Петър Попов представя ретроспекция на творчеството си

На 2 април 2008 Петър Попов откри Ретроспективна изложба в галерията на  ул.Шипка 6.
 
В нея са показани творби от различни периоди на творчеството му.  Включени са около 40 творби от Русенската галерия, десетина от Националната художествена галерия, от СГХГ, 50 творби, останали като наследство, собственост на семейството на художника, непоказвани – масла, рисунки, пастели и сценографски проекти за Русенската опера.

Петър Попов е роден през 1925 г. в Полски Тръмбеш.
През 1949 г. завършва Художествената академия, където учи при Илия Петров и Дечко Узунов
Установява се и работи в Русе. Участник е в редица национални и регионални изложби от 1952 г. до 1985 г., като показва предимно живопис. Същевременно го считат за един от най – добрите майстори на пастела.
Животът му е трайно свързан с Русенската опера. В периода  1960 -1965 г. рисува малки композиции из света на сцената и живота на балерини, циркови артисти, колоездачи, конни съзтезания… Темите "дъжд", "чадъри",промишлени пейзажи”, "лимани", "заливи", "портове" са израз на стремежа на художника към синтез в линия и цвят, към една "клоазонирана" живопис. Характерен похват за Петър Попов е свличането (дрипинга) на материала, противопоставянето на широки, равно обработени цветни зони, стремеж към "един внимателно режисиран баланс в картината" (Димитър Аврамов). По-характерни негови творби са : "Пейзаж от Прага", "Червените коне" в НХГ; "Бетоновия център", "Пейзаж в бяло" в СГХГ; "Моето ателие в Нисово", "Нисово в червено", "Лиман І" в Русенска Художествена Галерия.
В областта на оперната сценография Петър Попов (проектант-художник в Русенската опера от 1958 до 1985 г.) насочва вниманието си главно към нашето национално оперно творчество : "Мост" от Александър Райчев, наградена; "Антигона 43" от Любомир Пипков; оперните творби на Парашкев Хаджиев и много други.
Има редица прояви в областта на монументалната пластика – дърво, метал.

Прави самостоятелни изложби – през 1975 г. в София и 1976 – в Русе .
Негови творби са притежание на национални и общински галерии, на частни колекции в страната и чужбина.
Излагал е и в чужбина : Дамаск – 1961; Кан – 1976; Рига – 1976; Виена – 1978; ,  Рига, Букурещ, Кан сюр Мер Полша, Германия, Русия, Холандия и др.
Награден е с ордени "Кирил и Методий" и медали.
Изложбата ще продължи до 20 април 2008 г..

За него:
"…По-младите му русенски колеги – поколението на 60-те и 70-те години – сърдечно го назоваваха "бат Петьо", не, разбира се, заради възрастта му, която съвсем не е толкова напреднала, а по-скоро заради уважението, което изпитват към него. И не без основание – Петър Попов е един от първите, от които младите русенски художници са получавали освен полезни уроци по майсторство, също тъй и насърчителен пример за по-смела, по-индивидуална, по-съвременна в изразните си средства живопис, от каквато нашето изкуство в оня период насъщно се нуждаеше…

…Позволил си максимална живописна свобода, граничеща до жестуална непосредственост, все пак Попов и сега не забравя напълно конструктивната устойчивост на композицията, която той умее да внуши чрез един или друг елемент на творбата : отвесната стремителност на едно дърво или сграда, динамичната диагонала на един път, лодка или залив, неподвижната права на хоризонта. А когато и те не са достатъчни, художникът въвежда стабилизиращия диск на едно слънце или луна, които не излъчват никаква светлина, и то не просто защото са оцветени съвършено условно (в зелено, кафяво, сиво и дори черно), но защото изпълняват изключително композиционни функции върху структурата на картинната повърхност.

Едно творчество, което наистина не тежи като количествена величина, но което представлява характерно указание за степента на свободата в естетическото преобразуване на натурата, завоювана от съвременната българска живопис – с това изкуството на Петър Попов привлича и буди нашето любопитство…”

Димитър Аврамов, 28 януари 1977 г., вестник "Народна Култура"

„…Сърцето на артиста, за когото и сцената на театъра, и платното на картината са били повод за размисъл и изява на жертвената сигурност в пречистващата роля на изкуството. И не случайно неговите картини, погледнати в хода на годините, не са постоянна величина. Те се променят, следвайки пътя на личното духовно израстване на автора и извайват спиралата към бъдещето с радостта и болката, с надеждата и съмнението, с любовта и омразата, с всичко човешко, а на Петьо Попов нищо човешко не беше чуждо. Точно затова платната на художника са реалистични, без да са обективно реални при формообразуването…”

Борис Китано