, които правят разлика между кокошка и котка, между мутра и политик, между демокрация и олигархия. Знаят, за разлика от някои депутати, че кокошката не мърка, а политикът не арестува граждани на улицата. Някои от протестиращите предлагат идеи за промяна, като тези тук: блога на Александър Мануилов,  други обсъждат Харта 13 , трети – промени в избирателния кодекс. Протестът сближава хора, които искат нещо много просто – по-добър живот, какъвто им се полага.

Също така се запознах с протестиращи, които имат близки от другата страна, зад полицейските кордони. Или близки, които ги съветват да не се занимават с протестите, защото поддържат по един или друг начин извратената логика на управляващите. Журналисти като Дърева не пожелаха да се запознаят с тези хора, както стана ясно. Журналисти като Дърева са над тези неща – те не говорят с протестиращите, те говорят за протестиращите.

Моя скъпа и много смела приятелка ми разказа също така една съвсем прясна история. По съвършено ясен – и даже буквален – начин тя показва моралното разделение, за което се говори през последните дни. Докато моята приятелка протестира срещу Волен Сидеров, до него стои брат й, който свежда глава от неудобство. Точно така, брат й не стои до нея, а до Волен Сидеров. И не свежда глава от неудобство, че се намира до Волен Сидеров, а от неудобството, че собствената му сестра протестира срещу Волен Сидеров.

Няколко часа по-късно майка й я обвинява, че е платена, за да „мрази Волен Сидеров“, а с него –  и брат си. Тоест тя бива обвинена, че извършва именно това, което извършва брат й – че получава пари, за да има позиция. А когато Волен Сидеров обяви, че започва да прави граждански арести на Орлов мост, тази моя приятелка ми се обади от улицата разстроена и каза: „Представяш ли си собственият ми брат да ме арестува?!“ Не, не си представям. Това не е някакво телевизионно шоу. Минават се всички граници на допустимото. За герои ли се мислите? Не сте герои и никога няма да бъдете, защото когато не сте отвратителни, сте просто жалки. Не е нормално един политик да кръстосва центъра на европейска столица с оръжие – защото полицейската палка е вид оръжие, макар и не огнестрелно. Как е възможно някакъв си Волен Сидеров да влияе съвсем пряко на отношенията в семейството ти и то чрез покъртителните си сектантски маниери и куха идеология. Това е пълно издевателство, което следва да завърши с нещо като: „Имате право на едно обаждане до миналия век.“

Какво си пожелаваш?

Най-вече – да нямам мечти, а желания. Повече изпълнимост. И късмет, естествено. При тези отровни обстоятелства.

А на България?

Да се облагороди. Мисля, че това пожелание е много важно и ще се сбъдне, когато разменим местата на приоритетите си, включително в личните си отношения. По принцип човек е склонен да злоупотребява с разликите, не с приликите. Да търси интригата, а не обяснението. Да зачеркне нечие лице, само защото не харесва носа. Не е редно да се разделяме едни с други като с някакви предмети. Все едно сме на пазар и имаме безкраен избор.

В края на краищата, не можеш да искаш по-добро правителство, а ти самият да не си по-зрял гражданин, по-умен потребител, по-отдаден родител, по-отзивчив приятел, по-предан и щедър партньор, по-великодушен непознат. Няма как да повлияеш подобна трансформация, ако не успяваш да „обучиш“ самия себе си.

Прочете още:
Протестът в първо лице: Христо Карастоянов
Протестът в първо лице: Светла Енчева
Протестът в първо лице: Манол Глишев
Протестът в първо лице: Владислав Христов