Откъс от "Щастие за начинаещи"

Откъс от книгата "Щастие за начинаещи" от Катрин Сентър (ИК "Кръгозор").

Шеста глава


– Казвам се Бекет. И през следващите три седмици аз ще бъда вашият единствен път към оцеляването!
Кръстоса ръце пред гърди и огледа тържествуващо присъстващите, за да се увери, че всички са го чули, след което продължи:
– Съвсем скоро ще ви представя себе си, нашата програма и пустошта, която ни очаква. Но първо искам вие да се представите.
Приседна на един свободен стол и се приведе напред, подканяйки ни да го запознаем с имената, възрастта си и причините, които са ни довели тук.
Въпросът изглеждаше много важен. Имам предвид последният. Какви са причините, които са ме довели тук? И до ден днешен не можех да отговоря изчерпателно на този въпрос дори пред себе си, а какво остава – на сбирщина хлапета с велико самочувствие.
Бекет зачака някой да вдигне ръка. Първа се осмели девойка с вид на модел на Джей Крю, облечена в потниче и демонстрираща пълна липса на тлъстини в горната част на ръката. Забелязах, че тя е малко по-различна от връстниците си. Имаше дълга руса коса и не носеше грим. Не че ѝ трябваше – беше достатъчно красива и без грим. Но дори и това нищожно отклонение от общия модел беше достатъчно, за да привлече вниманието ми.
– Казвам се Уинди – представи се тя. – Тук съм, защото големият ми брат направи този преход преди пет години и казва, че той бил променил коренно живота му. Не че моят живот се нуждае от промяна, де.

Изчаках всички да се изкажат преди мен. Моят живот не пасваше в зададената от тях рамка, а аз се ужасявах да обявя този факт публично пред групата. Може би дълбоко в себе си очаквах да чуя какво ще каже Джейк, така че да пооткрадна някои идеи от него. Обаче Джейк като че ли чакаше пък мен.
Когато всички останали освен нас двамата се бяха представили, Бекет се огледа и попита:
– Е, кой е следващият?
Джейк веднага посочи към мен и отсече:
– Тя!
Всички се обърнаха към мен – момчетата с техните тениски с надписи „Животът е супер“ и кожени огърлици с нанизи от зъби на акула, момичетата с техните неестествено загорели лица, гланц за устни и прецизно намазани с мус конски опашки. Огледах групата. Не бих могла да ги определя точно като хората, които очаквах да видя тук. Меко казано. Много е възможно да съм била в отрицание, особено на фона на описанието на Дънкан за типа хора, които се записват на подобни курсове, но бях очаквала да видя по-скоро хипарски типове. И маниаци на тема природа. Почитатели на пълнозърнестия хляб. Читатели на списание „Сред природата“. Ентусиасти на въжето. Атлети. Може би някой и друг поет. А ето че бях заобиколена от хлапета, които човек вижда през пролетната им ваканция в някое риалити шоу. Ужасяващи фототипни тийнейджъри, егоцентрични, самоуверени и безсърдечни – какъвто обикновено е всеки от нас, преди животът да го е хвърлил за разнообразие в калта и да е поседял известно време върху главата му.
Беше мой ред. Коя съм аз? Защо съм тук?
Секундите минаваха. Те ме зяпаха.
Накрая се насилих да започна. Някак си.
– Казвам се Хелън – смотолевих. – Не съм студентка. Искам да кажа – вече. Завърших университета. Преди много години. Впрочем бях във Васар, но когато бях на вашата възраст. Иначе не съм била в никакво братство или клуб, защото там нямаше такива. – Така. Интересът на хлапетата към мен беше дотук. За тях аз бях от друга планета. – На трийсет и две години съм – продължих, задълбавайки все повече – и миналата година животът ми просто се разпадна.
Хлапетата примигваха срещу мен, в тотално неведение на това що е то да ти се разпадне животът. Но как е възможно да не знаят? Всеки човек, независимо от това колко внимателно нанася очната си линия, все трябва да има представа за разочарованието или загубата, нали така? От друга страна, колкото повече остаряваш, толкова повече знаеш за тези неща. Значи не че те не знаеха нищо, по-скоро не знаеха достатъчно. Нещо в тези празни погледи ме тласна напред и ме накара да ги принудя да разберат, въпреки че това, разбира се, влиза в разрез с всички физични закони на човешкия живот – хората не могат да разберат нищо, докато не им дойде времето за това.
– Всъщност се разведох – чух се да казвам накрая. – Опитвахме се да създадем семейство, но накрая всичко излезе от релсите.
Погледът ми се плъзна косо покрай Джейк, който съвсем незабележимо поклати глава, подсказвайки ми: „Спри! Млъкни!“.
Но аз не бях в състояние да го направя. Не бях в състояние да спра. В стаята се бе възцарило гробовно мълчание. Бях слисала всички тях, при това не по приятен начин, а моята уста отказваше да се затвори, докато не постигне някакво освобождение.
– Спомням си как в гимназията – продължих, но вече по-тихо, в унисон с общата тишина – бях хлътнала по едно момче, което изобщо не беше в моята категория. Беше красив като гръцки бог, а аз бях просто обикновена, леко непохватна смъртна. Изобщо не трябваше да се влюбвам в него, обаче той ми беше помогнал веднъж, когато се спънах по стълбите, и оттогава не можех да престана да мисля за него. А после един ден, докато бяхме в една от учебните зали и аз не престанах да го съзерцавам, реших, че в деня на завършването ще го целуна. Дотогава оставаха цели три години, но това не ми пречеше да си дам това тържествено обещание пред самата себе си. И не смятах да го направя, защото се надявах, че това ще го накара изведнъж да се влюби в мен. Исках да го направя единствено за себе си. Като своеобразен подарък. Защото отказвах да въздишам по него години наред, без да получа поне едничко нещо в замяна. Непрекъснато си представях този момент. Планирах различни форми на нападение. И знаете ли какво стана? – погледът ми се закова в пода. Нямаше смисъл да чакам отговора им. – Завършването дойде, а аз не го направих. Не че се бях уплашила. Просто осъзнах, че превръщането на фантазията в реалност ще я опетни. А аз предпочитах фантазията. И знаете ли какво още? Преди около година се сблъсках случайно с него на една бензиностанция и дори не го поздравих – тук най-сетне се осмелих да вдигна очи. – Знам, че няма да ме разберете, но това е същността на по-голямата част от живота – да нарушаваш собствените си обещания.
И с това ударих дъното. Моят опит да постигна освобождение или да кажа нещо мъдро и полезно на тези деца завърши с онзи вид тишина, която настъпва, след като лудата коткарка ви е разказала надълго и нашироко как безценният ѝ Пухчо е усмъртил една хлебарка и е спасил къщата от голяма напаст. Вероятно защото, когато единственият човек, с когото споделяш години наред проблемите си, е твоят котарак, рано или късно просто излизаш от коловоза.
И получих онова, което заслужавах, разбира се – съкрушителна, неловка тишина и внезапен триизмерен поглед към себе си през очите на групата. Да, надежда всяка забравете, както е казал поетът. Но това най-неочаквано ме освободи. По странен начин.
– Та ето затова съм тук – изрекох накрая. – Да стана по-силна и по-безкомпромисна. Да се науча да не ми пука чак толкова. Да се издигна от пепелта на съществуването си, превръщайки се в страховит феникс, и най-сетне да покажа среден пръст на живота.
След една болезнено напрегната пауза Бекет се осмели да заговори.
– Окей – изрече, разтягайки втората сричка така, сякаш си мислеше: „Тази е пълно куку“. После се обърна към Джейк и кимна: – Ами ти?
Всички се обърнахме към Джейк. И едва в този момент го забелязах за първи път – имам предвид в контекста на групата. И осъзнах, че той изобщо не изглежда като другите момчета. Всички други носеха бейзболни шапки, къси панталони и тениски. Като изключим индивидуалните вариации като ръст, цвят и дължина на косата, всички бяха някак си еднакви – момчешкият вариант на всички момичета в стаята. Не и Джейк. Той беше облечен с червена хавайска риза, избелели камуфлажни панталони и чехли. На главата си носеше стара рибарска шапка с кукичка с муха, прикрепена към нея, която при други обстоятелства би могла да го превърне в абсурден глупак. Но не и тук. Може би заради силата, която подсказваха мускулите му. Или заради готините очила, с които имаше звездното излъчване на Кари Грант. Или заради смешната шапка, излязла сякаш от „Острова на Гилиган“, която доказваше извън всякакво съмнение, че изобщо не му пука какво мислят останалите за него. Дори само това беше достатъчно, за да привлече вниманието към него. Но ето че цялата стая, включително и моя милост, изведнъж беше пронизана от една и съща мисъл – този тип ще бъде шефът.
Джейк дари всички присъстващи с широка, закачлива усмивка и рече:
– Защо съм тук ли? – после посочи към мен с палец и изрече следното: – Заради същото, което каза и тя.
И в този момент цялата зала избухна в шумен, освобождаващ напрежението смях. Дори аз се смях за цяла минута. Докато не осъз­нах, че никой не се смее с мен.
– Всъщност – изрече Джейк, когато всички замлъкнаха – сега сериозно, хора – огледа всички. – Съгласен съм с червенокоската – намигна ми. – Или с ягодоворусата, каквато е там – и малкото останали шумове заглъхнаха и няколко от хлапетата се обърнаха към мен. – Не ѝ запомних името, но е права. Животът наистина ще ни срита яко по топките. Имам предвид всички присъстващи. Включително и мен. Затова смятам, че съм тук, за да се науча да оцелявам след тези ритници. И да ги приемам като мъж. А защо не и аз да му отвърна с няколко ритника, нали? – отново ме погледна. – Точно като нея – и с тези думи или може би дори само с този поглед той ме спаси. – О, между другото, казвам се Джейк – добави. – Не съм учил във Васар. Но току-що завърших Харвард.
За втори път през този ден в стаята се възцари гробовна тишина. Но този път на благоговение. В този момент Джейк официално беше провъзгласен за алфа-вълка. Техният, защото беше готин, самоуверен, модерен и жизнерадостен и защото беше завършил не кой да е университет, а Харвард. Но моят също. Защото, въпреки че не спрях да се гавря с него през целия ден, той все пак беше така добър да ме спаси от неудобството.
Обаче Бекет нямаше никакво желание да позволява на Джейк да бъде алфа-вълкът. Изправи се светкавично, за да си грабне обратно позицията на водач, и когато Джейк седна обратно на стола си, Бекет попита с изненадващо плътен глас:
– Някой има ли представа къде се намираме?
Хлапетата се спогледаха. А дали някой не знаеше къде се намираме?
– И което е още по-важното – добави Бекет, след като се увери, че е привлякъл достатъчно вниманието ни, – някой има ли представа къде отиваме?
– В пустошта – отговори едно от момчетата.
– В дивата природа – пробва друго.
– В средата на нищото – подметна трето.
– В Дисниленд ли отиваме? – запита Бекет, оглеждайки цялата група.
– Не! – извикахме в хор всички, схващайки накъде бие той.
– Точно така – кимна Бекет. – Там, където отиваме, е обратното на Дисниленд. Отиваме в планината Абсарока . Само дето не се произнася точно както се пише. Произнася се АБ-СОЪР-КА. Повторете!
Всички повторихме.
– Една от най-стръмните, най-дивите и най-кръвожадните планини в Съединените щати. Ще ви сдъвче и изплюе като костилки. Това въобще не е детска работа, деца! Ако искате да имате някаква надежда за оцеляване – направи драматична пауза, – трябва да следвате указанията ми до последната буква!