Откъс от "Ще се видим в Париж"

Откъс от романа "Ще се видим в Париж" – една красива и мистериозна любовна история от Мишел Гейбъл (издателство "Софтпрес").

Според Никола „Джордж енд драгън“ била най-добрата кръчма в града. Освен това била единствената кръчма в града и „през повечето дни от седмицата е пълна със стари муцуни “, но храната била сносна и предлагала много бира на самотните американски пътешественици. Щяло да ѝ хареса.
Ани се настани и се огледа. Сред обядващите в кръчмата наистина имаше някои твърде странни образи, както и едно семейство, което напразно се опитваше да контролира току-що проходилия си син. Ани си поръча чай и сандвич с бекон, сирене и червени боровинки. Каза на келнера да не бърза.
Когато той се отдалечи от масата, тя бръкна в чантата си и извади книгата. Отвори на страницата, до която бе стигнала тази сутрин, когато успя тайно да почете малко, докато Лоръл беше под душа. Използваше една снимка на Ерик за разделител и сега я притисна до гърдите си, преди да продължи.
Какво стана с херцогинята? Какво стана с жената, която излизаше с крале, принцове и държавници? През 1934 година херцогинята напусна замъка си и напълно се откъсна от естествената си среда. Или както казваха приятелите и роднините ѝ, „Гладис Дийкън се стопи в розовия хоризонт“.

– Извинете – каза един глас.
До нея стоеше мъж. Ани го бе забелязала още в момента, в който влезе. Повечето от посетителите в кръчмата бяха ниски, приличаха на къртици и имаха червени носове като на елена Рудолф и големи, космати уши. А този мъж бе висок, почернял от слънцето и имаше гъста, къдрава бяла коса. Приличаше на застаряваща филмова звезда, а останалите посетители бяха просто част от миманса.
– Тази книга – започна той без всякакво предисловие. – Откъде я имате?
– О! – възкликна тя и замълча. – От местната книжарница.
Думите излязоха от устата на Ани, преди да се запита защо ги изрича. Какво караше хората в „Изчезналата херцогиня“ да лъжат?
– Книжарницата на Труди ли? – попита той. – Тя е имала този екземпляр?
– Ами да. Разбира се. Сигурно.
Отмести поглед встрани, надяваше се, че той няма да реши да проверява думите ѝ, като отиде при въпросната Труди. Мъжът продължи да си стои там и Ани отново насочи вниманието си към книгата.

Според слуховете херцогинята напуснала двореца „Бленъм“ на зазоряване, отнасяйки безчетните си притежания заедно с титлата си. Всичките ѝ вещи били натоварени на камиони с неизвестна крайна цел.
Хората разпитваха за нея, и как да не го правят? Лицето на Гладис бе така прекрасно, красотата ѝ бе станала пословична, Джон Сингър Сарджънт отказал да нарисува портрета ѝ, защото се страхувал, че няма достатъчно талант да пресъздаде напълно хубостта ѝ.

– Херцогинята – каза мъжът и почука с пръст по книгата. – Някога живееше в този град. Поне така гласи легендата.
– Така разбрах и аз – отвърна Ани, без да вдига поглед. – Въпреки че все още съм на първа глава, така че, моля, не издавайте какво ще стане по-нататък.
– Добра ли е? Имам предвид книгата.
– Както казах, все още съм в самото начало. Авторът проявява склонност да се отклонява от темата.
– Е, той си бе бездарник. Това е единствената книга, която е публикувал.
– Книгата е чудесна – заяви тя, упорито забила поглед в страницата. – Шегувах се.
Махай се, досаден дядка, помисли се, макар и не съвсем сериозно. В интерес на истината, беше ѝ приятно да има с кого да си поговори, да чуе нечий глас.
– С какво ти привлече погледа? – попита той. – Имам предвид при Труди.
Ани огледа внимателно корицата. Беше синя, грапава и съвсем обикновена, оригиналната обложка отдавна я нямаше. Наистина, защо бе привлякла погледа ѝ? Поставена сред други
книги, не би изпъкнала с нищо.
– Ами… аз… знаех за херцогинята на Марлборо отпреди – отвърна тя. – Стори ми се интересна тема. По-рано не бях попадала на тази книга.
– Мисля, че на планетата Земя има около трима души, които са попадали на тази книга.
– Не е ли била голяма тема в града?
– О, напротив, наистина беше „голяма тема“. Представете си жена със страховити сини очи, за която се говори, че е херцогиня, да тича насам-натам из Банбъри, да размахва пистолет и да
крещи мръсотии. Когато я видеха, хората веднага се втурваха в обратната посока.
– Съвсем нормална реакция, като се има предвид, че е носила пистолет.– Човек наистина трябва да внимава с лудите – заяви той и потупа челото си с пръст. – Или са опасни, или са точно хората,
с които искаш да общуваш.
– Защо да искаш да общуваш с тях? – попита Ани, започваше да ѝ става забавно.
Сложи снимката на Ерик между страниците и затвори книгата.
– Защото, млада госпожице – отвърна мъжът, – в бърлогите на лудите най-често са скрити най-големите съкровища.
– Хм, ами добре, щом казвате.
Тя се засмя нервно. Въпреки че беше чаровен и красив за възрастен мъж, Ани не можеше да не се запита от коя бърлога на лудостта бе изпълзял самият той.
– Жената обаче отричаше – продължи той. – Твърдеше, че не била херцогиня. Наричаше себе си госпожа Спенсър.
– Когато стана на деветдесет, ако хората решат, че съм херцогиня, няма да ги спирам. По дяволите, дори бих настоявала, че е така. Здравейте, господа! Обажда се херцогинята на Ми-
дълбърг. Къде ми е чаят?
Мъжът свали очилата си, пусна ги в джоба и се настани срещу нея.
– Убеден съм, че няма да липсват мъже, готови да ви донесат чая – каза той. – Имате ли нещо против да седна при вас?
– Мисля, че вече го направихте. И така, изглежда сте един от редовните посетители – тя посочи с жест останалите белокоси мъже в кръчмата. – Откога живеете тук?
– С други думи, годинките ми са доста напреднали и се чудите дали и аз не съм бил от онези, които бягаха от херцогинята?
– Вие го казахте, не аз – усмихна се Ани. – Е, познавахте ли я? Предполагаемата херцогиня. Приятели ли бяхте?
– Приятели ли? – той направи гримаса. – Боже мой! На колко години мислите, че съм? Тя е родена преди сто и дванайсет години. Не. За бога! Не бяхме приятели.
– Не исках да ви обидя…
– Да искаш и да го направиш са две съвсем различни неща. Не, млада девойко, все още не съм видял сто и дванайсет лета. Но бях тук, когато онзи долнопробен писател дойде в Банбъри, за да напише тази книга, пълна с глупости. Казвам се Гас.
Той протегна ръка.
– Анабел – отвърна тя. – Но ми казват Ани.
– А на мен ми казват граф Уинтън.
Тя се засмя на шегата, но лицето на Гас остана сериозно.
– Нещо смешно ли има в това? – попита той.
– Ами, да. Не. Искам да кажа… първо херцогиня Марлборо, а сега и граф Уинтън – каза тя. – Не знаех, че в това село има толкова много благородници. От „Бърк“* знаят ли?
Гас се усмихна леко.
– Разбира се, че знаят – отговори той. – Нали това е смисълът на съществуването им. А ти откъде знаеш за „Бърк“? Ти си американка.
– Понякога и ние четем книги – отговори тя. – Или чуваме за нещата, които стават извън Съединените щати. Невероятно, но факт.
– Струваш ми се подозрителна.
– Аз да съм подозрителна? Седях си тук и съвсем спокойно четях, на никого нищо не правех, когато ти дойде при мен. Ако има нещо подозрително, това са непознати мъже в кръчмите в
един на обяд.
– Предавам се. Просто си мислех, че в този момент американците си стоят у дома. Избягват да пътуват със самолет. Махат със знаменца. Пускат фойерверки.
– Не всички американци – отговори остро тя.
Ерик беше насред океана и плаваше към някое неопределено място. Изобщо не ѝ се искаше да мисли за фойерверките, сред които ще попадне той.
– Съжалявам – каза Гас и леко докосна ръката ѝ. – Не се опитвам да се подигравам с това. Случилото се е ужасна трагедия. За целия свят.
– Не. Не е заради това – поклати глава тя. Заради това беше. Но имаше и още нещо. – Всичко е наред. Е, не съвсем наред. Не искам да мисля за това.
– Разбирам. Съжалявам. Никак не ме бива в общуването. За съжаление, нямам много възможности да упражнявам светските си умения в това забутано село – каза той и се засмя. – А
ти от кое село си, моя нова американска приятелко? Да не би да долавям южняшки акцент?
– И да, и не – отвърна тя и с удивление установи, че се усмихва.
Който и да беше този Гас, този граф на Уинтън, в него определено имаше пикантно привличане.
– От Вирджиния съм – каза тя. – Това е на юг за всеки, който не живее в Юга. За миг ѝ стана тъжно, когато се сети за своето момче от Алабама. – Срещат ли се много от моите сънародници тук?
– О, имаше неколцина. Преди фабриката за преработка на кафе да затвори преди няколко години, идваха какви ли не хора. А ти защо си тук? На гости ли си?
– По работа – каза тя и се изчерви. Какво беше това, втората лъжа, която му казваше? Или тре-
тата?
– Както виждам, се трудиш много усилено. По цял ден четеш в някоя кръчма. Изглежда като работа точно за мен. Фир-мата, за която работиш, наема ли симпатични, леко застаряващи англичани?
– Много смешно. Всъщност, аз съм… учен.
Тя отново потръпна. Лъжа номер три? Тази поне не беше чак толкова голяма. Последното, с което се бе занимавала, наистина беше наука. Освен това миналата седмица бе прегледала няколко каталога на университети за магистърски програми. Можеше отново да се върне към ученето.
– Правя магистратура – продължи да лъже тя с неочаквана лекота. – Темата ми е свързана с английската литература от периода на кралица Виктория и крал Едуард.
Тези измислици не бяха напълно лишени от основание, опитваше се да се самоубеди Ани. Основният ѝ предмет в университета наистина беше английска литература, което даваше
отговор на всеки, който се чудеше защо не успява да намери работа.
– О! – възкликна Гас. – Значи посещението ти тук е част от академична обиколка.
– Нещо подобно. Правя проучване. За дипломната си работа.
Ани почти си вярваше, че това, което казва, е истина. Надяваше се тук, в Оксфордшър, да докаже нещо с помощта на Лоръл. Разбира се, въпросът „кой е баща ми“ нямаше да впечатли катедрата по английска филология, нито дори някой застаряващ мъж в кръчмата.
– Помислих се, че няма да е лошо като начало да се поровя в антикварната книжарница на някое „забутано село“ – добави тя.
Наистина ли? Толкова много лъжи, Ани дори вече не знаеше какво изпитва, докато ги произнася.
– Е, откри ли нещо? – попита Гас. – За дипломната си работа?
– Не знам. Може би.
– Знаеш ли, повечето хора не му повярваха – продължи Гас. – На автора имам предвид.
– За какво не му повярваха?
– За титлата ѝ. За любовта ѝ към херцога и обречената им романтична връзка. Той така и не успя да докаже тезата си и може би това е основната причина книгата да е такъв впечатляващ провал.
Изрече думите почти щастливо, очите му проблеснаха някак злорадо. Гас се радваше на провала на този човек.
– Познаваш ли го? – попита Ани и посочи името на корицата. – Сетън?
– Познавах го, всички го познавахме. За съжаление, мъжът, който написа тази книга, отдавна не е тук.
– О! – намръщи се тя.
– Усмихни се! Няма нищо страшно, за нещастие на бедното копеле. Той просто… си замина.
– Къде е заминал?
– Не към райските двери, ако това имаш предвид – отвърна Гас. – Не, през 1973 година човечецът замина за Париж и там си и остана.
– Значи го познаваш?
– Този човек е непознаваем – погледна я намръщено Гас. – По едно време се познавахме, но образът му вече е замъглен в съзнанието ми. За първи път пристигна в Банбъри от Лондон през… Чакай да си помисля… – той присви очи. – Някъде около Коледа на 1972 година. Стигна ли до онази част, в която се говори, че херцогинята презира Коледа?
– Не съм.

– Да. 1972 година на Коледа. Сетън не бе посрещнат особено добре от херцогинята, нито от другите. Не мога да ги упрекна. Както може да се очаква, беше абсолютен глупак. – Гас изсумтя тихо. – Млад. Глезен. Въобразяваше си, че има невероятен литературен талант. На родителите му им бе омръзнало от незадоволените му амбиции. Искаха да го накарат да си намери истинска работа. Тази книга бе последният му опит да направи кариера. Не съм убеден, че този нещастник някога е имал успех поне в едно от нещата, с които се е захващал.
– Доколкото разбирам, вие двамата сте били първи приятели.
Гас се намръщи.
– Не, не бих използвал думата „приятели“.
– Само се шегувах…
– Имаш книгата – заяви Гас. – Което означава, че разполагаш с едната страна на една многостранна история. Мога да ти помогна, ако искаш да научиш цялата истина.
Ани искаше да чуе цялата истина от майка си. Как херцогинята би могла да ѝ е от помощ за тази „дипломна работа“, оставаше неясно. Но по някаква причина бе заинтригувана. Въпреки че Гас най-вероятно не бе нищо повече от най-обикновен дърдорко и пияница, пред нея имаше цял един празен следобед за запълване. Перспективата да го прекара в обсъждане на херцогинята с така наречения граф на Уинтън не беше чак толкова лоша. Може би все пак в нея се криеше изследовател.
– Знаеш ли какво, Гас? – започна тя. – С удоволствие бих чула цялата история. Ако имаш време. Изведнъж се оказа, че аз самата не бързам за никъде.
– Чудесно! – лицето му светна. – Нед! – провикна се той към бармана. – Още един сайдер. Ти какво пиеш?
– Само чай.
– Два сайдера – поръча той. – Е, Ани, първото нещо, което трябва да знаеш, е, че авторът дойде в града, мислейки, че разполага с вътрешна информация за изчезналата херцогиня.

*Бърк – каталог на благородниците в Обединеното кралство, издаден за първи път от Джон Бърк през 1826 година. – б. пр.