Протестът в първо лице: Иван Ланджев

В историческите дни, които преживява цяла България, когато "не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира" (казва поететът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта "Протестът в първо лице".

Ето какво сподели Иван Ланджев. Той е на 27 години, завършил е философия и културология в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е докторант по руска литература на XIX в. в същия университет.


Вдъхновен ли е по някакъв начин нашият #ДАНСwithme от Таксим?

Разбира се, полъхът на революционното настроение изигра роля, това е емоция, която увлича и приобщава. Сходствата са очевидни – едно цинично решение на управляващите, свидетелство за много по-дълбок проблем, изкара гражданите навън и в Турция, и у нас. А и в Бразилия, където искрата бяха цените в градския транспорт.
Сходен е и приносът на социалните мрежи, профилът на самите протестиращи, и т.н. Затова напоследък често се пише, че „всички ние сме свързани“, каквито наистина сме. По-дълбокият проблем във всяка от държавите обаче е различен. Аналогиите с други протести по света сега са колкото актуални, толкова и спорни. „Българската пролет“, както побързаха вече да я нарекат, няма много общо в мотивацията си с Арабската. У нас протестът не е срещу автокрация (Мубарак, Кадафи, Бен Али), а срещу олигархия – и на ценностно равнище – срещу устойчивия политически цинизъм. Различно е, нашите проблеми са локални в лошия смисъл. Те са типично български проблеми, нерешени открай време.

 

Защо си на улицата всяка вечер?

Ще излъжа, ако кажа, че съм всяка вечер. Три или четири пъти пропуснах, бях зает. По-важно е да се отговори на „защо“.

Това правителство демонстрира неадекватността си със завидно упорство и размах. Казусът Пеевски бе най-фрапантният случай, но забележете, че тези „експерти“ нямат и нито едно нормално кадрово решение оттогава. Поразително е, че след провала с Пеевски те назначиха бивш сикаджия за заместник-министър на вътрешните работи, а в разгара на недоволството, най-безпардонно сложиха Волен Сидеров да отговаря за парламентарната етика и борбата с корупцията. Това е виц, някакъв градски фолклор, който управляващите родиха… Тези хора вече могат да бъдат интересни единствено от научна гледна точка. Но да не ставаме зли – много е лесно да се подиграваме на това правителство, само защото не става за нищо.

Нека кажем и че то няма приоритети, а задължения – към властващото задкулисие. Следователно, щом правителството е такова, то трябва да падне. И в това твърдение няма излишен патос, нито някаква „литературност“ (в каквато често обвиняват, сякаш е нещо лошо). Смятам, че правителството трябва да падне по силата на необходимостта. Това е.

Много от протестиращите твърдят, че мразят управниците ни. Аз не ги мразя, по-лошо е – дълбоко се срамувам от тях. И от тези, и от предишните.

Обърнете внимание на ситуацията и степента й на нелепост: в момента социалисти не могат да управляват без подкрепата на ултра-десни (чиито лидер според мен е за съд, не за лудница)?! Това е друг виц. И вътре, в щастливото семейство, удобно се е настанила партия, уж защитник на малцинствата – за да стане абсурдът напълно завършен. Това не е правителство, а оксиморон. На идейно, философско равнище, тези групи нямат какво да делят, те стоят на диаметрално противоположни позиции. Виждаме обаче колко уютно се чувстват, сграбчили властта. Цинично и грозно е, разбира се. В развитите демокрации управниците са се научили поне да бъдат завоалирано цинични. А нашите не показват и лицемерна загриженост за хората. Това е байганьовското, демонстративно дебелокожие на овластения. Това е да сложиш Пеевски, без да отговаряш пред обществото, мислейки, че „то досега винаги е можело така“. Срещу това протестираме.

Давам си сметка, че господин Орешарски е признат експерт, но политическата му кариера е нещо съвсем друго и тя трябваше да приключи още през 2007 – след гафа по време на учителските стачки, когато го заснеха да говори ехидно за „седенката“. На по-цивилизовани места подобни фалове са непростими. Сещам се за пример – по време на кампанията си за президентските избори м.г. в САЩ, Мит Ромни (без да знае) беше заснет да казва, че не му пука за 47% от избирателите, които чакали държавата да ги нахрани. Мит Ромни загуби изборите катастрофално и сам призна, че това изказване е имало разрушителен ефект за него. У нас Пламен Орешарски се върна на бял кон, яздил през най-разноцветни политически полета.

Обърнете внимание и на аргументите им за оставане на власт – „Ще стане много лошо, ако си тръгнем“ – сякаш нещата започнаха да се подобряват с идването ви. Този аргумент звучи приблизително така: аз да отида в моя офис, там да ми кажат „Не те искаме вече, не идвай повече на работа“  и аз да отвърна „Ама не, и утре ще дойда, защото вие не знаете какво ще стане ако сега се махна, ще е просто ужасно, много съм ви важен“.

 

Какви са хората от протеста?

Ще се опитам да отговоря през един въпрос, който самите управляващи задават на протестиращите. Този въпрос свидетелства за покъртителна, анекдотична тъпота.

Политиците ни се чудят и ни питат засегнати – а защо не излязохте, когато предишното управление вземаше такива скандални решения? Те по-малко скандални ли бяха? Защо сега ние като си вършим обичайните безчинства и вие – веднага навън! Какви сте такива?

Отговорът е: предишното управление беше също безобразно и не, решенията му не бяха по-малко скандални. Политическият цинизъм в България е константа. Той не е стигнал предела си  с това правителство.

Нещо друго стигна предела си – гражданското смирение. Може би (повлияни и от ставащото в чужбина, да) хората узряха да ви искат сметка? Да бъдат фактор, а не да разчитат да ги нахраните? Може би се ражда българско гражданско общество? Ако е така, това е исторически прецедент и вие трябва да се радвате, че живеете в такова време, господа политици. Ако е така, вече всеки път след издънка ще трябва да отговаряте. Прекрасно, нали?

Ще ми се да вярвам, че протестиращите са точно такива – съвременно гражданско общество. То може да включва млади, стари, с интернет, неокабелени, всякакви.

В хода на протеста обаче виждам и залитания в странни посоки. Вече писах на едно място за опасността от самовглеждането ни или да го кажем така: самодоволството от недоволството. За щастие това явление не е повсеместно, не е обликът на протеста, но го има. При немалко хора фестивалният характер на протеста иззе смисъла му. Тяхната мотивация да се снимат на Орлов мост е приблизително същата като тази на тийнейджърките, които се снимат със смартфона си в банята – правят го, защото са готини. Това на банята може и да не й пречи, но е опасно за целите на протеста, доколкото притъпява остротата на исканията за промяна. Казвам го, защото съм наистина притеснен, че изчаквателната тактика на управляващите ще успее – мнозина вече излизат в отпуск и заминават на море, и им минава. Това не са паникьосани хора. Не съм съгласен, че протестът е мотивиран (ако ще и несъзнателно) от паника сред гражданите. Паника имаше през февруари, когато хората се самозапалваха. Сега, в началото на този протест се палехме повече в преносния смисъл и това беше добре. Нещата обаче започват да се размиват – и точно на това разчита правителството.

 

А другите, които не се включват?

Има разлика между това да не се включваш и да си противник на протестите. Много хора не могат да дойдат по обективни причини, но подкрепят протеста. Заклеймяването им е признак на куха, елитарна претенциозност. Въпросът „Аз съм тук, а какво е твоето оправдание да не си?“ е груб и надменен. Претенцията му е смешна.

В този смисъл не искам да твърдя, че „безучастните“ са задължително некрасиви, глупави, че само ние сме прави, а те всички до един грешат… Но се страхувам от това, че са обезверени и вече са се съгласили, че цинизмът е естествената среда, в която могат да съществуват. Не е.

 

Какво пожелаваш на България?

Работеща демокрация. 

Прочетете още:
Протестът в първо лице: Христо Карастоянов
Протестът в първо лице: Красимира Джисова
Протестът в първо лице: Валентина Миланова