Премиера на книгата на Клаус Рот "Нашата Европа“

Издателство Сиела ви кани на премиерата на книгата "Нашата Европа" на Клаус Рот. Събитието ще се проведе от 18.00 часа в галерия "Снежана" на ул. Иван Денкоглу 30.

Книгата ще представи Георги Господинов.

След политическите промени от 1989 г. и особено след разширяването на Европейския съюз на изток понятието „европеизация“ отново става актуално в политиката, обществото и науката и дава начало на нови импулси. Още преди промените в много социалистически страни, най-вече в Унгария и Чехословакия , в дискусиите все повече надделява убеждението, че независимо от десетилетната си принадлежност към Източния блок източноевропейските държави и общества са част от „Централна Европа“, съответно трябва „да се върнат в Европа“ – убеждение, което има непосредствени политически, икономически и социални последствия след промените. В България например се основават партии като „Път към Европа“ или „Евролевица“ и рано се изразява желание за сближаване с Европейския съюз (срв. Беновска-Събкова 2000). Новата употреба на „европеизация“ често води обаче – особено на Запад – до едно пренебрегващо историята стесняване на това понятие. В Югоизточна Европа то се е използвало още от ХІХ в. и в продължение на близо два века е развило значителна обществена динамика. Означавало е множество от комплексни исторически процеси на промяна, докато днес в значителна степен се редуцира до „присъединяване към ЕС“, т.е. до приспособяване на новите страни членки към правилата на Европейския съюз (срв. Schubert 2006, Koschmal 2006). При тази употреба на понятието обикновено „Европа“ и „Европейски съюз“ се отъждествяват – имплицитно или експлицитно, което води до изключване на по-голямата по територия част от континента.
Всъщност по начало историческото понятие „европеизация“, на английски „вестернизация“, също е изключващо, тъй като се основава на представата или дори на убеждението, че „Европа“ или „Западът“ представляват модел за развитие с глобална валидност, път, по който трябва да поеме останалият свят. При това от самото начало „Европа“ никога не е обхващала целия континент, а само модерната, индустриализирана, т.е. „прогресивна“ Западна и Централна Европа. Източна и особено Югоизточна Европа са изключени от това разбиране, отграничавани са като „нецивилизованото друго“ (срв. Wolff 1994, Huntington 1993), дори като „тъмната страна“ на Европа (Todorova 1997, Тодорова 2004). Философът Рам А. Мол критикува това евроцентрично мислене, което не само противопоставя „Европа“ на всички общества извън нея и от нейната периферия, но ѝ отрежда и ролята на суверен на знанието. „Европейският възглед за неевропейските култури“ според Мол се корени в „херменевтичното убеждение, че Европа не само разбира най-добре себе си, но разбира и другите по-добре, отколкото те самите могат да се разберат“ (Mall 2003: 196).
Многократно е писано, че това себеразбиране на „Европа“ не е само високомерен конструкт, а има своите основания в съвсем реални технически, научни, икономически, политически, социални и културни постижения. От Ренесанса и епохата на откритията и завоеванията насам „Европа“ става център на една модерна капиталистическа „световна система“ (Wallerstein 1986, 1998, 2004) и по този начин не само глобална колониална сила, а и образец или модел за развитие за останалия свят (срв. Senghaas 1982). Цел на това развитие е била „модерността“, чиято същност Антъни Гидънс определя преди всичко като „откъсване от корените“ („disembedding“), абстрактно доверие и рефлексивност (Giddens 1990). Тази така дефинирана „модерна Европа“ се възприема не толкова като географско пространство, макар че напоследък призивът за определяне на външните граници става все по-отчетлив, а като формация, чиито свързващи елементи, както посочват Етиен Франсоа и Хаген Шулце, са обща история и общи митове, наред с Античността преди всичко християнството, Просвещението и Френската революция (François, Schulze 1998: 24–26).
Себеразбирането на „Европа“ като авангард на прогреса и модерността намира трайно потвърждение във факта, че този възглед се споделя още от XVIII в. – при това ярко изразено – от обществата и държавите в Източна и Югоизточна Европа (включително в Османската империя), т.е. те признават почти безусловно ролята на „Европа“ като образец и се стремят да станат част от онази привлекателна „модерна Европа“, до която самите те териториално са така близо. От късния XVIII в. насам, но преди всичко през XIX в., „европеизирането“ става най-важният обществен и политически идеал, става синоним на модернизиране, цивилизоване, урбанизиране и индустриализиране. Това не се променя от факта, че в много страни отношението към „Европа“ е било подчертано амбивалентно и твърде рано се е зародила съпротива срещу нейни основни ценности.
Цяла Югоизточна Европа е завладяна от „европеизацията“ (или „европеизма“/„evropaismos“ в Гърция) като усилие да се подражава на смятаната за далеч превъзхождаща я модерна, буржоазна „Европа“ не само в областта на политиката, но и на целия обществен и културен живот. Започвайки от градските елити, внесената „нова култура“ все повече прониква и във всекидневната култура на мнозинството от едно население, което от векове следва нормите на селската „патриархална стара култура“ (Matl 1972). Не може да не се отбележи обаче, че усвояването на „Европа“ в много случаи е било повърхностно, че външната форма се е приемала за съдържание (срв. Roth 1988, Roth 1995, Рот 1996) и при преобладаващата част от населението никога не се е стигнало до същностно, ментално модернизиране, до „европеизиране“ на основни ценности, норми, нагласи и начини на мислене. Именно от този факт се оплакват постоянно от ХІХ в. насам както чужди наблюдатели, така и местните елити; той е намерил може би най-силния си литературен израз в образа на търговеца на розово масло Бай Ганю у Алеко Константинов (1895). Този образ същевременно е израз на разпространеното в цяла Югоизточна Европа до ден днешен чувство, че тя всъщност не принадлежи към „Европа“, едно чувство, което е допълнително засилено в постсоциалистическите страни поради изолацията през десетилетията на социализма, но още се среща в Гърция дори след 25 години членство в ЕС (Lauth-Bacas 2004). Макар че все още много хора противопоставят „европейска“ и „балканска“ идентичност, а „Европа“ смятат за „чужда“, сред младото поколение като че ли нараства готовността за едно ментално „европеизиране“ (вж. Елчинова 2002: 36).
Дихотомията между „същинска Европа“, т.е. западноевропейския център или „ядрото на Европа“, и периферията, която трябва да бъде „европеизирана“, е основен проблем на Европейския съюз, който не е станал по-малък с приемането за членки на постосманските и същевременно постсоциалистически страни България и Румъния. Именно в тези две държави, които са най-силно отчуждени от „Европа“ поради двойното си наследство от половин хилядолетие османско владичество и почти половин столетие социализъм, приобщаването към ценностите и нормите на гражданското общество, които конституират Европейския съюз, е голямо предизвикателство. От тази гледна точка европеизирането като присъединяване към ЕС или нормативно уеднаквяване с правилата и стандартите на Европейския съюз по същество би означавало продължение на започналия преди 200 години процес на „европеизиране“. Общото за тези два процеса е, че те в значителна степен са инициирани от съответните елити. Но не бива да се пропуска и важната за приемането на ЕС в Югоизточна Европа разлика, а именно, че историческото „европеизиране“ е било желан и осъществен от широки обществени слоеве процес, докато днешното присъединяване към ЕС е проект на малък политически елит, който се намесва нормативно в живота на хората по неясен за тях начин. С други думи, все още предстои проектът на елита да бъде възприет и одобрен от обществата, а както показва гръцкият пример, именно нормативното европеизиране може да срещне съпротива и да има непредвидими последствия.
Поместените в този том етноложки студии са резултат от изследователския проект „Imagining Europe: Представи за Европа и тяхното инсцениране в театъра и градската популярна култура в югоизточната периферия на Европа (през XIX и началото на XX в., върху примера на България)“, реализиран в Мюнхенския университет „Лудвиг Максимилиан“ в рамките на едно голямо проучване на тема „Културни инсценировки на чуждото през XIX в.“, финансирано от Немското дружество за научни изследвания . За разлика от другите проекти на изследователската група на преден план в нашия не стояха проблемите за европейската гледна точка към „чуждото“ и „екзотичното“, макар че и този аспект се разглежда в статията за комедията на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“, а обратното – занимаваха ни представите на едно общество от югоизточноевропейската периферия за „чуждата Европа“ и нейното влияние. Докато в „Европа“ наблюдават, превръщат в екзотика и инсценират „чуждото“ от позицията на собственото си превъзходство, в Югоизточна Европа, поради чувството й за собствена изостаналост, европейското „чуждо“ предизвиква едновременно възхищение и страх; във всеки случай обаче води до трайни обществени и културни промени. Обръщайки съзнателно перспективата и на Лари Улф (1994) и Мария Тодорова (1997), които убедително показаха конструирането на Източна Европа, съответно на Балканите, като „чужди“ и „екзотични“ , нашият проект имаше за цел проучването на очертаващия се в градската култура на България образ на Европа, едновременно желана и „чужда“, в неговите различни форми и фасети. Така в центъра на нашите изследвания бяха преди всичко социокултурните измерения на историческото „европеизиране“ на България. Поради късното начало на тези процеси и късното възстановяване на собствената държавност на България (1878 г.) зададената на групата времева рамка на голямото проучване – ХІХ в. – трябваше да се разшири и да включи и периода от средата на XIX до средата на XX в.
Градската култура би трябвало да се разглежда като най-чувствителния и същевременно най-важен индикатор на тези дълбоки процеси на промяна, тъй като именно градовете, на първо място Русе, Шумен, София и Пловдив, са първите центрове на „европеизирането“, докато в провинцията аналогични промени настъпват едва десетилетия по-късно – в междувоенния период. Така за повече от половин век се отваря дълбока пропаст между „европейския“ голям град и „патриархално-балканското“ село. Едва след 1878 г. в по-големите градове се формират буржоазни слоеве и елити. Първоначално те се стремят на подражават най-вече на западната популярна култура (Roth 1993, Roth 1995, Рот 1996) и по тази причина беше необходимо да се изследва градската култура във всичките ѝ разслоения както в елитарните, така и в популярните ѝ изразни форми и средства. Именно разглеждането на толкова различни области като театър и карикатура, адаптация на драми и световно изложение дава диференцирано познание за хода и общественото въздействие на процеса на европеизация, както и за промените в образите на „Европа“ в България.
На фона на вековното откъсване на Югоизточна Европа от европейското развитие „европеизирането“ на България с ускорената си динамика след Освобождението по същество е смяна на парадигмите, чиято дълбочина и мощ днес едва ли можем да си представим. Независимо че „Европа“ е желан образец и дори основа за конституиране на новата нация, тя, както показват изворите, все пак десетилетия наред остава едно чуждо, често неразбрано и будещо страх „друго“. Нещо повече, това е „другото“, от което никога не си се чувствал истински признат, дори напротив, чувствал си се отграничен като нещо екзотично-балканско – а и самият ти също си се отграничавал. Отношението към тази „Европа“ от самото начало, а в много случаи и до ден днешен, е амбивалентно и е белязано от чувството за едностранна, отхвърлена любов. Антиевропейските дискурси през XIX и началото на XX в. , както и съвременните скептични нагласи спрямо ЕС се дължат до голяма степен на това чувство. Не бива обаче да се пренебрегва и фактът, че в основата на усещането за „другост“ много осезаемо е залегнал и специфичният реален исторически опит на Югоизточна Европа с чуждо господство, от който са се развили редица колективни защитни нагласи и начини на поведение. Те продължават да се възпроизвеждат в социалистическите страни на Югоизточна Европа: в съзнанието на хората „Истанбул“ като чужда власт е заменен от „Москва“, съществува опасност същите отбранителни стратегии да бъдат приложени и спрямо възприемания като всемогъщ „Брюксел“ (срв. Lauth-Bacas 2004).
От тази гледна точка детайлният анализ на историческите процеси на „европеизирането“ може да осигури изключително полезно познание за настоящето, а и за бъдещето. Той може, както показват студиите на Доротея Добрева, Катерина Гел, Петър Петров и Габриеле Волф в настоящия сборник, да разкрие както разлики между вчера и днес, така и прилики в усвояването на „Европа“ и в отношението към нея. Съзнанието, че между някогашното и сегашното „европеизиране“ има паралели, е налице сред образованите хора в България и е част от обществения дискурс, намира израз например и в (само)критични актуализации на образа на Бай Ганю . Протичането на „европеизацията“ на България през XIX и началото на XX в. със сигурност не може да бъде показателно за развитието на страната в Европейския съюз. Но тъкмо с проблематичните си области то може да даде насоки как да се осъществи „европеизирането“ на всекидневния живот на хората и с това – успешната интеграция в обединена Европа.