Пиер Мейлак: Удоволствията и радостите вървят с болката

Писателят Пиер Мейлак беше в София през декември 2015 като гост на Международния литературен фестивал в НДК. Той се срещна с читатели и представи сборника си с разкази "Когато изпратим деня" (издателство "ICU"). На снимката той е с преводачката на книгата Невена Кръстева-Дишлиева, която е и част от екипа на Издателството.

В разказите ви реалното се движи паралелно с нереалното. Вярвате ли, че нереалното присъства във всекидневния ни живот и ни помага по някакъв начин?

В „Когато изпратим деня” има много герои, които живеят като че ли нереален живот, в някаква илюзия. Смятам, че ние самите го правим в нашия живот. Често пъти си представяме неща, които искаме да ни се случат и това ни кара да се чувстваме много по-добре и да преминем по-лесно през трудните житейски моменти. Например ако детето на една майка е далеч от дома, тя вероятно си представя колко хубаво ще бъде, ако то е при нея и си го представя така. Тази няколкосекундна илюзия я кара да се почувства много приятно. Разбира се, когато мечтата свърши, тя се връща към реалността отново самотна и с празно сърце, но мисълта, въображението, илюзията са я накарали да се почувства прекрасно.

В разказите ми има и герои, които се преструват на други – като жената, която открадва черновата на роман от съпруга си и се преструва, че е писателка. Хората се опитват да живеят в друга реалност, за да могат по-лесно да преминат през труднен етап от живота си. Надявам се да разказвам историите си толкова реалистично, че хората да се припознават в героите ми.

Смяте ли, че съвременният писател е един вид лечител на мечтите, на страховете, на живота на хората?

Всеки писател е различен. Не искам да провокирам читателя си, да предам някакво послание  и идея, да променям света или подобно нещо. Другите писатели може би имат различни цели, които са еднакво важни. Като писател целта ми е проста: да разкажа история, която да стопли читателя, да го накара да се изгуби в нея.

Смятам, че както съвременните писатели, така и писателите преди два-три века, не лекуват болката, а по-скоро дават алтернативна реалност, за да може читателят да се почувства по-добре. Например някой е болен, имал е тежък ден, сърцето му е разбито или е ядосан, когато той разтвори една книга и потъне в нея, за няколко минути или за по-дълго време, попада в различен свят и забравя всичко. Това е един вид лекуване. Разбира се, когато затвори страниците, той отново се връща в неговата реалност, но минутите, прекарани с книгата са му помогнали да се почувства по-добре. По същия начин ни въздейства и киното. Влизате в киносалона и ставате част от филма, като оставяте за гърба си всичко, което ви тревожи. За два часа си взимате малка почивка.

Разказите в „Когато изпратим деня” са сложни и объркани, винаги с неочакван край, често пъти с горчив вкус. Колебаете ли се, когато пишете края?

Обикновено в краткия разказ първо измислям края и от него вървя към началото. Фокусирам се върху финала, за мен той е най-важната част от краткия разказ. Що се отнася до сложния сюжет – той не е толкова сложен, колкото трябва да бъде в романа. В краткия разказ сюжетът съдържа акцент върху определен момент, човек, насторение, състояние, пречка. Но все пак измислям сюжет, защото исам да дам читателя история, а не много думи за дадена емоция. Искам читателят да продължи да чете разказа до края.

Къде намирате сюжетите си?

Основно пиша за хората, те са моето вдъхновение, за хората от улицата.

Корицата на българското издание на „Когато изпратим деня” е много метафорична – чашата с вино, чиято дръжка е бодлива? Едно напомняне, че удоволствията и радостите понякога могат да ни причинят болка.

Да, наистина художникът много добре е уловил същността на разказите. Удоволствията и радостите вървят с болката. Днес може да се радвате на шампанското, но когато виното свърши, ще почувствате тръните, които пробождат пръстите ви. Това е част от метафората в книгата – някои хора предпочитат да не преживеят нещо хубаво, за да не спомнят за него в бъдеще с болка.

Има ли тема, която е особено болезнена и не искате да пишете за нея?

Не, няма такава. Не знам как ще бъде в бъдеще, но в момента няма тема, за която да се срамувам да пиша. Досега не ми се е случвало да се сблъскам с нещо, за което трябва да пиша. Моята цел като писател е да създавам емоция, да дам да читателя такава история, в която той да се загуби. Не пиша, за да излагам мнението си по някой въпрос или да споря с някого.

Имате ли обратна връзка с читателите си?

Не съм запален по Фейсбук, но получавам писма от читатели на електронната си поща и им отговарям. Но като читател мога да кажа, че обичам да откривам любимите си писатели само чрез книгите им, а не чрез това какво правят всеки ден, с кого се срещат и какво ядат. Надявам се моите читатели да ме откриват с всяка моя следваща книга.

Споделят ли нещо специално да ги е вдъхновило, помогнало?

За щастие, да, споделят. Радвам се, когато науча, че някоя история много им е харесала. Дори тук, в София, се срещнах с хора, прочели книгата ми, които ми казваха, че този и този герой е оставил у тях дълбоко впечатление. Тази обратна връзка е много ценна, защото дава на писателя увереността, че върви по правилния път и го окуражава да продължава да пише. В противен случай той ще се чуди дали върши правилното нещо.

Изпращат ли ви случки, идеи за разкази?

Читатели – не, по-скоро приятели, с които пием кафе или вечеряме заедно. Те искат да ми разкажат интересна случка, която са преживели, и която може би ще ми хареса за разказ. Много рядко го правя, защото това не е моята история, тя не се е случила с мен и аз няма да мога да я предам като истинска. Въпреки това понякога черпя идеи от приятелите си и го намирам за много мило, че ги споделят с мен.

Имате ли планове за 2016?

Нищо специално, надявам се да вляза в добър писателски ритъм.