Петър Делчев: Не е задължително да четете Петър Делчев, но е задължително да четете книги

С Петър Делчев се срещам по повод двете му книги, излезли в една "Трънски разкази" и "Балканска сюита" от Издателство Сиела 2013. Как се пише книга, да обръщаме ли внимание на коментарите и други любопитни теми – четете в интервюто. (Видео с Петър Делчев вижте тук.)

За читателите, които не знаят – това е второто издание на „Трънски разкази” и „Балканска сюита”. Как се породи нуждата от него?

Първото издание на „Трънски разкази” беше през 2006 г. от сдружение „Словото”, но те не са голямо издателство и нямат голяма разпространителска мрежа. През 2009 г. отново с тях издадохме „Балканска сиюта” в още по-малък тираж – 500 броя, който свърши много бързо. Когато със „Сиела” издадохме „Кастинг за месия”, заговорихме и за издаване на първите ми две книги. Така в края на 2013 г. обединихме разказите и новелите в една книга, като аз дописах един Трънски разказ, който драматургично затваря сборника.

Голям комплимент е за един писател да му бъде преиздадена книгата. Така ли го чувствате вие?

Да, но и защото хората, които бяха чели „Трънски разкази” точно половината от тях имаха възможност да прочетат „Балканска сюита”. Изключвам виртуалната библиотека „Словото”, където има публикувани 3 разказа от „Трънски разкази”. Интересът на читателите беше голям, особено след „Кастинг за месия”, имаше голямо търсене да видят какво друго е писал този автор. Радвам се, че след Нова година „Трънски разкази” и „Балканска сюита” беше в 10-те най-продавани книги на „Сиела”.

Как стигнахте до легендите, как решихте да пишете „Трънски разкази”?

Решението ми беше логично – заинтересувах се от корените си. Моят баща е от този край, макар че 6-годишна възраст живее в София. Това бяха моите първи опити в прозата. Преди това – през 2006 г. – издадох книга със стихове. Започнах да се интересувам от истории, които съм чувал като дете от моите баби и дядовци. В един момент се оказа, че се съм събрал достатъчно. Писах ги две години, след което ги публикувах.

България се оглежда в разказите и новелите – ако съпоставим тези силни и смели с героите на нашето време, накъде вървим
?

Не е трудно да се проследи линията на моето творчество, макар че „Трънски разкази” са писани преди „Балканска сюита”, в „Балканска сюита” и трите новели са в доста по-ранен период – те приключват по време на Кърджалийското движение през 1830 г., но са писани след „Трънски разкази”. Не случайно следващата ми книга „Кастинг за месия” прескочи в 2054 г. Съвсем целенасочено избягвам днешния ден по няколко причини. От една страна мнението, което си изграждам за събитията, е такова, че може би трябва да се описват след половин век, когато всичко ще бъде ясно. От друга страна не ми харесва времето, в което живеем и затова не искам да пиша за него. За да пишеш в историческа епоха трябва да прекараш хиляди часове в четене. Когато пишеш за бъдещето е почти същото – „Кастинг за месия” е като археологически разкопки от някого, извършени през 2054 г. Всичките ми книги засягат вечната тема на писателите – човекът. Човекът не се е променил още от древногръцките трагедии, същите мотиви го движат в живота.

Писателката Теодора Димова казва, че писането е бъркане в рани. Вие също казвате подобно нещо: че писателят трябва да шокира читателя. Каква е целта на литературата според вас
?

Да, така е, иначе е безмислено да се пише. Формата, която е приятна за четене за ухото и за окото може да бъде добре застъпена във всекидневната преса. Но това не е литература. Ще цитирам Хемингуей, който казва, че най-лесното нещо е да пишеш: сядаш пред белия лист и се оставяш да кървиш. Голямата цел на литературата е съпреживяването в посока, която разтърсва читателя като го кара да си задава много въпроси и да търси свои отговори. Аз не съм видял нито един отговор в литературата, в нея има само въпроси. Няма значение дали ще четем Булгаков или Никос Казандзакис. Там въпросите са повече от отговорите, а отговорите, когато ги има, са само на автора. Основната идея на литературата е да накаря читателя да се вгледа в себе си, естествено, служейки си с безкраен набор от похвати. Затова всяка година се появяват толкова много хубави книги. Това означава, че никога няма да спре търсенето на начини на задаване на въпроси. Всяко поколение има своите писатели, които ровят все по-дълбоко и по-фино в тази материя.

Сега върху какво работите?

Да, не е тайна. Пиша втората част на „Кастинг за месия”, все още във фазата „четене”. Първата част я работих четири години, от които две години и половина минаха в проучване, четене. Надявам се до една година да излезе. Не пиша по две книги на година, защото искам да застана зад всяка моя дума. По тази причина не обръщам много внимание на критиките, които са различни за всичките ми книги.

Отговаряте ли на някои критики
?

Не, защото наблюдавам нещо интересно – много по-често критикуваме директно автора, а не произведението. Обръщам внимание на критики върху моите текстове, но до момента не съм прочел такива. Моите книги съдържат отговорите на повечето критики. Когато видя сериозна дисекция на някое мое произведение и ме убедят, че има някаква слабост, естествено, с огромна радост ще се вслушам в бележката. Не казвам, че съм безгрешен, а че когато са видели един или друг недостатък, аз съм се справил с него в текста според възможностите ми до момента. Ако съм можел нещо повече да направя, съм щял да го направя. Това е, което съм представлявал като писател на този етап.

В сайта „Аз чета” авторът Александър Кръстев казва, че би било добре ваши разкази да влязат в учебниците по литература. Вие какво смятате
?

Това е много широка тема. Аз ще се опитам да дам 2 кратки отговора. Първо, много ми харесва идеята да се раздели българския език от литературата. Българският език е граматика, която всеки завършил 8-ми клас трябва да владее до степен да не го е срам да пише. Аз се срамувам да чета в интернет повечето писания. Оттам нататък литературата е съвсем друг предмет. Нямам нищо против да отпадне полината от материала на българските класици, защото как да влизат нови автори, ако нещо не отпада?! Няма страшно Ботев да се учи само с две произведения, а който се интересува от повече, ще ги намери и прочете – в училище има СИП и ЗИП. Нямам нищо против програмата по литература да се редуцира и всеки учител да избира кои съвременни автори да преподава. Безкрайно много ще са споровете кои нови автори да влязат в програмата. Може би трябва да се даде дистанция от 10 години и да се види кой автор ще остане. По два начина може да се влезе в литературата – това е едно професионално произведение, което казва това… и от него се учат похватите. Няма значение дали ученицие ще учат синтаксис върху произведение на Вазов или на съвременен автор. От друга страна могат да влязат нови произведения с утвърдена художествена стойност. Минало е летвата на времето и е доказало, че вълнува хората и влиза в учебниците.

Когато става дума за сборник с разкази, автортт специално подрежда текстовете един след друг. Какъв беше вашият вашият мотив
?

В книгата на брат ми, Георги Томов – „Не беше тук и си отиде” (Изток-Запад 2013), в която има 25 разказа, и на която съм редактор, имах проблем да открия нишката, която да свързва разказите и показва мястото им. „Трънски разкази” са на практика роман под формата на 5 разказа. Те имат точно определно място и няма начин да се разместят, защото първият разказ започва, а последният завършва историята. Много хора са ми казвали, че средният разказ не се вписва сред останалите 4, защото е по-лек, хумористичен. Напротив, аз се опитвам във внушенията си да бъда последователен – когато поставиш връх във внушенията, от гледна точка на „тежката” литература, трябва да свалиш темпото – тоест трябва да оставиш читателя да си поеме въздух. Точно това съм направил с 3-тият разказ – той не е толкова мощен като чоплене в раната. След него настроението отново тръгваме нагоре. Казвал съм го и на други места, че в „Трънски разкази” има 8 пласта на внушение, върху всеки от тях съм работил поотдено. Представете си 8 синусоиди с различна честота и в един момент има пик на всичките 8. Ето това е литературата.

В „Балканска сюита” новелите са само 3. Можех да ги разместя и по друг начин, но те имат ясно определено място по причина, че първата новела продължава „Трънски разкази” като място – събитието се случва в Трънско. Втората новела по време е по-стара от последната, т.е. има някаква хронология. Третата новела е най-близо до идеите на нашето време. Освен това исках да завърша със силен женски образ, какъвто е Ангелина войвода. Тя е живяла във времето, когато са се зараждали идеите за равноправието на мъжа и жените; какво има да каже една жена в началото на 20 век. Това е и една от темите в новелата – българската жена е била поробена 3 пъти – веднъж от гръцкия партриарх – няма собствена вяра; втори път от турския султан – няма собствена държава; и трети път – от българския мъж – няма равноправие вкъщи. Жената трябва да разчупи тези 3 окови, за да бъде свободна. Това е мисията на Ангелина войвода.

Пожелание за нашите читатели
?

Не е задължително да четете Петър Делчев, но е задължително да четете книги. Всеки автор рано или късно намира своята аудитория. Нещо повече – всеки автор сам възпитава читателите си на собствените си похвати и методи на писане. Как става това – читателят следи развитието на автора и става част от неговия кръг. Затова и моите начини на писане и в 4-те ми книги са много различни. Катот начини и похвати на писане „Трънски разкази” е в стилистиката на миналия век, „Балканска сюита” е от близкото минало, но идеите са от бъдещето, а „Кастинг за месия” съм разработил специално с много раличен изказ. Винаги се опитвам да изненадам читателя, така че да не може да каже: ааа, този го знам.