Откъс от "Твърде лош, за да умре" от Франсин Матюс

Откъс от книгата  „Твърде лош, за да умре”  от Франсин Матюс (издателство "Сиела").
 
Тази нощ мъжът в инвалидната количка беше на ръба на изтощението – резултат от самоналоженото задължение да бъде домакин на Деня на благодарността, от необходимостта да се усмихва широко на всичко и на всеки и от трудностите да държи Уинстън настрана. Той наистина му беше добър прия­тел, но се превръщаше във все по-голяма спънка. Подходът на Уинстън към съюзяването беше отбранителен – той се надява­ше Съветската машина да спечели войната, без да даде и грам насреща, а освен това настояваше и за думата на Рузвелт, че ще направи същото. Рузвелт обаче виждаше геополитиката по- проницателно и подходът му беше по-брутален. Не ставаше дума за приятели, още по-малко пък за това Старият свят да изцеди силите на Новия. Беше помогнал на британците кол­кото можеше със споразумението „Заем-наем“, макар че му се наложи да поступа Конгреса да отпусне флот мухлясали американски разрушители, които не струваха и сухите докове, в които гниеха, защото Англия беше последната стена между Хитлер и Ню Йорк. Щом Хитлер умреше или бъдеше победен, Англия нямаше да е от значение. Рузвелт знаеше, че страна­та е почти банкрутирала. Паундът беше вързан към златния резерв, а той беше почти изчерпан. На Британската икономи­ка щяха да и трябват поне десет години да се възстанови, ако въобще успееше да си стъпи на краката.

Можеше да разбере вманиаченото концентриране на Уинстън върху Европейския театър на бойните действия. Ев­ропа беше светът на Уинстън. Той се беше самоназначил за пазител на начин на живот, който обаче преди тридесет годи­ни беше извършил колективно самоубийство в Белгия. Но те­атърът на Рузвелт беше цялото земно кълбо. Неговите кораби и неговите мъже потъваха и се давеха в Тихия океан, като се биеха с истинска хидра, чиито глави постоянно никнеха нови и нови из островните джунгли, а идеята за нападение над Япония по суша дори не стоеше за обсъждане. Рузвелт искаше войната в Европа да приключи скоро, преди хората и армиите му да се изтощят, за да може да унищожи заплахата на Изток.

А това означаваше масирано прекосяване на Ла Манша и десант във Франция в рамките на следващите шест месеца. Сталин се нуждаеше от това, както и самият той. Един удар със стоманен чук по западния фланг на Хитлер, за да обградят войските му. Разбира се, десантът можеше да се провали, мо­жеше да се превърне в ужасна каша от избити мъже и взривени на парчета машини по плажовете. Но ако Съюзниците свърше­ха всичко както трябва – с достатъчно сила, с достатъчно воля и под ръководството на американците, щяха да натикат Хитлер в последния му бункер в Берлин.

Рузвелт виждаше колебанието в очите на Чърчил и в изда­дената му като на булдог долна челюст. Английският премиер се инатеше почти като дете, за да може нещата да станат, както той искаше. Беше виждал безброй пъти как британски войници загиват по негова заповед и не искаше най-дръзката атака да завърши с катастрофа. Залогът на Уинстън беше висок – ако „Овърлорд“ се провалеше, Англия щеше да бъде смъртоносно уязвима. Затова налагаше алтернативен план – да тормо­зят нацистите с дребни нападения из цяла Европа. Да започ­нат да ръфат Райха по краищата. Рузвелт знаеше, че подходът на Уинстън би дал на германската военна машина поне още една година живот, и нямаше време да чака Хитлер да умре от бавна смърт. Сталин също нямаше. Съдбата на американската война в Тихия океан не можеше да зависи от колебанията на Уинстън.

Няма да му вадим кестените от огъня, помисли си ядно Рузвелт. Това му беше любим израз. Няма, защото с Британ­ската империя е свършено.

Следвоенният свят щеше да стои между два полюса – Ру­сия и Съединените щати. Между комунизма и демокрацията. Между Изтока и Запада. Между Сталин и който и да заменеше Франклин Делано Рузвелт. Не можеше да е президент завина­ги. Беше на шестдесет и една години и работата подяждаше силите му. Въпросът дали през пролетта щеше да се кандида­тира за четвърти мандат беше отворен, но не искаше да оставя тази война недовършена – още една причина „Овърлорд“ да е толкова важна операция. Ако Хитлер бъдеше победен, Рузвелт можеше спокойно да слезе от политическата сцена.

Прислужникът помогна на Фраклин да се изправи, внима­телно повдигна десния му крак до кръста и започна да нахлуз­ва крачола на пижамата. Елиът би могъл да направи това за баща си, но Елиът пиеше долу в салона с Алекс Кърк и Джон Боутигър. Уинстън и момичетата му се бяха прибрали във ви­лата. Бронхитът на премиера се влошаваше с всеки ден, сега дори Исмей се беше заразил. Рузвелт се усмихна безрадостно. Вероятно можеше да проследи всички връзки между хората само като следи кой щеше да е следващият с кашлица. Шпио­нажът беше твърде лесен.

Шпионаж.
Прислужникът обу и десния му крак и подаде горнището на Франклин. Тъкмо го намяташе на раменете си, седнал без­опасно в количката, когато някой почука на вратата.

  • Влез.

Главата на Сам Шварц се подаде в стаята.

  • Сър, само да проверя дали имате нужда от още нещо, преди да отида в хотела.
  • Бих искал да прочетеш нещо, Сам.

Писмото от Сталин стоеше в официалния плик на нощната масичка. Беше написано на руски на машина, но Чип Боулън, млад експерт по езика, когото Рузвелт беше взел със себе си, го беше превел. Франклин извъртя количката до масичката, а Шварц го следваше внимателно.

  • Искам да чуя мнението ти.

Погледът на Шварц пробяга бързо по редовете на преве­дения текст.

  • Чичо Джо иска да отседнеш в Съветското посолство?
  • Казва, че пътуването с кола между нашата легация и тяхната ме излага в Техеран на риск. От някакви „демонстрации“.

Явно мисли, че един нацист с пистолет може да предизвика страшен хаос. А и смята, че ще ми е по-удобно при него.

  • Звучи ми като врели-некипели – рече предпазливо Шварц. – Защо толкова настоява да сте при него в посолството?
  • Предполагам, че самият Сталин не иска да рискува с това опасно пътуване с кола. В наши дни Съветският съюз не е осо­бено популярен в Персия.

Шефът на Секретните служби върна листите в плика и го остави на масичката на Рузвелт.

  • Посолствата на Великобритания и на Съветския съюз са едно до друго в един и същ, ограден със стена, периметър, сър. Нашето е на една миля. Мисля, че моите момчета могат да ви гарантират безопасността за времето, за което се изминава една миля.
  • Вярвам ти, Сам. Все още не си ме подвеждал. А какво са един или двама немски агенти в Техеран? Обзалагам се, че в Ню Йорк или във Вашингтон има повече.
  • Съмнявам се, че нацистите въобще знаят, че отивате в Техеран – каза Шварц. – Говорих с Драйфус тази сутрин, а той не спомена за нещо опасно.

Драйфус беше дипломатическият представител на САЩ в Персия. Шварц се поколеба.

  • Все пак Съветите и британците са си поделили града – каза той. – Логично е да приемем, че информацията им е по- добра от нашата. Господин Чърчил каза ли нещо, сър? За онзи пост на противовъздушната отбрана на Голямата пирамида имам предвид.
  • Командер Флеминг ме увери, че не е нещо специално – каза замислено Рузвелт. – Опита се да ми пробута някаква исто­рия за немски самолет над Тунис. Престорих се, че му вярвам.

Шварц закрачи напред-назад из стаята, което беше крайно необичайно за него.

  • Не ми харесва да ви оставя в прегръдките на Сталин, сър. Ако ще да е от Сюъзниците. Ако се налага да сте по-близо до мястото на конференцията, останете с господин Чърчил.