Премиера на "Генерална репетиция на "Самоубийство"…

На 29 октомври, сряда, от 19.00 ч. в Театър "София" ще се играе премиерно спектакълът "Генерална репетиция на "Самоубийство"…  от Душан Ковачевич. Театърът не спира да изненадват зрителите си с провокативни заглавия и теми, така че сме готови на всичко. Другите дати на представлението са: 30 октомври, 7, 18 и 26 ноември.

Повече за спектакъла:

Творчески екип:
превод: Мария- Йоанна Стоядинович
режисьор: Недялко Делчев
сценография: Рин Ямамура
музика: Калоян Димитров
Участват:
Ивайло Герасков, Пламен Манасиев, Юлиян Малинов, Николай Върбанов, Сава Пиперов, Симона Халачева

Анотация:

И страшна, и смешна приказка без /щастлив/ край

Балканите, погледнати отвън, винаги са били една страшна приказака, чаша измайсторена от черепа на враг, с която царят си пие питието…
Буре с барут, върху което се раждаме, женим, страдаем…

За класическите гърци /не за описаните от Алеко/ ние сме варвари.
За католическа Европа  – богомили и люпилня на ереси.
За Чърчил и западните люде друга цивилизация – тази на шкембе чорбата и честита баня…
Пеем като ни е тъжно. Всекидневно тестваме черния си дроб с някакви гроздови и сливови отвари/отрови. Ние явно сме други. Но какви? И защо сме такива? 

Страшните приказки са с поука. Стигат до наивен катарзис. Те са граница, синур между детството и зрелостта. Те са осъзнаван, осмислен и следователно контролиран кошмар. Не и при нас. Балканската ни приказка е карнавално зловеща. Без поука, порастване и морал. В нея има доза раблезианска пищност, щипка маркесова фантазност, кафкиански абсурд, че и брехтова епичност. Тя, нашата приказка, ако балканизирам тук лексиката си, е тюрлюгювеч, събрал позор и слава, високото и мерзкото.Защото сме такива? И защо на всичкото отгоре толкова се харесваме. Освен когато, макар и по-рядко, се самопрезираме.
В тази наша люта действителност няма друг изход освен да плюеш, да пиеш и да пееш! Да танцуваш в пепелището. Да живееш на провала. Против логиката и против правилата. Напук! По балкански.

Исках да направя пиеса за житието и страданието на нормалния човек. Добрият, доверчивият, чистият, работливият, почтеният човек. Осъденият и осменият от времето ни наивник. За тоя странен наш балкански Франкенщайн. Сглобен от собствените си остатъци. Осакатен от времето, което го премазва всеки ден… Докаран до ръба. И все пак надяващ се, вярващ, мечтаещ, искащ. 
Да работи, да твори, да полети. И летящ. До дъно.
Исках да разкажа една приказка, за героя, обходил долната земя и там видял, и не прозрял. Не превърнал божията искра в огън. Останал в тъмното и студеното. Има тъжни комедии. Горчиви. Тази е една от тях. Малка социална анти-утопия.

Недялко Делчев – режисьор

Прочетете още:
Най-добрата реклама за женски успех – в спектакъла "Тирамису"
Оля Стоянова: "Покана за вечеря" ни напомня, че семейството е крехко и изисква грижи
Как се става министър гледаме в „Госпожа Министершата” в Театър София