"Пилето" от Уилям Уортън с ново издание

Kafene.bg | 13.02.17

Една от най-обичаните и хвъркати истории оживява с новото издание на "Пилето" (ИК „Сиела”).  

Да се отклониш от утъпканите пътища на ежедневието си - всичко друго е немислимо, когато се срещнеш с творбите на американския писател Алберт Уилям Дю Ейм, скрит зад псевдонима Уилям Уортън.  Помитащата сила на перото му събужда вярата, че можем да полетим отново и да оцелеем в един безкомпромисен свят.

Много фрагменти от живота на Уортън са включени дословно в "Пилето". Сюжетът следва приключенията на две момчета, преживели войната във Виетнам – Ал, хлапак в ясни и практични отношения с живота, и неговия странен приятел Пилете – слаб, неразговорлив гений, който има само две малки желания: да отглежда канарчета и да лети.  Романът се докосва до теми като приятелството, влюбването, порастването, войната и лудостта и дорисува реалността в пернати краски.

Това не е история за човек, който мисли, че е птица, а за такъв, който не иска да бъде човек. Пилето е онзи възрастен, чието съзряване му е донесло болезнено отскубване от реалността. Пилето е Икар, който се стреми към невъзможното и изгаря крилете си. Всичко друго е немислимо.

Като почит към паметта на писателя, както и към неговите безбройни почитатели у нас, издателство "Сиела" подготвя издание на непубликуваното досега на български продължение на романа – "Ал", както и преиздания на още два негови обичани романа –  "Последна любов" и "Татко".

Минаха много години, откакто затворих с треперещи ръце книгата, която държите в момента. Беше ми дала сърцето си и то се блъскаше в гръдния ми кош… като в кафез. Искаше да излезе на свобода това разтърсено, развълнувано, обогатено сърце. В живота си човек има само няколко такива сърцебиещи книги. Тези неща, които са в състояние да отключат клетката и да ни дадат крила - те са безценни!
Иво Иванов

Някога подбирах приятелите си според това дали обичат „Пилето”, или не. Може би е време да започна да го правя отново.
Захари Карабашлиев

По романа можете да гледате и театралния спектакъл "Пилето", който се играе в Младежки театър "Николай Бинев"

Автор: по романа на УИЛЯМ УОРТЪН, пиесата на НАОМИ УОЛЪС и филма на АЛЪН ПАРКЪР
Превод: Харалампи Аничкин
Спектакъл: Васил Дуев
Сценография и костюми: Мира Петрова
Композитор: Петя Диманова
Участват: Александър Хаджиангелов, Никола Стоянов, Петко Венелинов, Светослав Добрев, Стилиян Желязков, Ярослава Павлова.

През месец февруари "Пилето" може да видите на 16.02.

Предлагаме ви откъс от книгата:

– Хей, Пиле, виж ме! Това съм аз. Ал, цял-целеничък. Уф, стига де!

Облягам се и проточвам шия към коридора. Тоя съмнителен тип с бялата манта, хем пазач, хем санитар, все още стои на другия край.
Взирам се през вратата на клетката. Пилето клечи насред помещението и дори не ме поглежда. Клечи тъй, както имаше навика да клечи в гълъбарника, когато пришиваше перата на оня смахнат пернат костюм. Леле, ако майорът психиатър разбере за тоя негов костюм, като нищо ще му тури пранги.

Понякога ми изкарваше ума. Кача се аз в гълъбарника и си мисля, че вътре има само гълъби, а то: Пилето се сгушил в тъмното на другия край и пришива пера върху наполеонките си. Какви ли налудничави неща не му хрумваха на това Пиле.

Ето и сега, клечи насред тая бяла стая и никакво внимание не ми обръща. Крадешком хвърлям още един поглед към коридора.

– Хайде, Пиле, стига с тия номера! Много добре знаеш, че не си никакво пиле. Параграф осми1 вече не ти е нужен. Вой-ната, слава богу, свърши! Хитлер, Мусолини, Тоджо, цялата тая сган... капут!

Все едно че не му говоря. Може пък наистина да е откачен. Чудя се дали психиатърът знае, че му викахме Пиле. Майката на Пилето едва ли е казала, а може и самата тя да не знае.

Пилето се обръща гърбом към мен. Както си клечи, и се завърта. Върти се, прилепил ръце към тялото. После се втренчва в небето – на другия край на стаята има високо прозорче.

Докторът ми каза, че очаквали от мен да разправя как сме живели с Пилето, какво сме вършили. Мене ме домъкнаха тук от дивизионната болница на Трийсет и първа пехотна. Главата ми е омотана в превръзки. Чака ме нова операция. Като ям или говоря, ме боли, а ето че плещя като шантав от девет сутринта. Не знам вече какво да кажа.

– Хей, Пиле! Помниш ли, като си направихме гълъбарник на онова дърво в гората?

Може, като му говоря за това, да се опомни. Старата – неговата – ни накара да разтурим първия гълъбарник, дето го бяхме направили в техния двор. Къщата на Пилето е част от имението Косгроув; някога в нея са живели пазачите. А големият дом на това имение и хамбарът са изгорели преди години. Къщата на Пилето е току до игрището за бейзбол. То е на мястото на някогашното пасище на Косгроув. Друго открито място в нашия квартал не е останало.

– Хей, Пиле! Какво направи старата с всички тия бейзболни топки?

Майката на Пилето прибираше всяка топка, която прехвър-ляше оградата и падаше в двора им. Играчите не се и опитваха да си искат топките. Безнадеждна работа. Падне ли топка в двора на Пилето, край, сбогом, топко. Пускаш в играта нова – и толкоз. Скъпичко излизаше на ония, които имаха силен удар.

Какво ли е направила старата с тия пусти топки? Ние с Пилето сме обръщали всичко наопаки да ги търсим. Може да ги е заривала някъде или пък да ги е продавала; голям черен пазар на употребявани топки.

– Хей, Пиле! Помниш ли ония копелдаци от Грийнуд? Така и не можаха да открият гълъбарника ни на дървото. Ама и в нашия край ги имаше едни – здраве му кажи.

Ония от Грийнуд свиваха всичко, до което можеха да се докопат. Крадяха велосипеди, гълъби, всичко, което не е под ключ. Ама и нашия гълъбарник си го биваше, никой не можеше да се досети къде е. Имахме въжена стълба, която криехме в една дупка под храстите. Беше с кука на единия край и поискахме ли да се покатерим горе, мятахме куката на някой клон.

– Пиле, помниш ли въжената стълба, по която се катерехме? Много сме били щури, ей!

Все говоря и наблюдавам Пилето, мъча се да разбера дали ме слуша. Той не сваля поглед от високото прозорче на отвъд-ната стена. Става ми жал за него, като го гледам как клечи насред стаята с тази тъничка, бяла болнична пижама. Той клечи на цяло ходило, със събрани колене и изпъната напред шия, с прибрани до тялото ръце и подвити назад пръсти. Както е клекнал, ще речеш, че ей сега ще скочи, ще размаха ръце и ще излети през прозореца, в който се е вторачил.

Страшен беше тоя гълъбарник, дето си го бяхме направили в гората. Вярно, беше по-малък от първия, онзи в двора на Пилето. В първия имахме много гълъби. Десет чифта и отделно два мъжки. И все отбрани, няма боклук, няма фурда, само породисти. Щом ще харчиш пари за храна, казвам аз, по-добре вземи хубави птици. А Пилето току донесе някоя никаква – само защото му харесвала. Колко пъти сме се карали за това.

Имахме три чифта сиваци, четири чифта синкави, един чифт червеникави и два чифта чисто бели. И никакви изгъзици – от ония, дето се премятат, или пък с опашки като ветрило; такива работи нямаше.

Сега аз мисля. Аз зная.
Зная. Мисля. Нищо.

Когато ги продадохме, майката на Пилето ни накара да очегъртаме курешките от предната веранда, където гълъбите спяха. И пребоядиса цялата веранда с парите, които взехме от продажбата.

Майката на Пилето е голяма кучка.

Тъй или инак, нямахме пари да купим гълъби за новия гълъбарник в гората. На Пилето изобщо му забраниха да се занимава с гълъби.

С първите два се сдобихме на Шейсет и трета улица, под железопътния надлез. Там се трупат много гълъби, питомни и почти все породисти. Ходехме да ги гледаме след училище. Вземахме безплатния автобус от гарата до Сиърс. Тогава бяхме тринайсет-четиринайсетгодишни.

Гледахме как гълъбите пристъпват наперено, как кълват, как се чифтосват – нещо, което те вършат по цял ден, без да обръщат внимание на каквото и да било. Само като минеше влак, вдигаха се на облаци, сякаш влакът не минава всеки пет минути от петдесет години насам. Пилето ми обясняваше как обикновено се връщали на същото място и продължавали да вършат същото, с което се били заели преди това. Ние ги наблюдавахме и се мъчехме да разберем кои са главатарите на това ято и къде точно са гнездата горе по гредите на надлеза. Мъчехме се и да различим двойките. Гълъбите са като хората, чифтосват се почти през цялата година и рядко някои двойки се разделят.

Обикновено мъкнехме цяла торба храна. За около две минути Пилето може да подмами почти всеки гълъб да кацне в ръката му. Той ме караше да му посоча някой гълъб, после съсредоточаваше вниманието си върху него и започваше да му гука. И което е истина, гълъбът ще се завърти около Пилето и ще скочи право в ръката му. Веднъж ми разправяше, че просто ги викал. Хайде де, как може да повикаш точно определен гълъб от цял рояк? Пилето е страшен лъжец.

– Хей, Пиле, виж ме! Хайде стига! Говори ти Ал. Зарежи тия номера!

Все едно че не му говоря. Та Пилето се сроди с един чифт сиваци. Красиви птици, само дето нямаха пръстени. Какво прави, какво струва, те взеха да кацат на главата и на раменете му, оставяха се да ги хваща в шепата си. Разтегляше ту едното, ту другото крило и разрошваше перата им. А гълъбите се държаха така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Изглежда, им харесваше.

После Пилето ги оставяше, хвърляше ги сред другите гълъби, но те тозчас се връщаха при него. А гълъбите, както е известно, никога не се делят от ятото. Един ден ние с Пилето, вместо да вземем автобуса, тръгнахме пеша към къщи, а въпросните два все по него, та чак до нашия гълъбарник на дървото. Натрапиха му се на Пилето тия шантави птици.

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

Наложи се да ги затворим в гълъбарника, за да не влязат с Пилето в къщата. Паднеха ли на майка му, сигурно щеше да ги отрови.

– Хей, Пиле! Помниш ли сиваците, дето ти се натресоха? Господи, какво невероятно нещо!

Той пак не ми обръща никакво внимание. Ако е откачен, нека си е откачен, но как може да нехае за мен!

– Пиле, чуваш ли ме? Ако ме чуваш и не отговаряш нищо, значи наистина си откачен, значи си едно побъркано лайно.

Господи, само си губя времето. Държи се, сякаш е глух. Докторът каза, че чувал, да, чувал всяка моя дума. Много му разбира тиквата, тия негодници не всичко знаят. Може пък Пилето да е просто много уплашен и да не иска да слуша. Дявол го взел, какво ли се е случило с него?

Когато държахме първите гълъби, много обичахме да вземем един-два и да ги разхождаме с велосипедите си. Бяхме направили специална клетка за тая цел. Гълъбите вече си знаеха гълъбарника. Пилето беше опънал една жица през отвора му, закачена за един стар будилник, тъй че винаги разбирахме кога точно се прибират. Излизахме до Спрингфийлд или другаде и ги пускахме да летят със съобщение до самите нас.
реклама
Коментари 0 коментара

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Бръчките би трябвало да са следи от минали усмивки.

    Дъглас Адамс

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2017, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
eXTReMe Tracker